Неуспехът и ограничението, които предпоставят вертикалните еволюционни пробиви/ “скокове”

Аналог с трудностите в живота като цяло и невротичните рaзстройства в частност. С какво невротичните състояния, с които работим, допринасят за личната еволюция на човека (визия, отношение, характерово учене и синхронизация).

За мен тази тема, може да бъде най-добре описана и разгледана през погледа на аналитичната психология, усещайки нейният дълбок резонанс с трудовете относно комплексите, същностният процес на неврозата и концепцията за цялостната личност на Карл Юнг. За да обрисуваме как именно неуспехът, ограниченията и нашето своеобразно „падение“ са нужни и ценни предпоставки за един вертикален еволюционен скок или пробив на личността към нейната цялостна трансформация, можем да разгледаме какво всъщност представлява невротичното страдание на човека, каква е неговата мисия и цел в нашия живот, както и как се разгръща самият процес – за да се случи този квантов скок.

Комплексите (както са наричат в аналитичната психология), или още нашите базисни вярвания, когнитивни изкривявания, защитни механизми, които са носител на т.нар. невроза – на психичното ни страдание, са едни много специфични психични феномени, в чиято основа стоят много силни чувства, които носят огромен емоционален заряд. Най-силно и ярко можем да видим какво се случва с човека и неговия вътрешен свят, когато един комплекс, базисно вярване се активира, защото то предизвиква в човека силна емоционално наситена реакция и оцветеност на преживяванията. Базисните вярвания или комплексите са като една специфична мрежа от асоциации, образи и идеи, струпани около едно ядро, дълбоко оставили дири в невралните ни мрежи, които с развитието, интензитета и влиянието си успява да достигне до множество сфери в нашия живот. Това ядро в основата на нашата невроза, се характеризира и поддържа от един общ емоционален тон и привкус. Така откриваме, че не е важно какво се е случило на човека, а какъв смисъл, каква форма и емоционална стойност му е придал той.

Животът в невроза, като цяло е един живот в т.нар. хоризонтала. Живот, който се позовава единствено на дуализма на черно/бялото мислене, в който всичко, с което се сблъскаме бива разделяно, на две. В хоризонталното битие, именно тук говорим за  т.нар. от Юнг проява на едностранчивост. Човекът заема съзнателна позиция по даден въпрос или проблем, взима своята позиция като път, който неизменно следва,  а всичко което не е като нея бива изтикано далеч в неговото несъзнавано в една част от нас – Сянката, която се надяваме и се стараем да остава дълбоко потулена от нашето съзнание, от нашия Аз. Иронията е, че именно в невротичното страдание ние сякаш сме обречени на една своеобразна липса на цялост, която рано или късно ни води до неуспех, до път без изход, до място, в което сякаш с текущата си перцепция и наличен потенциал, не можем да разрешим своя въпрос, а страховете, липсата на възможност да се справим с предизвикателствата на живота и с трудностите, ни докарват до изтощение, депресия, тревожност и разнообразни психични или физически болки и симптоми. Тук виждаме, че нещо липсва – мястото на т.нар. вертикала, на нещо ново, което да ни помогне да бъдем цялостни. Да успеем да надскочим дуалността и да постигнем задачата на неврозата или болестта – да последваме нейният зов и урок.

Комплексите или базисните ни вярвания, растат в почвата на нашето несъзнавано, в непознаваемите дълбини на психето ни, стъпили на една архетипова матрица, на извечни образи, която подава на техните корени, един огромен емоционален заряд от сурова и първична енергия, която да се канализира във формата на едно лично преживяване. Вървейки по хоризонталата ние се сблъскваме с един процес на трансфер, на промяна, който обаче в началото всъщност е дълбоко несъзнаван. