Предистория
Ще започна с малко предистория, чрез която искам да направя въведение в моята
история.
За мен пътят към психологията и психотерапията започна много преди аз самият да
разбера какво ми е подготвил животът и накъде иска да ме поведе. А именно в ранните
ми години, тогава, когато тревожната ми несигурност и орално зависимият ми характер
ме срещнаха с обсесивно-компулсивната динамика на ОКР. Тогава все още бях дете,
тийнейджър на около 13-15 години, незнаещ какво се случва с него, мислещ си, че е
луд, след като изпитва толкова тежки негативни натрапливи мисли и прави какви ли не
странни действия, ритуали (динамика на обсесивно-компулсивно разстройство).
Впоследствие, чрез едно телевизионно предаване за чудати личности, научих за
съществуването на ОКР, а оттам вече и разбрах, че реално имам „проблем“. Към онзи
момент, под натиска на психичната ми болка, все още се възприемах като жертва, която
Бог и животът наказват чрез това състояние. Първоначално мрънках, вайках и охках,
вътрешно негодувах, а външно се оплаквах. Но в един момент започнах да чета, да
прелиствам и да търся, исках да се запозная с „болестта“ и да разбера как, за Бога, да
премахна това изчадие и да се отърва от него. Все още не разбирах дълбоко скрития
мъдър смисъл на ОКР-то, който ме водеше навътре към мен самия, за да се видя и
опозная отвътре, а оттам да поема лична отговорност за живота си и да се реализирам
като ЧОВЕК навън. Състоянието имаше за цел да ми помогне да се опозная, за да
израстна и трансформирам страха си в смелост. Това, че четях, търсех информация и се
интересувах, хем ми помагаше и успокояваше за малко, хем, четейки за „проблема“, все
повече се окопавах и задълбочавах в тревожността ми.
Спомням си как се преместих в София. Към онзи момент бях едно малко непораснало и
страхливо момче, което виждаше и идеализираше другите, поставяйки ги в една
авторитетна позиция. Тях възхвалявах, а себе си мазохистично смалявах и обезценявах.
Отхвърлях се, нагаждах се, а заедно с това ставах и зависим от приятели, партньорки,
алкохол, порно и разни други натрапливи идеи. Провокиран от цялото това житейско
напрежение и трудност за справяне, започнах да търся и психотерапевт. Тогава
попаднах на един, който не усетих, после на друг и тогава вече, както казвам, съвсем
„случайно“ попаднах на Орлин Баев. Аз го потърсих, постарах се да го намеря, а той ме
покани в кабинета си. Предразположи ме, поговорихме си, видя ме в дълбочина,
истински и по човешки, и тогава ми каза: „Мога да работя с теб, имаш мотивация“.
Така и започна моят път по лична трансформация. Започнах да ходя на лична терапия, а
успоредно с това и на груповите срещи, които Орлин прави и до ден днешен. Беше ми
трудно, София ми се виждаше огромна и мрачна, не я познавах, не си бях вкъщи,
изкарвах малко пари, нямах близки и много приятели, но болката и потенциалът в мен
ме мотивираха да продължавам напред. Нищо друго не ми беше по-важно от това да се
справя с моите психични „проблеми“. Първоначално нищо не разбирах от терапията,
имах чувството, че съм глупав и ограничен, а Орлин все едно говореше на чужд език.
Но пак казвам, болката е нужен и добър мотиватор, който движи човека напред и
поддържа процеса на оздравяване. По едно време започнах да вдявам и да изграждам
рамката на житейския ми пъзел, малко по малко парченцата се наместваха и се
получаваше вече някаква визия, картина и представа кой съм, защо преживявам това и
накъде мъдро ме води. Оказа се, че ОКР и цялата тревожна динамика ми помагат да се
опозная и оцелостя, стига да имам очи да го видя и желание да се уча. Болката ми бе
достатъчно добър мотиватор, чрез който да се смиря, да приема състоянието си и да го
погледна от позиция на ученик, а оттам и да пожелая една дългосрочна, дълбоко
качествена и нужна трансформация. Всичките ми житейски трудности, баири и
случвания ме водеха стремглаво натам. Тогава болката до някаква степен бе свършила
своята мотивационна работа и започваше съвсем полека и постепенно да се превръща в
любов и гориво за трансформация.
Винаги съм търсил себе си, кой съм, какъв съм, сякаш не съм от тая планета, дори
понякога не съм знаел много какво правя тук. Спомням си как веднъж, в една от
сесиите с Орлин, той ми каза: „Просто намери нещо, в което те бива и стани добър“.
Тогава търсех, какво ли не правих, бях пицар, автомонтьор, брокер, консултант
продажби, но някак си все нещо не ми достигаше и не бе моето. Когато в един
житейски момент, просто докато си стоя на прозореца, моят тогавашен приятел и
съквартирант Христо ме насочи, промърморвайки и задавайки ми следния въпрос: „Ти
защо не запишеш школата на Орлин?“, а аз отговорих: „Школа ли, че каква школа има,
аз не знам“. И тогава реално разбрах, че има школа по Естествена психотерапия. През
ум не ми беше минавало, че бих могъл да се запиша в тази школа, камо ли да стана
психолог или психотерапевт. Но тогава Христо просто ме покани, показа ми посоката, а
аз, като един Прожектор (един от профилите в хюмъндизайна), който е добре да
изчаква подходяща за него покана, просто я разпознах, нещо в мене даде отклик и се
съгласих. Веднага се замислих и погледнах едновременно в дълбочина и перспектива
на идеята. Дадох си сметка, че винаги съм обичал да се срещам и запознавам с хората,
да разговарям с тях, но не само за розовите моменти, ами и за ония, по-черните и не
особено удобни и приятни за споделяне. Видях и осъзнах как всичките ми житейски
бури, перипетии и дерета са ме водели в тази посока, за да ме подготвят, просто е било
нужно време да озрея и поема по пътя. Ето че бе дошъл моментът и тогава за мен
започна истинското приключение. Понякога е нужно просто човек да скочи в нещата,
за да му даде ресурс и енергия земята, че тогава да си случи нещата. Веднага се обадих
на Орлин и се поинтересувах по отношение на приема, условията и изискванията за
кандидатстване и приемане в школата. А той, по неговия мъжки начин, ми обясни, че
школата и като цяло посоката на терапевта не е шега работа. Разбрах и си дадох ясна
сметка, че ако избера това направление, ще трябва да поема огромна отговорност,
лична инициатива и борбеност, защото, както казва той: „Това е маратонско бягане за
цял живот“ и си е така. За мен лично успяват само истински отдадените и призвани да
вършат тази никак не простичка и лека житейска задача. А именно душелечението и
помагането на хората.
Орлин имаше изискване, ако запиша школата, успоредно с това да запиша и
двугодишна магистратура по психология, чрез която допълнително да обогатя знанията
си и да покажа реалната ми мотивация за следване на този път. Проучих
университетите, избрах умишлено да не е по-близко и удобно за мен, взех решението,
кандидатствах, приеха ме в университет, бях на интервю за прием в школата и така
станах част от четиригодишното обучение по естествена психотерапия.
Моят 4-годишен опит в ЕП школата. Какво научих,
преживях, как се промених.
Четиригодишното ми обучение в школата по Естествена психотерапия беше
изключително интензивно, дълбоко, надграждащо, оцелостяващо, мотивиращо и
смислово реализиращо, както огромните теоретични знания, така и богатите
преживелищно и приземено практични в реалния живот умения, а оттам и в моята
лична практика. За мен лично то беше като един естествен трамплин, който обединява,
синтезира и съкращава в четири години иначе около 10-15 години житейски. Аз
наричам това преживяване „Старт в живота“. Обучението започна интензивно още в
самото начало. Спомням си как на първата ни среща всички се видяхме, запознахме и
един по един започнахме да изразяваме себе си през танц, който изтанцувахме пред
всички. Още тогава скочих в страха си, а в мен се събуди онова детско тревожно
усещане и вътрешен глас: „Ама сега как ще се представя, как ще ме видят другите, дали
ще им хареса, ами ако се изложа?“. Идеята не беше да се мъча, а да събудя вътрешните
си страхове и, споделяйки ги с другите, да бъда уязвим. В процеса на работа
постепенно се показвахме и разкрихме един пред друг, дето се вика, оголихме се по
душа, а това бързо допринесе да създадем едно безопасно пространство, в което всеки
може да си позволи да свали защитните маски и окови, за да бъде себе си. Имаше
моменти, в които не знаех какво е да съм себе си и благодарение на тази защитена
среда имах възможността да изследвам, за да го усетя, разбера, намеря и интегрирам. В
началото скачах горделиво като малко дете, каквото и да ни насочваше Орлин, аз
просто скачах. Понякога дори нямах време да различа и отделя стимула и реакцията,
случваше ми се да съм скочил и влязъл в опита, преди реално да съм разбрал какво е
нужно да правя. Тогава мислех това за смелост, да, такова е, смелост е, но все още бе
онази детска, горделиво-защитна смелост, която пазеше моето вътрешно дете от своята
уязвимост и страхове. Това продължи за известно време, хем виждах отстрани как
понякога преекспонирам със смелостта си, хем, от друга страна, се бе превърнало в
автоматизирано защитно поведение. Тогава още се надувах, величаех и правех на
интересен. Невидяното момче в мен копнееше да го видят, забележат, валидират и
признаят, затова и се опитвах всячески да се покажа, като стана първи, като говоря
много и зная уж всичко, но в течение на оцелостяващия процес успях донякъде да се
срещна със себе си, да се видя, призная и одобря, а оттам и да се прибера навътре.
Някъде по пътя на процеса изградих своя вътрешно стабилен център, ядро и основа,
гордостта понамаля, желанието ми да съм все първи, да се докажа и покажа, се постопи
и тогава дойде пространство за изграждане на по-автентична харизма и вътрешна
стабилност. Научих се да си вярвам малко повече и да не бягам от провала, да се
заявявам, но не толкова през страх и арогантност, а през вътрешна стабилност и
прегръщане на своята уязвимост. По пътя на трансформация започнах да виждам все
повече себе си, да усещам лимитите си и да поставям своите граници, а оттам да
виждам и уважавам другия човек и съответните му лични граници. За тези четири
години какво ли не преживях, скачах в страховете си многократно, падах, ставах,
влизах навътре в тъмницата, плачех, разпадах се и отново ставах. Влачил съм се като
червей и съм ревал, размазвайки сополите по пода, отбелязвам, не за да се мъча, а за да
прегърна дълбоката си уязвимост и страха ми от провал. Заедно с това и многократно
влизах в прегръдките на моите колеги и тунела на любовта, в който безусловно се учех
да получавам, а оттам и да отдавам любовта. Имаше си всякакви моменти, още от
самото начало си преминах както през идеализация на школата и на Орлин, през съвсем
естествена в процеса девалвация, до здрава и естествена визия за нещата, школата и
всичко около нея. Имахме невероятни работилници, в които работехме по няколко дни
интензивно, споделяхме, оголвахме стари рани, създавахме нови приятелства, дишахме
мощно бастрика заедно, забавлявахме се максимално пред стоплящия огън на камината
и след това си тръгвахме все по-пораснали и оцелостени. По време на самото обучение
редовно посещавах лична терапия, сменях най-различни терапевти, модалности и
направления, от които съм си взел много и продължавам да си взимам, за което
сърдечно БЛАГОДАРЯ. Участвах и продължавам да участвам в ежемесечните ни
супервизионни срещи, в които имаме възможността да споделим затрудняващи ни
казуси, а оттам да получим достатъчно добра, удържана и стойностна обратна връзка
както от Орлин, така и от моите колеги. Преминахме през много всеобхватни и здраво
приземени най-различни обучения, лектори от цял свят и добри сънародни
дългогодишни преподаватели. Като започна още от пренаталния период, фазите на
развитие, обектните отношения, пирамидата на Маслоу, социокултура и човешките
потребности, характеровите структури, когнитивните изкривявания, защитните
механизми, първични и вторични печалби, тревожни разстройства, личностови
разстройства, патология, зависимости, та чак до психотелесна преживелищна
психотерапия, дихателни практики, медитация, хипнотерапия, здраво приземена
духовност и здрава истинска реализация в живота и професията. Един изключително
дълъг, дълбок, оцелостяващ и обединяващ човешката природа на ума (психиката),
душата (духа) и тялото (физиологията) процес. Нещо, за което не намирам точните
думи, с които да напиша и предам усещането от преживяването, но, честно казано,
няма и такива, чрез които това да се осъществи, нужно е всеки сам, на своите два крака,
да реши, да се задвижи, за да премине, преодолее, преживее и изживее това
приключение.
След този процес успях да погледна навътре в себе си и да свърша немалко работа.
Заедно с това успях да срещна изключително качествени, дълбоки и истински хора в
лицето на моите колеги, с които работихме, преживявахме и изцелявахме заедно, а
оттам и изградихме невероятни приятелства, които остават за цял живот. Имаше и
такива, които по пътя на процеса решаваха да продължат в друга посока, но и това е от
живота. Тях ги приемах, обичах и пусках. С някои пътят ни се раздели, но с други
продължава и досега. Чувствам се пораснал, много по-стабилен, спокоен и здраво
стъпил на краката си вече млад мъж. Категорично, точно и ясно заявявам, поставям и
следвам своите цели с моето лично темпо, с което участвам в това споделено
маратонско бягане. Вярвам, че няма случайни срещи и се радвам, че животът ме срещна
с Орлин Баев, който, чрез своя нелек, дълъг житейски опит, професионални знания и
дълбока човечност, ми помогна да си стъпя здраво на краката и да поставя своя личен
старт в живота.
Обучението никога не спира и вечно продължава. Аз съм тук, част от школата и
пространството на Естествената психотерапия, споделям, провеждам и помагам чрез
опита и знанията си на хората, които ме разпознават в този житейски процес по
научаване, преодоляване и оцелостяване.
С много искрено и сърцато уважение искам да БЛАГОДАРЯ на Орлин, неговите
колеги, с които съм работил и продължавам да работя, преподавателите през годините,
лекторите и водещите ни групи, моята група и всички останали хора, с които
споделихме и продължаваме да споделяме общия ни път по земята.
Благодаря, Орлин Баев. С уважение, Андрей Кръстев.