Да бъдеш изцяло съзнателен и чист като едно светло бяло пространство във всеки един момент на различни преживявания. Да преживяваш пълноценно и плътно мига. Да присъстваш и да се потопиш.
Когато загатвам на някои хора, че това е най-същественото и смислено нещо, което води съвсем естествено до големи промени в живота ни, те отговарят механично „Ами аз го правя, но нищо не се променя. Все не ми върви. Постоянно нещо се случва и аз съм неудовлетворен. Не ми харесва, че е така.“
Само че да правим нещата по инерция, без никакво чувство и осъзнатост, далеч няма общо с тези практики. Това, че правим дадено нещо, което сме повтаряли години наред, не означава, че наистина сме изцяло потопени и го изживяваме. В повечето случаи се случва да минаваме през нещата с идеята, че те трябва да се отметнат. В този тип действие няма осъзнатост и присъствие.
В този текст ще използвам двете практики Майндфулнес и Дзогчен като еквивалентни, въпреки, че имат някои разлики.
Майндфулнес напоследък е доста популярна практика, препоръчвана за по-осъзнат живот, стопяване на тревогата и напрежението. Аз съм й голям фен и също много работя с нея и я препоръчвам съответно като нещо използвано лично от мен и постигащо много благоприятни резултати, ако се прави отдадено.
Практиката се изразява в това да работим по посока на забавяне на хаотичния, препълнен с информация и безкрайно стимулиран от външната среда ум, генериращ силна тревожност. Работата се състои в осъзнато присъствие в настоящия момент. Философията в този начин на живот е, че няма минало и бъдеще, а настоящият момент е всичко, с което разполагаме, и е нужно да се потопим в него, ако искаме да работим ефективно с лошите чувства, заключили ни в миналото или пък с тревогата, изпълнена с предубеденост и страх за имагинерното бъдеще. Всичко е тук и сега. Единствените възможни ходове са в този миг.
За да мога да изживея настоящия момент, трябва да се науча, например, да усещам вкуса на храната и да дъвча бавно, позволявайки на слюнката ми да пусне необходимите ензими за добра обработка на храната и правилно храносмилане. В сегашния миг усещам тялото си, а не съм го пуснала на автопилот. Проследявам дъха си и съм наясно във всеки един момент какъв аромат долавям с обонянието си, кожата ми дали изпитва болка, наслада, студ или топлина. И ако умът ми ме понесе в произволни посоки, за да се опита да ме въвлече в страховете и тревогите, които иска да предвиди, отново се връщам осъзнато към всичко, което ме заобикаля. Успявам да отбележа вътре в себе си кои неща ми правят впечатление, дали нещо ме дразни или пък ме зарежда позитивно.
В пребиваването чрез майндфулнес можем да извадим абсолютно адекватна и съответна реакция на действителността, защото не ни объркват различни въображаеми елементи и пространства, а на фокус са само заобикалящите ни такива. Умът е притихнал и спокоен, мозъчните вълни са забавени и кохерентни. Тогава и да има наистина нещо, което е опасно, можем да усетим кое е най-доброто действие точно сега, за да си помогнем, вместо да сме в ума си и да се отдадем на тревогата, която така или иначе ще е изчерпала енергията ни и не бихме могли толкова добре да се справим и да ползваме потенциала си.
„Както Луната няма собствена светлина, а само може да отразява светлината на Слънцето, така и бъдещето и миналото са само бледо отражение на светлината, силата и реалността на вечното сегашно.
Екхарт Толе
Дзогчен е практика от тибетския будизъм и буквално от тибетски означава „велико съвършенство“. Ригпа е състоянието, което лежи като основа в тази практика, а именно естествената природа на ума – бистра, притихнала и проста. Тя съдържа всичко в себе си, прескачайки елементарната дуалност на живота. Всичко се прелива и има своето място като ценност в човешкия опит. Дзогчен се смята за най-напредналата и дълбока система за медитиране на много фино ниво. Изглежда много просто, а всъщност тези неща се оказват най-трудни за нас човеците.
