Моят личен опит със здравата духовност

Между различните духовни учения могат да бъдат открити много сходства и в следването на определен духовен път почти винаги неизменно присъстват няколко аспекта. Един от тях е наличие на писания, съдържащи, система от принципи, правила, закони, предписания, които да ръководят човек както в ценностната му система, така и в ежедневието му. Друг аспект са една или повече значими фигури, които дават това знание и/или служат за пример – пророци, светии, духовни учители, свещеници, проповедници – и общуването с тях, било то директно или чрез молитви и ритуали. И не на последно място – духовният път е свързан с наличието и участието в общност от съмишленици, които изповядват същите вярвания и разбирания, и през която те си дават взаимна опора и подкрепа – в периоди на житейски трудности и криза на вярата. Усещането за заедност и обмен, за пряко допринасяне към другите и света е всъщност незаменима част от здравата духовност.

Въпреки че не съм част от конкретна официална духовна общност – аз имам духовен път. Той е мой собствен – и такъв вярвам е важно да бъде в една или друга степен всеки един, който е проявление на здравата духовност.

Аз имам система от вътрешни принципи и вярвания, през която се стремя да живея – и в действията си, и на най-личната ми вътрешна сцена. Имам духовни учители – личности, които са част от живота ми или пък познавам от дистанцията на времето и пространството, които ме вдъхновяват и следвам в думите, делата, философията им. Имам и духовна общност – макар и може би не всички нейни членове да са се самоопределили изрично като такива. Но безспорно ги има в живота ми онези хора, с които можем да говорим за духовност и религия, за екзистенциалното и смисъла, можем да тълкуваме, да споделяме лични преживявания и опит – или просто присъстваме заедно, в едно общо усещане. В знанието за онова по-голямо, от което сме част.

***

Трудно би ми било да опиша всичко, в което вярвам. Но нещо фундаментално, което постепенно, но все по-категорично, си проправя път в мен, е истината, че щом обичам Бог и почитам божественото – неизбежно е да обичам и почитам себе си. И аз, и всеки друг човек, сме не просто негово създание и творение, а пряко негово проявление – аспект на самата божественост, въплътена в материалния свят. Това е основата и същината ми. После идват всички слоеве карма, наплитанията от родови травми, характерови особености, базисни вярвания, когнитивни изкривявания, материални привързаности. Но в центъра на тази структура стои божествената природа – единствената част, която е стабилна и неизменима през всички прераждания. Божественото в себе си е нещо, което си припомняме – не го създаваме или внасяме отвън, а махаме пластове и блокажи, за да го достигнем.

Именно с това усещане се свързвам много отчетливо в последните месеци – как в мен мима един дълбок пласт на стабилност и спокойствие. Отвъд него съществуват и пластовете на емоциите, тревожността, депресията, страховете, съмненията, неувереността, на ужаса и болката. Но онзи най-първичен пласт е там, плътен и незаличим. Той винаги е бил в мен – просто сега става все по-осезаем, все повече успявам да да си припомня връзката си с него и да я разгърна, все по-силно го усещам и все по-малко трудно е да го достъпя.

Този пласт не ме изчерпва. Не съм само и единствено Божествена природа. Невъзможно е да бъда само това, докато пребивавам тук, на Земята, в материалното проявление на действителността. Но именно този пласт е същината ми. Невъзможно е цялата да съм Нирвана – безмислен би бил пътят на Душата ми, ако това е единственото, което преживявам. Но именно това е най-устойчивото в мен. Вътрешната ми Нирвана е вече постигната, когато успея да надскоча ума си в желанието да я открие.

А в действителност това разграничение между изначалната ни божествена същност и материалното е само привидна – нищо не е неделимо от божественото и дори материалният свят е негово проявление. Да се опитваме да се разграничим от него и да го отричаме е обречено на неуспех и може да доведе единствено до това да заменим един вид страдание и привързаност с друг. Това, което осъзнаването и връзката с божествената ми същност ми носят, не е убежище от материалното, а безстрашие от неговите неспирни предизвикателства и усещане за онова, което то никога не би могло да ми даде – смисъл и стабилност.

***

Благодарна съм на Бог за тази школа, от която съм част вече 4 години. Защото тя – и пряко, и косвено, е огромна част от срещата ми с духовността. Сигурна съм, че Пътят така или иначе щеше да намери начин да ми разкрие, че винаги е бил същинска част от мен – но в друго време и при други обстоятелства. Нямаше да съм точно тук и сега, ако не беше ЕП. А точно тук и сега е моето място и имам пълно доверие в това.

Благодарна съм за това къде съм в момента в живота си и най-вече къде съм в собственото си израстване, въпреки цялата болка и страдание – и всъщност заедно с тях. Благодарна съм за пътя, който вървя. Благодарна съм за всички знаци и потвърждения, но и за доверието в Бог, когато те липсват. Защото вярата не е разменна монета, която да предложим и да бъдем предпазени от дискомфорта и предизвикателствата. Даже смятам, че е тъкмо напротив – колкото по-силна е вярата ни и връзката с божественото в нас, толкова по-готови сме за нови и следващи уроци, които да ни изведат на следващото ниво на осъзнаване, чувстване и духовност. А уроците почти винаги са под формата на изпитания и болка.

