Орлин Баев

Тази дълбоко психотерапевтична сигурна свързаност с преживяването на неслучайна мъдрост, закриляно и синхронично учене в една жива, разумна вселена, това блажено усещане за любов, смиряваща диалектично ежедневните противоречия – преживяват се се освен психично и чисто телесно, едновременно. Сякаш имаш дълбоко сигурен отправен център, дори на кръста на житейското разпъване да си, в каквато и пертурбация, социален въртоп и поведенческо телесен дистрес да си. Стабилна база, скала на която е построен домът на духа ти. Сигурен си посред която и да е битийна несигурност. Сигурност посред несигурността. Отвътре сигурност. Оттам всичко придобива цялостен смисъл, бива смилано в горнилото на огъня на духа като ценен опит – всичко. Свързан и едно си – сигурно свързан и в дълбоко доверие. С човешката разумност зад външно проявяваното невежество, но и с любящата разумност на всичко живо. А се оказва, че нежива природа няма. На дело, отвътре си мъдрознаеш законите на живота, че каквото правиш, на себе си го правиш. Обичаш, виждаш и оценяваш безпределно красотата. Имаш ориентир и компас. Блажено щастлив си, с едно сигурно щастие, което охотно приема трудностите и препятствията, както и спокойно черпи от радостите, без да залепва за тях…

…При наличие на споменатото преживелищно себепознание, средовите стимули са свързвани с най-ядрените характерови травматични вярвания, които биват „погалени, обгрижени, помилвани и помазани“ (всичко това е само вербален израз, предаващ задвербална преживелищност). С безусловното приемане и доверие, тихото любящо погалване, което ги успокоява и извлича потенциалите им в опита, за който сме се родили. В този процес на трансферно удържане, характеровите ни коалиции трансмутират до адаптивните им еквиваленти. Оралността се преобразува до здрава емпатия, шизоидността до творчески потенциал и висока стратегическа визия, садо-мазо до здрава асертивност и смислен алтруизъм, психопатността в лидерски, ръководни качества (вече обаче лидер първо на самия себе си…), а ригидността в спокоен и гъвкав воин, умеещ да следва цели с елмазна социална дисциплина, идваща от постоянно наличната, устойчива вътрешна мотивация…

За да може обаче човек да бъде великодушен, е нужно да бъде минат път. Път по осъзнато свързване на нелеките житейски стимули с най-дълбоките собствени болки, травми, наранявания. Свързване, а не отричане и проективното им идентифициране в света и другостта при собствена неосъзната разцепеност. Свързване, при което се налага нелеко удържане и смирена преработка до дълбоко самообладание. Така става човек голямодушен – като мине през ада си осъзнато. Тогава има достъп и до светлината си. Само при такова великодушно добродушие човек може да вмести в голямостта си чуждото грешане, нападка, отрицание, обезценяване и принизяване – не го смачкват, а през самообаданото удържане или няма за какво да се заловят, или на мига се допреработват собствени травми, а реакцията е спокойна, обрана, самообладано премерена, любяща.

Бог е стабилна база – канара от любящо свързване, от принадлежност към прегърната обичаност, дълбоко мъдра сигурност в смисъла. Появи ли се това присъствие на Дхарма, на Бога в човека, с лекота се лекуват характеровите травми, пренаписва се и се насища с ведра благодарност и любящ опит житейската автобиография. Преживелищно Бог/ Дао е фин, но безгранично истинен потенциал. Дълбоко усещане и увереност в синхроничната и любомъдра неслучайност на всеки от житейските мигове, точно на мястото си и най-подходящ за теб, във всяко сега.

Воинът може да се смее от сърце, да се взема на несериозно, да обича и да се отвори за обичта. Елмазната му воля и способността му да следва цел дългосрочно и много търпеливо, го водят далеч. Воинът приема болката, но вече допуска и разтварянето си в удоволствието. Волята му не му позволява да развие зависимост, а дори да залитне към такава, с помощта на естествената си способност да полага твърдо усилие и поставя здрави граници, лесно я преодолява. Съумяайки да прегърне сенките си, се научава да танцува със смъртта и затова сърдечно и смело да лети в творческия процес в живота си.
Сърцето на воина е отворено за любовта и затова мощно постъпателното му вървене към идващи от душата цели, се превръща в ходене по път със сърце. Сърдечен смисъл, с който той насища всичко, което прави, извътре си! Воинът е доволен и истински щастлив, защото докато безжалостно следва и постига целите си, се наслаждава на всяка стъпка от пътеката, водяща към тях.