Този тип медитация, която не се състои само и единствено в това да бъдем в поза лотус и да не мърдаме мълчаливо, се прелива в ежедневието и във всеки аспект от живота ни, ако успеем да усетим смисъла и функцията й. Тук обаче ще я представя по скоро в статичното състояние на отпускане, а не на динамичност. Тя представлява освободеност от всякакви мисловни конструкции, без никакво разсейване или вкопчване. Важно е да запомним, че медитацията не е стремеж, тя трябва да ни погълне естествено. Честно казано е трудно да се обясни с точност какво е Дзогчен медитация, защото тя е всичко едновременно, съдържаща цялата палитра на всичко, протичащо естествено и ненасилствено. Често различни учители с цел да представят какво е Дзогчен медитация, те поясняват какво Не е.
Ригпа – онази събирателна точка на всичко в нас и извън нас, която започва да проблясва като увереност и лекота с практиката, е състояние на непроменливост. Ако няма насилие и манипулация спрямо ума ни, а просто пребиваваме в чистото осъзнаване, това е Ригпа. В това състояние няма никакво съмнение. В онзи миг, след като една наша мисъл е преминала, а друга все още не е възникнала, в тази пролука, ако има усещане за сегашния момент – чисто, естествено и свежо, ние сме в Ригпа. Когато обаче се породи мисъл, това отново е част от Ригпа. Част е, когато имаме осъзнаване за тази мисъл и не се закачим за нея. Ако се закачим, отново влизаме в света на заблудите. Затова е много фин моментът на осъзнаване.
Но като цялото човешко израстване и Дзогчен се нуждае от цял живот практика, за да придобием представа какво всъщност е. Това обаче не означава, че практикувайки с постоянство, няма да усетим промяната в себе си и живота си. С тази практика развиваме много нашата същност на наблюдател, която е много помагаща и подкрепяща в пътя ни на трансформация и изобщо в целия ни живот.
Минаваме години наред през страдания, трудности, тревоги, саботаж, съмнение, болка, но нямаме волята и настройката в себе си да поспрем и да усетим всъщност кои сме и от какво имаме нужда. Често желанията на егото и ума ни заблуждават, че имаме много сложни и непостижими потребности. Всъщност дълбоките ни нужди са прости и се постигат точно тук и сега, чрез постоянство и решителност. И все пак в днешния ритъм на живот ни е много рудно да седнем за 20 минути в тишина, без движение и разговори, без странични неща, които да ни разсейват от чистата и изначална природа на ума. Все отлагаме да прокараме тази чудесна практика в ежедневието си.
Дори и да не сме интегрирали тези практики в живота си съзнателно, се появяват стимули отвън, които се опитват да ни вкарат в онази точка на притихнала, естествена, мъдра природа. Силната болка много често ни напомня да се завърнем към този естествен и флуиден начин на живеене. Независимо дали става въпрос за психическа или физическа болка.
Забелязали ли сте как, когато сте болни или имате някаква травма, болката ви превзема и ви закотвя в сегашния момент и сякаш не можете да мислите за нищо друго. Единственото нещо, което ви минава през ума, е как да спрете болката и да се погрижите това усещане да премине.
На мен често ми се случва в такива моменти да избера някак си интуитивно най-доброто за себе си. Случвало ми се е в момент на силно психическо напрежение и страх да предприема нещо, което на пръв поглед, ако не се намирам в конкретната ситуация, едва ли ще ми хрумне. Първоначално умът ми трескаво се опитваше да измисли нещо, но без ефект. След това се предадох. Просто приех, че явно е нужно да изпитам тези неща и точно в този момент получих отговор на въпроса си „Какво да направя, за да си помогна?“ . Започнах да тренирам. Тялото ми имаше нужда да го раздвижа изцяло. Потопих се в настоящия момент много бързо, докато сърцето ми биеше лудо, мускулите ми се разкъсваха болезнено, а потта не спираше да ме облива ободрително.
След 1 час интензивна тренировка, умът ми беше осъзнал, че не е нужно да се паникьосва, а да приеме на първо място това, което се случва тук и сега и тогава отговорът идва сам.
Друг пример е – когато съм болна и се чувствам доста зле, просто се потапям в изтощението и неразположението си, признавам си, че в този момент нямам потенциал да правя нищо. Не се натягам и насилвам да продължавам с ежедневните си задачи, за да доказвам на егото си колко съм силна и можеща, а просто оставам в онази точка на Аза, в която просто съществува и това е достатъчно смислено. В такива моменти винаги успявам да усетя точно какво имам нужда хапна, макар и да не съм го слагала в устата си от години или дори да не го харесвам, но точно тогава се доверявам на мъдростта на сегашния момент и сегашната ми нужда.
