Съставил: Малина Атанасова Проверил: Орлин Баев
Септември, 2024 г.
Седя, гледам белия лист и нито знам от къде да започна, нито мога да повярвам, че това е финалното ми домашно…
Не знам какво да напиша, а ето че започват да изплуват образи и спомени. Тялото ми реагира. Разтреперват ми се ръцете, усещам си ударите на сърцето, а в гърлото сякаш се появява “буца”.
Четири години, а усещането е сякаш са минали няколко живота. И донякъде това е истина. “Умирах” и се “раждах”. “Разпадах” се и се “събирах” отново.
Не обучение, а училище по живот. Много лични предизвикателства, но и огромно удовлетворение.
Пиша тези редове с ясното осъзнаване, че съм разпиляна. И с предизвикателството да опиша и предам това, за което сякаш не успявам да намеря точните думи. Защото някои неща в живота ги усещаме и преживяваме, а думите само ги смаляват и не могат да ги опишат напълно.
Първите ми спомени са от кабинета на Орлин – моментът, в който отидох на интервю. Даже си спомням датата – 08.09.2019 г. Топъл есенен ден, след обяд. Отидох притеснена от неизвестното пред мен, но и с голямо любопитство към предстоящата среща. Чувствах се все едно се явявам на важен изпит, за който не съм достатъчно подготвена.
Запознах се с Орлин. Това, което ме изненада и “свали” напрежението бе лекотата, в която премина разговора ни. Разговор за живота, за истински важните неща в него. Напълно непринудено… Разговор, в края на който чух: “Запиши се в списъка ето там.”
Тогава изобщо не осъзнавах, че това кратко изречение поставя началото на един от най-вълнуващите и важни периоди в живота ми до момента.
Поглеждайки назад, към началото на обучението, имам усещането, че се връщам към минал живот, към някаква много стара моя същност. А личният ми процес… нямам никаква идея как да обхвана в този текст всичко, което се случи през тези четири години…
Събрано в няколко изречения, би могло да звучи така:
Най-динамичния, разтърсващ, центрофугиращ период за мен, водещ до дълбоки характерови промени. Срещи и дори сблъсъци с най-големите ми страхове. Поглед към сянката и дълбоките ми вътрешни наличности. Много провокации и предизвикателства, които сякаш счупиха старото и неработещото за мен и ми помогнаха да отворя пространство за моята автентична същност.
А едно от най-хубавите неща в този процес беше и продължава да бъде групата от изключително качествени хора, с които животът ме събра в това маратонско бягане. Приятелството, взаимността, суровата автентичност, която не всеки може да “смели”… Липсата на маски и спокойствието, че колкото и “гола” да бъда в споделянията си, ще получа рамо, на което да се облегна, а не ритник от осъждане… това е едно голямо богатство. Аз съм истински богат човек.
През тези четири години животът просто се случваше. Носеше ми уроци, от които сякаш се опитвах да избягам. Както повечето хора, и аз преминавах през различни житейски ситуации – огромно натоварване от учене, работа, трудни партньорски отношения, загуби, тревожност и силна неувереност. Борех се със страховете. Недоволствах срещу живота. Ходех ръка за ръка с чувството за несправедливост – “Защо на мен ми се случва еди-кое-си?”
Горе-долу нещата можеха да бъдат представени така:
“Аз съм Малина. Аз съм мазохист. Трудно ми е да си поставя границите, както и да уважавам границите на другите. Не вярвам в себе си и имам нужда да получа валидация отвън. Не мисля, че съм достатъчно добра и търся някой авторитет, който да ме напътства. Страх ме е да покажа уязвимост и използвам често маската на “силната” Малина, която няма нужда от помощ и винаги и с всичко може да се справи сама. Копнежът ми да бъда приета, да се впиша е толкова голям, но когато съм сред хора все ми звучи, че нямам какво да кажа; че всичко, което излиза от устата ми няма смисъл или вече е казано…
Страхът да не остана сама и без подкрепа е голям. Затова гледам да се нагодя спрямо хората. За да не ги обидя, да не ми се разсърдят и да не се откажат от мен. Винаги и за всеки съм насреща. Другите са по-важни от мен – техните мисли, чувства, преживявания, трудности…
Ах, как обичам да спасявам хората! Отделям време и усилия, за да намеря решение на проблемите на другите и да им помогна да се справят с трудностите. Т.е. нямам абсолютно никакъв проблем да нося техните товари и да се опитвам да ги “вкарам в правия път”. Независимо какво ще ми коства това. И независимо, че в повечето случаи никой не е искал да го спасявам. Аз имам много енергия за разпиляване и за мен е необходимо да спася и теб, и него, и нея, и тях… Просто съм много зряла за възрастта си и мога всички да спася. Да казвам “ДА” на другите и “НЕ” на себе си за мен е привилегия.
Мога всичко да изтърпя. Защото така ТРЯБВА. “Трябва” е любимата ми дума. Много често я използвам и не знам какво щях да правя без нея. Трябва да съм успешна. Трябва да съм добра във всяка сфера на живота ми. Трябва да се харесам на другите. Трябва да се справя с всичко сама и т.н. Да поискам помощ и подкрепа е огромна слабост. А слабостта си е направо страшна. Какво ли ще си помислят хората за мен?!”
