Естествена динамична хипнотерапия

Зад твоите мисли и чувства, братко мой, стои мощен повелител, един непознат мъдрец — той се зове себесъщност. В твоето тяло живее той, той е твое тяло.

Ницше, “Тъй рече Заратустра”

Още от древни времена е била известна връзката между тялото и ума на човека макар да не е имало строги научни доказателства за това. Знанието е било интуитивно-емпирично. Следва революционен етап в човешката история – подемът на науката. А с това, ведно с навлизането и на новите технологии, медицината и психологията поемат по своя път на развитие. Едната наука се занимава с превенция, профилактика, диагностика и лечение на болестите на тялото, а другата – с „фактите, закономерностите и механизмите на психиката“ (по А. Петровски)

От съвсем скоро в литературата се появи терминът „тялоум“ (bodymind). Един от пионерите в това поле на науката е американският невроучен и фармаколог д-р Кандис Пърт. Тя пише следното: „Концепцията за единна мрежа, наблягаща на взаимосвързаността на всички системи в организма, носи със себе си множество последствия, променящи общоприетата парадигма. На популярен език тези връзки между тялото и мозъка се определят като „силата на ума над тялото“. Но в светлината на моите проучвания тази фраза не описва по точен начин това, което се случва. Умът не доминира над тялото, той става тялото – тяло и ум са едно. Считам комуникационният процес, който описахме, потокът от информация през целия организъм, за доказателство, че тялото е действително външно проявление на ума във физическото пространство. Тялоум – термин за първи път предложен от Диан Конъли, отразява разбирането произхождащо от китайската медицина за неделимост на тялото от ума. И когато проучим ролята, която емоциите (респективно представлявани от невропептидните молекули) имат в тялото, ще видим ключовата им роля в появата и на болестите.“1

Някои психотелесни практици добавят и концепцията за духа – появява се понятието тялоумдух (bodymindspirit). Тук, от чисто прагматична гледна точка, ще добявя дефиницията на част от понятията използвани в полето на психотелесно ориентираните терапевтични направления:2

Отелесяване (embodiment): „ … отнася се до състоянието на обединен тялоум. Често се използва, за да опише преживяването на това единство. Conger (1994: 195) описва отелесяването като „да бъдеш у дома в собственото си тяло“ – противоположно на това да си отчужден от него, да преживяваш себе си главно като ум, възпрепятстван, че дори атакуван от „собственото“ си тяло“

Чувство/чувстване: „Както Райх описва развитието на собсвената си теория, „емоциите“ все повече добили смисъла на проявление на осезаемата биоенергия, на организмичната оргонна енергия (Reich [1945] 1972: xi). Емоция идва от „e-motion” – движение навън: за телесно ориентираните терапевти то е част от вътрешната природа на чувствата да се  изразяват активно през тялото. Всичко, което прекъсва този процес (макар понякога да е неизбежно и дори временно полезно), неминуемо се превръща в проблем.“

Център/центриране/ядро: „…идеята е както метафорична, така и в буквален смисъл – център на Аз-а и център на тялото. “Ядрото е мястото в тялото, където пулсациите протичат безпрепятствено, т.е. системата не е ограничена от броня.“ (Glenn and Muller-Schwefe 1999: 333) От това пространство на ядрото енергията протича навън към останалата част от тялото… “Терапевтичната работа по центриране е свързана с повторното установяване на функционален ритъм в потока на метаболитна енергия и в баланса между двата отдела на вегетативната (автономната) нервна система. На практика това означава помощ в посока на емоционален баланс и хармонизиране на дишането.“ (Boadella 1987: 14)“

Заземяване/граундинг: „…от една страна означава релаксирана, готова за реакция мускулатура на краката и съответстващата „живост“ на позата на тялото – постижими единствено след отработване на  травматичния аспект на инфантилното преживяване за неподкрепен стоеж. От друга страна – насочвайки  енергийната и телесна опитност през краката към земята, ние се заземяваме в реалността на ситуацията (Heckler 1984: 86)“

Скаинг (skying): “…способността да бъдем в контакт с космичната енергия, до която [на телесно ниво] имаме достъп през темето на главата… Както едно дърво, човешкото същество функционира оптимално, когато корените са в земята, а клоните достигат небесата.“

