Всички сме деца. Няма значение, че си на 30, 40, 50, 80 години.
Всички сме деца на живота. Деца, които са тук не за да се борят, а да обичат.
Порастваме, но често животът ни заварва неузрели. А на нас така ни се иска да сме големи и да разбираме от всичко, да знаем как протича животът, защо се случват всички тези неща, какъв е смисълът, какъв е планът, Аз къде съм в този план, има ли ме изобщо, искаме да намерим картата и да живеем по нея.
Понякога още докато сме малки мечтаем да бъдем като големите. А понякога изобщо не ги разбираме и не искаме да влизаме в техния свят.
Има две опции – или оставаш дете, което се радва на живота по детски, но осъзнато и зряло (да, точно така, по детски, а не като „голям“ човек, взел се прекалено насериозно) , или си дете, което не е успяло да продължи растежа си към Слънцето, защото се е спряло в определена детска болка, която не пуска. Рана, която стои отворена, но вместо да я почисти и да разбере защо тя е там, каква е причината тя да се появи, това дете се страхува от болката от тази рана и иска да се скрие, бяга и не иска да я погледне колко зле изглежда.
Понякога казваме автоматично и заучено – „Не бъди като дете, вече си голям човек!“
Опитвайки се да пораснем прекалено много, до определено място, точка, някъде където ни чака щастието. Един безкраен стремеж нанякъде. По-бързо! Още по-бързо! Искам там да бъда! Искам сега! Искам да съм като този и онзи! Искам да постигна тази цел и тези резултати! Така ще ме обичат…..
А всъщност щастието е вътре в това дете, което няма нужда да пораства по този начин, по който смята, че е редно.
Нужно е да бъде тук и сега и да продължи да изучава живота толкова любопитно, както го изучава на 2, 3, 4 и 5 годинки.
Нужно е да знае, че смърт има и е другата част на живота. Нужно е да приеме, че има раздяла. Нужно е да знае, че понякога общият път на две души се разклонява в различни посоки. Важно е да знае, че това да падне в калта, и да се нагълта с тиня, да го болят раните е също толкова смислено и необходимо, колкото това да се буди всяка сутрин с усмивка и да се залива от смях и щастие.
Пораствайки, смятаме, че е важно да живеем по определен начин, да отмятаме списък от критерии и да се поместим в някаква рамка/щампа.
Чудили ли сте се защо „големите“ винаги се усмихват и радват на децата, независимо в колко лошо настроение са в момента или колко силна болка и мъка преживяват, или колко са ядосани ?!
Аз дълго време съм се чудила. Чудила съм се защо хората не могат да се зарадват на друг човек така както се радват на дете.
Защо сме склонни, когато сме ядосани и наранени, да обидим някого, да му мислим лошото, да изпитваме злоба или завист към него, но към детето не се случва така.
Дълбоко в себе си ние се припознаваме в децата, защото ние сме като тях. Като едни матрьошки, които под най-голямата черупка имат още една малко по-малка, под нея има още една, която е още по-малка, след това с удивление отваряме и тази и в нея се помества една много малка фигурка. Така сме и ние. Независимо как си го обясняваме в главите, има пластове от личността ни, които са се натрупвали с годините. Тези пластове са чудесни и всичките са част от нас. Няма как да махнем някоя от фигурките, защото цялата конструкция ще се разруши и другите няма да си пасват така добре, както са си били предназначени в самото начало.
Всъщност този най-малък и дълбок пласт в нас разпознава децата като автентични, истински, свободни, способни, изтъкани от любов. Тогава нашето детенце, което крием упорито в себе си и не искаме да признаем, че винаги ще живее там вътре, вижда своите приятелчета, а то няма как да мрази приятелчетата си, защото е чисто и неподправено в душата си.
В този момент сякаш се събират две части от едно цяло, които винаги са се обичали.
Гневът, който изсипваме така смело и непоколебимо върху порасналите хора, не идва от мъдрото дете в нас, той идва от детето, което крие раната си, защото го е страх, но толкова силно го боли, че иска да мрънка, да плаче, да се тръшка пред мама и тате, защото очаква, че така би станало значимо и забелязано. Лошите и груби думи, поведението, което наранява и отблъсква, то крещи за внимание и обич.
Когато сме пораснали и сме започнали да живеем по списъка с изисквания, за да бъдем социално приемливи, ние се мразим, че правим това.
