Здрава и нездрава емпатия

Отварям тук една тема, по която е трудно да се пише, защото е безкрайна, комплексна, мулти-факторна и същевременно много фина и сетивна.
Това беше първото ми домашно в обучението по Естествена психотерапия, което карам при психотерапевта Орлин Баев. Имам неговото насърчение и позволение да кача работата си тук като статия, като ще я допълня и доразвия в някои аспекти, за да стане по-достъпна и разбираема за широката публика, тъй като в основата си тази тема е развита за психотерапевти и тяхното прилагане на здравата емпатия в работата им с клиенти.
В края на статията ще сложа линкове към други статии на тази тема.
Няма да подменям думата „терапевтът“ в текста, но вие можете да я замените с „човекът“ и да приложите написаното в своя живот и в комуникацията си с вашите роднини, приятели, партньори и колеги. Не е нужно да сте психотерапевт, за да се опитвате да прилагате принципите на здравата емпатия в живота си. Работи! 🙂

Емпатията е способността на човек да съпреживява, да усеща всичко онова, което е невидимо и неизказано, да чувства емоциите, нагласите, преживяванията, радостите и болките и изобщо измеренията на вътрешния душевен свят на всички и всичко около себе си. Не само на близките си, не само на роднините си, не само на хората, които обича и за които милее, не само на децата си, а като цяло на всички хора, с които влиза в контакт и с които комуникира, било то лично, професионално или „случайно“ по пътя на живота си. И дори не само на хората, а едно дълбоко съпреживяване и усещане на всички живи същества, на растенията, на земята, на майката Природа, на енергията на цялата планета Земя, от която ние сме част.

Емпатията е едно свръх-сетиво, което е заложено по начало като способност дълбоко в човека и което той, чрез вътрешна работа върху себе си с течение на години чрез различни дълбинни трансформационни практики за личностно опознаване и израстване, може да доразвие и да усили, така че да „калибрира“ фините си настройки към вътрешния свят на хората, с които работи и общува.
Чрез съпреживяването на тази дълбока, сърдечна, душевна емпатия общуването става истинско, автентично и се издига на съвсем друго, бих казала духовно и трансперсонално, ниво.

За психотерапевтът [навсякъде може да заменяте думата психотерапевт с „човек“] да умее да съпреживява истинска здрава емпатия е ключово и основно в неговата работа на помощник, на осветител на тъмнината в дълбокия вътрешен подсъзнателен и несъзнателен свят на хората.
Тя е невидимата нишка, чрез която той се свързва с клиентите, които идват за помощ и подкрепа при него.
За да успее да помогне, терапевтът трябва да може в голяма дълбочина да усети и да съпреживее болката, мъката, мрака, душевното страдание, объркването и емоционалните турбуленции на хората, да се свърже с тях и да ги преведе през тях към едно място на интегритет, на осветеност на тези процеси, на цялостност, на здрава емоционална и психична стабилност.
За да успее да направи това той самият обаче, терапевтът е нужно да е постигнал в живота си тази цялостност и интегрираност на Сянката си, на демоните си, на дълбоките си несъзнавани процеси и импулси, които са го движели през живота му и които са му влияели неосъзнато, нужно е да е опознал базисните си страхове, да се е гмуркал безстрашно в тях и да се е изправял лице-в-лице с тях.

Препоръчавам да прочетете статията: https://www.stefibozhilova.com/?p=2933

Няма как да помогнеш на хората да постигнат баланс, хармония, холистичност и здрава интегралност в живота си ако ти самият не си достигнал до това чрез дългия житейски път, който си извървял досега.
Тук е важно да отбележим, че значение НЕ играят годините на човек, а играе ОПИТЪТ и през какво си си позволил да минеш, как си го интерпретирал за себе си, какви изводи си си извадил, как те е променил житейския ти опит и успял ли си да постигнеш поне някаква задоволителна отработеност на вътрешните си проблеми и конфликти и чувстваш ли се излекуван и оцялостен.

Здравата емпатия и истинското съпреживяване на хората срещу теб идва след като си разрешил своите конфликти, излекувал си собствените си травми, видял си, чул си и си прегърнал вътрешното си дете, осъзнал си дълбоките си противоречия и си ги разшерил до степен, в която не ти пречат да бъдеш устойчив в себе си.