Дзогчен е много фина практика, която колкото е проста, толкова и сложна за прилагане за модерния човек. През погледа на Дзогчен всичко се случва в подходящия момент и абсолютно всички фрагменти на живота са валидни еднакво.
Една от основните причини за стрес и психическо напрежение в момента е това, че правим десетки и стотици неща през деня си, а всъщност не си позволяваме да ги осъзнаем, да ги наблюдаваме и в крайна сметка да ги изживеем пълноценно. Колкото и да правим все се чувстваме по-малко от другите, нямаме достатъчно мотивация, а се чувстваме безкрайно изтощени. Не се награждаваме за това, което правим. А най-голямата и блажена награда е тази на осъзнаването. Защото в осъзнатото присъствие няма съжаление, че сме пропуснали нещо или че сме сбъркали. В това състояние знаем дълбоко в клетките и душата си, че сме направили най-доброто, на което сме способни и най-естественото, което е имало нужда да бъде проявено през нас. Когато достигнем до осъзнаването на важността на този тип медитативно живеене, трудностите и неприятните неща започват да придобиват смисъл и носят дарове след себе си – мотивация, самоувереност, че можем и се справяме, научен урок, който носи мъдрост за напред, осъзнавания, достигнати чрез наблюдателя в нас.
Много ми е харесва как монасите и хората, изповядващи будизъм, умират осъзнато. За тях смъртта е много ценно и свещено преживяване и носят в себе си философията, че живеем, за да се подготвим за смъртта си. Това на пръв поглед може да звучи стряскащо, но ако се замислим по темата, а не я отбягваме, правейки се, че не важно, ще усетим дълбоко мъдростта на душата ни как носи древна почит към смъртта.
Хората с подобен възглед за смъртта като изключително важна част от живота, когато усетят, че душата им скоро ще напусне физическото тяло, си дават сметка, че смъртта наближава и съвсем осъзнато се отделят на тихо и спокойно място няколко дни преди тя да настъпи окончателно. Отдават тиха и дълбока почит в състояние на медитация на процеса на умиране на тялото и изпращането на душата към други измерения.
Тези хора преминават плътно през живота, затова и смъртта е наситена с присъствие. Докато западния модерен човек толкова бърза, че умира в последния момент. Умира, когато вече се тръшва изнемощял и отдавна е издъхнал всъщност, но е насилил душата си егоистично да остане още малко в тялото.
Не е тайна, че не това, което правим ни зарежда и дарява толкова с наслада, колкото начина, по който го правим.
Ако се молим, но нямаме вярата в себе си, едва ли нещо ще получим като отговор от живота и Вселената. Най-простата молитва, но от сърце, бива чута някъде там. Най-елементарното усилие, извършено със старание и отдаденост, носи последващата мотивация, увереност и удовлетвореност. Най-дребната помощ, дадена от сърце, помага на нуждаещия се. Една усмивка или прегръдка от душа носи много по-дълбоко усещане за разбиране и обич от хиляди изречени съвети.
Примери за прокарване на майндфулнес или Дзогчен в живота:
-Когато си пуснеш музика, слушай думите и звуците и усети къде в тялото отекват. Усети каква емоция надигат в теб. Отпусни се и позволи на тялото си да се раздвижи точно както чувства ритъма на музиката.
-Когато ходиш (още по-хубаво е, ако си бос в природата), усещай и осъзнавай стъпките, които правиш. Усещай контакта и връзката със земята. Почувствай вибрацията. Нека фокусът ти бъде в стъпването.
-Когато се храниш, остави телефона си настрана, изключи телевизора, спри музиката, не говори с други хора, а усещай вкуса на храната в устата си. Отдай се на усещането на слюноотделянето и на насладата от различните вкусове върху езика ти. Усещай как захранваш тялото си с тази храна.
– Когато говориш с някого, го слушай внимателно, без да мислиш какво да върнеш като отговор. Слушай и чувствай човека. Гледай го в очите.
– Когато си сред природата, вдишвай дълбоко от бистрия въздух. Дишай сякаш пиеш жадно от него. Чувай си стъпките в тревата. Спри и докосни дървото. Чуй песента на птиците и насекомите.
– Отпусни се в приятно за теб пространство в момент без ангажименти и просто усещай тялото си. Отпусни се и дишай. Опитай да усетиш, а не да измислиш, какво в момента имаш нужда да направиш.