Връщайки се назад във времето дори имаше момент, в който страховете и тревожността, която те пораждаха, бяха толкова големи, че едва успявах да ги удържа. В ума ми се прокрадваше идея за напускане на школата. Едно бягство от мен, не от школата. Бягство от тази среща с травмите и страховете, които бяха като един воал, който ми пречеше да виждам ясно. Бягство, което умът ми се опитваше да облече в “много е трудно, не си заслужава; аз съм жертва; няма смисъл да се измъчвам…”
Безкрайно благодарна съм, че отказах да слушам гласовете на тези страхове. И вместо да бягам, най-накрая истински погледнах към нараненото малко дете вътре в мен, което не знае как да постъпи и предпочита да избяга, да се скрие.
Благодарна съм и за подкрепата, която получих в този момент. Вярата на хората, около мен, която сякаш запали искрата на моята собствена вяра. Урок по живот. “Най-тъмно е преди зазоряване” и това беше абсолютно валидно и за мен в този момент. Сякаш нещо невидимо, огромно и тежко просто се отчупи от мен и ми разкри цял един нов свят. Сякаш тогава започнах да присъствам напълно, с цялото си същество. И не, че стана по-леко, но всичко започна да придобива смисъл за мен. Характеровата трансформация, отказът от неработещите модели и изграждането на нов ресурс е труден и продължителен процес. Но пък е толкова хубаво и удовлетворяващо.
И ей така, даже не знам как, започна да се заражда приемане в мен. Паднаха филтрите на “аз съм жертвата”, сринаха се съпротивите. Ученето започна за мен отново, но този път много по-осъзнато. През визията на “Какво правя в това обучение?”, “Защо искам да бъда част от този процес?”, “Как мога и аз да допринеса за другите?”
Сякаш започнах да виждам света около мен по различен начин. Изведнъж някъде там между черното и бялото се появиха и други цветове…
Благодарна съм, че бях част от това обучение. Благодарна съм за всичко научено и преживяно. За срещите, дълбоките свързвания и за създадените приятелства. Сега “бера плодовете” и се наслаждавам на живота. И с цялата си искреност твърдя, че всичко това си заслужаваше. Беше едно голямо приключение, водещо до много промени, смисъл и осъзнавания за мен.
Споделям някои от тях в редовете по-долу:
- Нашите родители също са хора. Дали са ни това, което им е било по силите, спрямо начинът, по който те самите са живели.
- Да имаш семейство, което те подкрепя е богатство. Корените ни дават устойчивост и ни помагат да растем нагоре.
- Не можем да спасим никого, ако той самият не го пожелае. Да се опитваме насилствено да “водим” някого в посоката, която според нас е правилна за него е изключително изтощаващо и за двама ни.
- Вината е безполезна. Миналото затова е минало. Нека тук и сега да се опитваме да променяме нещата.
- Добре е да се сравняваме само с нашите предишни версии. С човекът, който сме били преди една, пет, десет години… Много по-градивно е.
- Там, където се появи съпротивата, точно там е и работата ни със себе си.
- Никой не ни е обещал, че животът ще бъде лесен. Колкото по-бързо го осъзнаем, толкова по-лесно ще живеем.
- Опитите да контролираме живота, носят големи дози тревожност.
- Желанието да се харесаме на всички и да им угодим е един от най-кратките пътища към провала.
- Никой не ни е длъжен. Звучи грубо, но е истина. Големите очаквания много често водят до разочарования.
- Партньорът ни не ни е родител. Вместо да очакваме от него да запълни празнините ни, е добре ние сами да се погрижим за себе си. Един въпрос, който е добре да си задаваме: “Аз добър партньор ли съм?”
- Да останем в токсична връзка е избор.
- Понякога да простим на себе си е най-трудно.
- Уважението и благодарността към хората, от които се учим, ни помагат да растем.
- Познатото “лошо” е по-малко страшно от непознатото. Но стоейки в зоната на илюзорен комфорт, пропускаме живота си.
- Получаването е като даването. Да получиш е да дадеш на себе си.
- Да развием в себе си радостта от малките неща и благодарността, прави животът цветен и хубав.
- Понякога урокът в някои ситуации е просто да пуснем. Да се откажем от вкопчването.
- Да не довършиш нещо до край, защото така “трябва”, е много освобождаващо.
- Да ти “натискат бутоните” и да те вадят от зоната на комфорт е подарък, а не нещо лошо. Дава ни се възможност да се вгледаме в себе си и да проследим защо реагираме по дадения начин.
- Няма човек, който да не се страхува от нещо. Важно е какво правим със страховете си. Ако бягаме, те стават все по-големи и ни пречат да живеем. Нека се осмелим да ги погледнем – изцеляващо е.
И накрая завършвам с още едно лично споделяне, което се “роди” в труден за мен момент и ми е изключително ценно:
Каня в живота си лекотата, споделеността, благостта и любовта.
Отварям сърцето си за искреността и автентичното свързване.
Избирам да се усмихвам на живота и да го живея.
Избирам да се свържа с дълбоката мъдрост на своето същество и силата, която то носи.
Избирам да не се вкопчвам в ситуации и хора, а леко да ги пускам да преминават, когато вече пътищата ни се разминават.
Избирам да бъда отговорна за собствените си действия, както и за бездействията.
Избирам да действам.
Избирам да общувам с хора, с които взаимно се обогатяваме.
Избирам да присъствам все по-осъзнато в настоящия момент. Сега и тук.
Избирам живота!
—–––––––––––––––––––––––––––––––
Благодаря ти, Орлине!
Благодаря ти за всичко, което си направил за мен. За споделените знания и умения, за подкрепата, за човешкото ти присъствие.
Тези четири години наистина бяха едни от най-ценните и най-трансформиращите за мен.
Благодаря!
—–––––––––––––––––––––––––––––––