Какво се случва обаче ако терапевтът не е отработил своите собствени проблеми, конфликти, сенки и противоречия?
Той започва несъзнателно да ги пренася в комуникацията си с хората около себе си и с клиентите си, „замърсява се“ потокът на общуване, размътва се от собствените неразрешености на терапевта, той проектира свои проблеми и неговото огледало се замъглява и той вече не може да провежда здрава дълбока истинска емпатия, а точно тя е тази, която лекува и изцелява душевните проблеми на хората. Присъствието на терапевта/човека е това, което истински лекува, неговата цялостност, удържането на пространството, което създава, а не толкова думите или конкретните методи, които използва.
Когато един човек се почувства истински видян, чут, приет, изслушан, усетен, съпреживян, той се чувства спокоен да изкара дълбоко от себе си и най-тъмните си сенки, и най-грозните си проявления, и най-неприличните си и срамни мисли и желания и все още усеща дълбокото емпатийно съпреживяване от страна на терапевта, което го успокоява дълбоко, изцелява емоционалните му рани и му помага да стигне до една точка, до едно състояние, в което той самият да се види, приеме, обикне и прегърне точно такъв какъвто е, с всичките си проявления и аспекти, които са разнородни.
Целият този процес на осветляване, разгръщане, оголване и интегрално приемане може да се случи само и единствено ако терапевтът челно се е сблъсквал и отработвал своите собствени сенки и демони.
Няма как да се заобиколи тъмнината в нас, няма как да има shortcut, през който бързо да преминем, за да стигнем до оцялостяване на себе-то, но без да преживеем болка, без да преминем през собствения си Ад, без да затънем в дълбоката си душевна тиня, без да извадим наяве най-дълбоките си душевни съдържания и заложени модели на поведение и да ги преразгледаме из основи.
Само ако това вече се е случило, през терапевтът в терапевтичната му работа може да потече потокът на здравата, смирена, истински дълбоко почувствана емпатия.
В нея клиентът започва в един момент да чувства терапевта като част от себе си, като един доверен партньор, на който може да се довери и разкрие напълно и който върви наравно с него по Пътя му на израстване и излекуване, и който работи равнопоставено с него по случването на това оцялостяване.
Клиентът не усеща терапевта като нещо повече, като някой, който е по-велик, по-важен, по-умен, по-високомерен, по-специален от него, като някой, който го конфронтира и атакува (има и здрава нужна и терапевтична конфронтация – не говорим сега за нея!) и който е над него йерархично и наставнически му говори, лекува и „оправя“.
В работата със здравата съпреживелищна емпатия, терапевтът прави дълбоко свързване (рапорт) с човека срещу себе си, един дълбок психичен резонанс и през този резонанс той усеща и съпреживява съпротивите на човека и „плува“ заедно с него в тях като по този начин му помага да изплува над тях, превежда го през тях и го води към промяна и преструктуриране на мисловните му възгледи и излекуване на емоционалните му травми.
Целият този процес се разгръща плавно и постепенно като един танц, който терапевтът и клиентът танцуват заедно – две стъпки напред, една назад, три напред, две назад, това е плавен съпреживелищен процес, в който терапевт и клиент са партньори. Това не е авторитарен, налагащ се, силов, пречупващ начин на справяне отвън с проблемите, образно казано „някой ти шока канчето по главата“, а ти се свиваш и променяш силово отвън, неосъзнавайки какво имаш отвътре за отработване.



КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА НЕЗДРАВАТА ЕМПАТИЯ?
Дотук говорихме за здравата дълбоко съпреживелищна емпатия, която се случва през Любовта, която терапевтът провежда и през цялостта, която той самият е постигнал в себе си и която носи навсякъде със себе си. Точно тези Любов и цялостност водят клиентите му към холистично излекуване и дълбоко смирение и приемане на вътрешните им наличности, които искат да трансформират.
Но има и нездрава форма на емпатия.
Нездравата емпатия се проявява, когато толкова дълбоко се съпреживяват болките, мъките, страданието и Ада на хората, че човек загубва себе си в тях, започва да се дави в тази болка и тъмнина, започва да се усеща погълнат от този чужд (но вече припознат като собствен) Ад и това дълбоко го разстройва, разцентрира, разбалансира и дори може да го разболее в един момент.
Може да направи психосоматизация на чужди болки и страдания, защото те всъщност се преживяват като собствени, тъй като собствените не са излекувани, изчистени и не е постигнат вътрешен баланс.
Ето какво казва Ричард Бандлър, един от създателите на НЛП, за емпатията:
“Емпатията може да ви изиграе лоша шега. Представете си, че идват с такова оплакване при вас: “Излизайки на улицата, аз изпитвам фобична реакция, става ми лошо, завива ми се свят, заболява ме главата”. Ако вие се престараете с отразяването, напълно може да се разболеете. На терапевтите често им се налага да слушат за болки, печал, пустота, страдания, болести и други тъжни неща. Вживявайки се в тях след посетителите, вие можете да създадете проблеми на себе си, вместо това да помогнете на клиентите.“
Кога се случва преживяването на нездрава емпатия?
Когато човек не е застанал стабилно в своя собствен център, не действа и произхожда от едно дълбоко място в себе си, в което е в баланс и цялостност, в което има и светлина и тъмнина и последната е напълно видяна, изследвана, приета и прегърната.
Нездравата емпатия се случва когато човек има една прекомерна, идеалистична и напълно нереалистична фиксация в доброто.
Когато иска да вижда и да възприема хората и изобщо света като напълно добър, позитивен, светъл, перфектен, едностранен, без да осъзнава и да е преживял съвършенството на света и на хората именно в тяхната дуална природа, която включва и тъмното, и лошото, и несъвършеното като част от съвършенството и от цялостта.
Когато търсим едностранчиво позитивното и отхвърляме интеграцията на негативното, на „лошото“, на тъмното ние не можем да постигнем здраво заземяване и цялостност в живота си. Тъмното в нас расте, дълбоко потиснатото се бунтува и търси всякакви начини да излезе в живота ни, да се проектира в реалността около нас, за да го видим най-сетне, да се сблъскаме с него, да разрешим този вътрешен конфликт и да го приемем. Само това има цялостност.