Телесна памет: „… тялото съдържа спомени, които не съществуват за съзнателния ум, а достъпът до тях е чрез различни психотелесни практики. David Boadella казва, че „не можем да ограничим паметта само до мозъка“(Boadella 1987: 28) и подлага на обсъждане телесни спомени дори от момента на зачеване на човека. Райх пише: „всеки мускулен блокаж [мускулна ригидност] носи в себе си историята и смисъла на момента на залагането си“ (Reich [1942] 1983:300)“

Броня: „Райх въвежда термина…, за да опише общия модел на хроничната мускулна ригидност [спастичност], който той оприличава на рицарска броня – тежка, упорита, ограничаваща, но със защитна функция (Reich [1942]1983: 299ff). Развиваме броня в отговор на хронична травма – в общия случай свързана повече с процеса на социализация отколкото с други, по-драматични събития. Това се случва, когато системно потискаме импулсите си за емоционална експресия. Задържаните тъга, гняв… обуславят мускулната броня. Според Райх „бронирането“ първо започва със задържането на дъха, за да спрем чувствата, а от там се разпространява и към останалите мускулни групи. Бронирането е равнозначно на репресия и втелесява потиснатия импулс.

Мускулната броня е функционално идентична с характеровата броня, която представлява общ модел на хронична психологическа ригидност, която също има ролята да ни пази от външна или вътрешна заплаха. Това бил начинът, по който Райх стигнал до заключението, че ум и тяло са всъщност едно. „Ако характеровата броня може да се изрази чрез мускулната броня и обратното, то единното психично и соматично функциониране може да бъде изведено като принцип“ (Reich 1983: 271)“

Нека си представим хипотетичната ситуация, в която клиент по време на личния си терапевтичен процес казва на терапевта си, че много добре разбира всички аналитични връзки и може вече да реструктурира голяма част от автоматичните си мисли и подлежащите им базисни вярвания, но сякаш нещо му липсва или пък му убягва. Това нещо с голяма доза вероятност са спомените записани в телесната памет, които все още не са пренаписани така, че да са адаптивни за ситуацията на тук и сега. Това обаче може да се случи единствено през преживелищността. Когнитивната работа е изключително полезна и даваща много ценен ресурс, ала точно в този етап различните психотелесни опити стават незаменим съюзник в терапевтичната работа.

Работи се в посока на преработка на характеровите ограничения чрез различни опити за доверие, приемане, загуба на невротичния контрол, отиване при онова малко, току родено бебе и поемането му в сигурните ръце на вътрешната му майка, даване на топъл физичен контакт, който може би е липсвал, осигуряване на една стабилна база и в същото време интегриране и на образа на вътрешния баща чрез тласък към себереализция във външния свят и поставяне на здрави граници. Тази опитност не е просто връщане към спомена, а е едно „повторно преживяване“ на тялоума, в което са ангажирани всички сетива – зрение, слух, мирис, вкус, допир. (по думите на Дж. Розенберг). И това е така, защото паметта като когнитивен феномен не може да извика спомен в съзнанието, който е от предвербалния период на човека. Спомените от тогава са записани в тялото.

В естествената психотерапия психотелесните опити и практики често се случват едновременно с едно хипнотерапевтично говорене в синхрон с протичащия у клиента процес. Ползват се всички похвати на естествената хипнотерапия – чрез Милтън модел водим човека към собствените му решения и промени, заложени още в самото състояние, с което е дошъл при нас. Следваме принципа за ненасилие – уважаваме моментния лимит на човека. Това, което е в момента, е достатъчно за този клиент и на този етап. Разбира се стимулираме и излизането извън зоната му на комфорт – с малки стъпки и с единия крак. Другият крак остава в полето на комфорта и сигурността, която, макар и илюзорна, Е ресурс. В противен случай рискуваме ретравмиране на клиента.

Тук възниква и въпросът дали всъщност ползваните внушения по време на хипно воденето не са плод на груб, мощен контрапренос от страна на терапевта. От психоанализата знаем, че контратрансфер е: реакция на терапевта към преносите на клиента, която е несъзнавана и базирана на минал травматичен опит.3 Важни тук са два пункта, които ще помогнат за отграничаването на хипнотичната сугестия от контратрансфера – неосъзнатост и минал травматичен опит.