Дори докато пиша това – логиката ми казва, че предвид цялото страдание – физически, емоционално и психически – което преживявам в последните години, и дори още по-интензивно в последните месеци, тази благодарност и усещането за дълбоко спокойствие са абсурдни. Но това е гласът на ума в опита му да подреди, да разбере, да контролира. Умът в ролята му на инструмент на душата ми казва тъкмо обратното – че онова, което изпитвам, е съвсем закономерно. То е буквалното изражение на думите на Юнг – “Казват, че нито едно дърво не може да стигне до Рая, ако корените му не стигнат до Ада. Двупосочното движение е заложено в същността на махалото”.

Аз определено не разбирам Ада и Рая според най-широко разпространените им буквални дефиниции. Не вярвам, че Ад и Рай са измерения, на които потенциално душата ни отива след смъртта ни. Някои тълкувания ги разглеждат като преживявания и изражения на действителността – на блаженство и удоволствия от една страна, и на болка и изпитания от друга. Но аз смятам, че те са много повече от това и от може би някакъв неписан закон и формула за справедливост, според които те трябва да са балансирани 50 на 50 в живота ни.

Адът и Раят са аспекти на божественото – те са наши собствени същности, проявления. Потенциалът ни за изследване и разгръщане във всички възможни посоки. Ако не изследваме съзнателно онези свои аспекти, травми, родови и кармични обременености, “грозни” мисли и поведения, ако не си позволим да си признаем, че ги има и че неизбежно ги проявяваме – невъзможно става да достигнем и до лекуването на травмите, до творческия си заряд, алтрустичното проявление, здравата духовност.

Само когато приемем Ада в себе си можем да прогледнем за мащабите на Рая, а след това и за тяхната неразривна връзка, която да ни позволи да се възприемем в цялост – без срам и без гордост, без вина за това кои сме или отчаяно вкопчване в същото. Аз все повече уча урока на това, че само когато приемем себе си в цялост става възможно да се откажем от идеалистичните версии за това кои трябва да бъдем.

Онова, което е Рай за Душата, често е Ад за Егото. Моето преживяване за сливането с Бог – с онази моя собствена част, която е Божествена – е свързано с разидентифициране от ролите, които съм придобила в живота си, доброволно или принудително. Това е безспорно много труден, болезнен и нелинеен процес, но аз безусловно вярвам в неговия смисъл.

Раят за мен са онези моменти, в които успявам поне за кратко да видя, че макар и да имам конкретно отношение към много неща в действителността си – не е задължително те да са привързаности в смисъл да определят битието ми. Аз съм много повече – както и от външния си вид, материалните притежания и успехите си, така и от мислите и действията си, от уменията и качествата си. Последното за мен е може би е най-предизвикателно – осъзнаването, че интелект, състрадателност, лоялност, структурираност, упоритост и каквито и да е други качества са нестабилни временни проявления, които могат да бъдат изгубени във всеки един момент. Именно затова единственото смислено отъждествяване е с всичко, което би останало отвъд.

Тези идеи обаче са равносилни на смърт за Егото, то не познава друго освен ролите, идентификациите, привързаностите. Детронирането им от трона на идентичността ни за Егото не е просто смърт, а бавното му разрушаване, отнемане на властовата му роля, изтласкването му от позицията на движеща сила. С други думи – Ад.

Но този Ад в известен смисъл е илюзорен. Много духовни учители казват, че Душата на страда, когато човешкото ни страда – за нея това е просто трупане на опитност. А именно опитностите са онова, за което тя е тук, в това проявление на действителността, в това тяло. Душата изпитва наслаждение от тези преживявания – не защото Егото ни страда и те са в някаква война помежду си, а защото всяко преживяване е учене, чрез което въплъщава смисъла си. Душата няма нужда да се доказва пред Егото, тя е лишена от подобна концепция, тя просто Е. Егото е онова, което има потребност да се налага и доказва – но това има някакъв смисъл единствено във взаимодействието му с други Его-та. В пласта на Божественото то няма сила. Но има място.

За мен именно тук се крие ключът на духовността. Не можем без Егото и целта не е неговото унищожаване. Целта е неговото разрушаване, за да се реструктурира и да заеме мястото, което му се полага. Да служи, а не да води. Да се проявява, но в  съответствие с Божествените принципи. Ако се отречем изцяло от Егото – какво би останало да служи на Бог? Душата не служи, тя е едно с Бога, едновременно е част от цялото и в постоянно взаимодействие с него. Материалното ни проявление, е онова, което може да служи, неговата най-здрава версия е подчинена на духовността и именно то има важната задача да съпътства Душата в нейното приключение през животите и да ѝ отваря възможности към трупане на опитности и учене на уроци.

***

Духовността ми е нещо, което категорично усещам, че съществува в мен. Тя е част, с която съзнателно се свързвам и още по-съзнателно култивирам.

Духовността ми е нещо автономно, макар и в неразривна връзка с другите и света. Нещо абсолютно, макар и в непрестанно движение и еволюиране.

Тя е личен  опит, съкровено общуване с Бога в мен.

Невъзможно е да бъде оспорена или подложена на съмнение – дори и от собствения ми ум. Той може единствено да следва и да ми бъде инструмент в духовния път – през любопитството и търсенето, понякога и през намирането на връзки и закономерности, но много повече през приемането, че много фини принципи ще останат завинаги отвъд неговия обсег.

Именно страданието е в основата на моя личен опит с духовността. Да се откажа от едното би означавало да нямам досег и с другото. Никога не бих направила този избор. Невъзможно е, особено когато имам толкова категорично усещане и знание за силите, които движат действителностите, и за смисла на Пътя. Както казва финландския мистик Руйсбрьок: „И той трябва да се изкачи на дървото на вярата, растящо надолу, защото в главата Божия са неговите корени“.

Беатриса Аврамова
статии

Вашият коментар