Когато терапевтът не е видял, осветлил, приел и напълно прегърнал ВСЕКИ ЕДИН аспект от дълбоката си природа, той не може да изпитва здрава съпреживелищна емпатия, а започва да се губи и лута в своите разбирания, морални ценности, аспекти на сексуалността си, които е отрекъл и не е допуснал да станат приета част от себе си.
Тогава той може да се срещне с клиент, който чрез своят характер и лична история да му натисне неотработените „бутони“ и терапевтът да изпита силно, внезапно и непривично за него отблъскване, отричане, възмущение, осъждане, засрамване, вина, агресия или пълно блокиране и неспособност да продължи да води процеса нататък.

Това се случва когато човек има силно желание да бъде добър и само добър, нищо друго освен добър, морален, чист, праведен, откровен, а всяко друго проявление той не разбира откъде идва, не усеща корена му като част от човешкото, отхвърля и отрича и това води в него до обърканост, страдание и загубване в болката и тъмнината на хората срещу него.

Какво означава човек да прегърне и приеме всички тези отречени от него аспекти и проявления на човешкото?
Това в никакъв случай не означава да валидира и нормализира тези състояния и действия или пък да започне да ги прави или пък да стане „лош“ човек (убиец, изнасилвач, крадец, лъжец и прочие).
Не, това означава да претопи страха си към тези проявления, отрицанието си към тях, означава дори да почувства, че и той носи такива „тъмни“ нагони и импулси дълбоко в себе си, че може би някога и той е живял животи, в които е бил такъв (това много добре се отработва и преживява в регресия), в които е пускал тъмнината да се проявява през себе си и че това е част от многоизмерността на това да бъдеш човек, от опитността, през която преминават душите, за да изживеят най-различни роли и аспекти на човешкото в дуалния свят.

При едно такова дълбоко разбиране и първоначално изживяване в самия себе си на всички проявления на лошото и злото, започваш да разбираш самото естество на дуалността в света, да го надскачаш, да интегрираш и Любовта и злото като проявления на един и същ висш източник, започваш на практическо преживелищно телесно ниво да не се съпротивляваш на нито един аспект от човешкото в света.
Това ти помага да застанеш в своя здрав стабилен вътрешен център и от него, необезпокоен, неразклатен, неразстроен, незагубен, да провеждаш здрава емпатия към хората през себе си, през ядрото си, при която здрава емпатия ги чувстваш и съпреживяваш, но НЕ се губиш в тях, не биваш провокиран от наличностите им, не биваш разклатен от болката и драмите им.

Това се получава когато човек наистина се е запознал със себе си и с най-неудобните, срамни, тъмни и лоши кътчета на душата си и ги е осветлил и приел и те стават част от неговия здрав вътрешен център.

Точно този здрав вътрешен център е мястото, от което се излива и проявява здравата емпатия, която води хората към тяхната собствена цялостност и интеграция на техните тъмни наличности, на техния собствен Ад и те усещат подсъзнателно, че няма нищо страшно в това, няма нищо опасно, защото терапевтът е опитен, той е преживял това през себе си, той вече е бил в тази тъмнина и е излязъл по-мъдър, силен и балансиран от нея и той има вътрешната способност да ги преведе през нея и да им помогне да излязат от нея по-здрави.