Идеите, пренесени от терапевта към клиента по време на терапевтичната работа, са резултат от базисните вярвания или интроекти на самия лечител. Тоест те се намират зад едно сляпо петно в несъзнаваното и биват директно „поднесени“ към клиента. Такива примери за груб обратен пренос могат да бъдат внушения от типа на: „Разведи се с мъжа ти/жена ти!“, „Напусни работата си.“ или пък „Откажи се от …. (цел или мечта на клиента).“

Терапевтът обаче е човек… със своите собствени несъвършености (произтичащи от минал травматичен опит). Но постепенно в личния си, както терапевтичен, така и житейски път – той се учи да разпознава контрапреносите си, да ги улавя и фино да ги преработва на мига, в движение – в хода на сесията с клиента си. Тоест развива една висока метакогнитивна способност и себерефлексия. Именно тези лични качества на терапевта го изваждат от пасивната позиция на „отразяващо огледало“, която е предложена в психоаналитичната парадигма.

За разлика от контратрансфера, хипнотичната сугестия представлява сбор от внушения (директни, индиректни, пермисивни или посредством метафора) по време на трансовото състояние на определен тип поведение или идея, които изцяло резонират на характеровите уроци, заложени в състоянието на клиента. Тоест тук водещото е характеровият дефицит на клиента със своите специфики, а не непреработеностите на терапевта. Например: една зависимост в своята същност е зов за себелюбов. Нейното послание е: Не знам как да си дам любов, никога не съм получавал/а и ще запълня тази празнина с цигари, хазарт, сладко, секс, алкохол, наркотика…. (списъкът е безкраен). По време на динамична хипнотерапия сугестията би могла да звучи като: И докато продължаваш да дишаш от корема и после гърдите, можеш бавно да се доближиш към това малко дете… Попитай го от какво има нужда… Постой с него… И го прегърни нежно и любящо… Не знам дали знаеш, но докато продължаваш тази дихателна практика и всяка клетка от тялото ти се насища с кислород, сърдечната ти чаша се пълни с любов…

Много съществено място в психотелесната работа заемат различните опити за заземяване – както в кабинета, така и като домашно задание за клиента, а не на последно място и сред природата. Днешният човек е много рационално интелигетен, може шеговито да се оприличи на ходещ ум. Граундингът го връща в тялото, в реалността тук и сега. Дава му възможност да се учи да чува тялото, чийто сигнали е много вероятно да са били заглушени от всички интроектирани базисни убеждения. Има два основни вида граундинг – вертикален, който е разгледан от Лоуен и хоризонтален, описан от Райх. И в двата случая се достига до едно стабилно „вкореняване“, ерго – до една базова сигурност.

За да бъде завършен вертикалният вектор се добявя и работа за скаинг – връзка с нещо по-голямо, както го наричаме в етествената психотерапия. Доверие в правилността на нещата независимо от това, което ни казва его-ума. Разширяване на светогледа и търсене на уроците заложени в житейските ситуации и невротичните симптоми. Практиката на молитва, медитация и майндфулнес са ключови в достигането до това.

За да подчертая важността и на двете направления – граундинг и скаинг, ще добавя, че търсенето на контакт с по-голямото без да има заземяване има „дълбоко дестабилизиращ ефект“ (Cameron 2002). Валидно е и обратното – търсенето единствено на стабилна база чрез „вкореняване“ без скаинг води до т.нар. over-grounding – тежък, досаден практицизъм.

Постепенно в хода на терапията клиентът стига до преоткриване на вътрешния си център на стабилност, ядро на енергия за задвижване към света – както външния, така и вътрешния. Учи се да чувства чувствата, а не да ги облича в интелектуални термини. Добива съзнателност за мускулните си блокажи и кога е уместно да използва бронята си и кога да я свали. Развива способността да чува подсъзнанието си, защото тялото е отелесено подсъзнание.

И отново ще се върна към Ницше за край на този текст:

„Тяло съм аз и душа“ — тъй говори детето. А защо да не говори човек като децата?

Използвана литература:

  1. Candace Pert. Molecules of Emotion: Why You Feel the Way You Feel; Simon and Schuster, 2012
  2. Totton, N. Body Psychotherapy an introduction; Open University Press, 2003
  3. Gelso, C.; Hayes, A. (2007) – Countertransference and the Therapist’s inner experience

Вашият коментар