Мразим и своите връстници, защото можем да усетим колко неавтентични са, колко са изгубили вътрешния си компас.
Без да знаем, сме ядосани на себе си, че си позволяваме да бъдем оковани в очакванията на други хора, че позволяваме да бъдем насочвани как да живеем, без да имаме смелост да кажем какво наистина искаме и чувстваме, от какво имаме нужда наистина.
Понякога е доста по-лесно да видим „грешките“ и „провалите“ на другите, вместо своите.
Затова и ни е толкова лесно да съдим, да си изкарваме психическия товар, болката и гнева върху другите. Защото те така или иначе са изгубили себе си и това ни дразни.
Защото те така или иначе вече са жертви и се вкарват сами в тази роля, а така приканват и света да бъде агресивен към тях. Затова е лесно да нараняваме другите пораснали без да ни мигне окото.
Само че, има един порочен кръг, който човек може да следва до края на живота си омагьосан и опиянен.
А именно – когато наранявам човека срещу себе си, въпреки краткото „задоволство“ от това, аз започвам да изпитвам силна вътрешна болка, празнота, неудовлетворение, вина и безсмислие.
Обикновено искам да нараня другия, защото е по-лесно да прехвърля вината на друг.
Вътрешно, обаче, знам, че всичко е в мен.
Тоест аз имам несъзнаван копнеж да нараня себе си.
Имам този копнеж да наранявам себе си, защото се бунтувам срещу това, което съм си причинявал толкова дълго време.
А деструктивният копнеж към саморазрушение или разрушаване и потъпкване на всичко наоколо идва от целия този вътрешен конфликт, който би могъл да се разреши, когато си даваме любов, а не омраза и отхвърляне.
Това дете в нас винаги е имало нужда да бъде просто прието в живота.
Да усети, че има своето място тук и сега просто защото съществува, а не заради каквото и да било друго.
Как я давам тази любов на себе си, когато винаги съм се отхвърлял, мразел и обвинявал ?!
Започвам да се уча плавно. Не отричам болката в себе си. Не отричам и омразата, която няма как да я залича за миг. Не отричам и не бягам от своето тъмно същество, което наранява.
Опознавам го. Бих го попитал откога живее там. Бих го повикал да дойде по-близо при мен и да не се крие. Бих го попитал защо е толкова ядосано. Бих му предложил подкрепа.
Бих се поинтересувал от какво има нужда. Бих го приветствал да разкаже своята история, за да мога да тръгна отнякъде.
Не мога да променя нещо, ако не знам какво е. Не мога да трансформирам нещо, ако не знам каква е целта. Не мога да кажа, че обичам нещо или някого, ако не познавам всяка негова част. Защото е лесно да кажеш, че обичаш нещо или някого, защото в негово присъствие си винаги весел и усмихнат.
Но когато позволяваш на нещо да бъде такова, каквото е, и не се опитваш да го променяш според своите желания, когато позволяваш на нещо в този свят да съществува в своята собствена динамика, независимо, че понякога тя не ти харесва и не е в синхрон с твоята честота, тогава може да се говори за истинска обич.
Можем да се изгубим в болката си и да не знаем как да поискаме обич и да покажем, че я заслужаваме.
Можем и да я погледнем и да се погрижим за нея. Можем да почистим раната си, можем да я излекуваме.
Но това не би било възможно, ако не признаваме, че тя е там.
Ние сме деца, които са родени да тичат на воля боси по тревата, гонейки пеперуди.
Ние сме деца, които могат да танцуват свободно на любимата музика, с много любов и без притеснение, че някой ще ги види и ще им се смее.
Ние сме деца, които се смеят, когато смехът напира в тях, и не спират само защото някой би ни се скарал. Те знаят, че смехът е нещо важно в живота, което им е ценно.
Ние сме деца, които вътре в себе си знаят, че са ценни, само защото са тук и живеят.
Ние сме деца, които могат да обичат всичко наоколо без преструвки и без условия.
Нека си позволим да бъдем дете, което има право да пада и да се наранява, докато пораства, а то расте цял живот!
Нека се учим от болките си с любопитство и вълнение!
Нека си позволим да плачем, когато душата ни е тъжна!
Нека се смеем, когато сърцето пее от щастие!
Нека заливаме света с любов, без да се срамуваме!
Нека бъдем себе си, дори да не попадаме в ничии критерии и изисквания!
Това означава да обичаш себе си.
Maриета Георгиева
Специализант ЕП