А по-здрави не значи изобщо по-добри, по-праведни, по-морални, по-позитивни, по-повръхностно усмихващи се и пърхащи лековато през живота, а означава по-интегрални, автентични, истински, здраво стъпили на земята, пуснали корени в тъмнината си, което им помага да протегнат клоните си нагоре към духовното и светлината, без да се изгубят в него или да го изкривят през призмата на свръх-добротата и свръх-позитивизма.
Това, с две думи, означава да провеждаш през себе си здрава Любов. Любовта има капацитета да обича всеки един човек, без значение колко лош, тъмен, зъл, тъжен, депресиран и отчаян е, защото вижда в него потенциала да бъде цялостен, завършен и одухотворен.
Да вярваш дълбоко в потенциала на хората да постигнат цялостност и интегралност, да ги приемаш и обичаш с тъмнината, Ада и ужаса в тях, без да отричаш нито един аспект от тях, е най-мощният разтърсващ и работещ инструмент за промяна.

ЗДРАВО УДЪРЖАНЕ НА ГРАНИЦИТЕ
Тук трябва непременно да засегнем темата със здравите граници, които терапевтът или човекът (приятел, колега, роднина, партньор) поставя в комуникацията си с околните. Трябва ясно да разберем, че НЯМА КАК ДА ИМА лечебно пространство на приемане и трансформация ако границите не са здрави и стабилни, ако рамката не е ясно и директно изкомуникирана и ако самият човек има трудност да поставя здрави граници в личния си живот.

Тук препоръчвам за четене две статии:
https://www.stefibozhilova.com/?p=1894
https://www.stefibozhilova.com/?p=4064

Тук идва голямата разлика между приятел и терапевт.
Почти винаги приятелите изпитват силната нужда нещо да кажат, за да изкарат човек от състоянието, в което се намира, за да МАХНАТ болката и страданието от него, за да РАЗРЕШАТ неговия проблем, за да го предвижат бързо към следващ етап на приемане и смирение. Приятелите често казват „Ау това е просто ужасно!“ или „Леле, аз бих се чувствал даже още по-зле от теб, аз бих направил това или това“ или „Това е огромна трагедия, не мога да си представя аз колко бих се сринал и колко бих страдал“ или пък казват неща като „Хайде стегни се, било каквото било, приеми го най-сетне“ или „Не е чак толкова лошо и страшно това, преиграваш“ и други.
Всички тези фрази от една страна наливат в мъката и състоянието на жертва на човека, казвайки му колко наистина зле е той и колко наистина ужасна и трагична е ситуацията или пък го замръзват, сковават, казвайки му, че преживяванията му са неадекватни спрямо реалността, казвайки му, че това, което чувства не е валидно или право-пропорционално на случващото се. Нищо от тези похвати не помага.
Едното налива енергия в трагичната роля, другото я блокира и вини човека, че е по-чувствителен от нужното.
Това, което помага е ПРИЕМАНЕ. Съпреживяване и емпатийност през собствения стабилен вътрешен център на спокойствие, хармония, Любов и приемане.

Доналд Уиникът (лекар, педиатър и психоаналитик) казва, че терапевтът трябва да бъде като „достатъчно добрата майка“ – той поддържа здраво пространството около клиента си с Любов и емпатия и в това пространство клиентът се чувства сигурен и защитен да излее себе си, драмите си, болките си, страданието си и терапевът-майка няма да го осъди, да му каже „Стягай се“ или „Айде стига вече“ или „Много драматизираш!“, няма да му бие два шамара, няма да се разреве с него, а ще го остави да се излее, ще го изслуша, ще го приеме с всичко, което Е и което носи, ще замълчи когато е нужно, ще излъчва любов и едно дълбоко усещане „Всичко е наред. Тук си защитен. Покажи се. Няма да бъдеш отхвърлен.“

Ако терапевтът, майката, приятелят се разплаче, дълбоко се разстрои, самият той се срине от това, което чува (защото тази тема е неотработена в личния му живот), това са едни нездрави граници, които още повече закопават клиента в неговото страдание, не го удържат енергийно.


Линкове към допълнителни статии за четене:

  1. https://orlinbaev.blogspot.com/2020/09/blog-post_20.html
  2. https://orlinbaev.blogspot.com/2014/12/blog-post_13.html
  3. https://orlinbaev.blogspot.com/2019/08/blog-post_20.html
  4. https://orlinbaev.blogspot.com/2012/01/blog-post_15.html
  5. https://karlamclaren.com/the-difference-between-healthy-empathy-and-martyrdom/
  6. https://medium.com/healthy-mind-healthy-life/the-empathy-trap-96eeec44b312

Стефи Божилова

Специализант ЕП

http://www.stefibozhilova.com

Вашият коментар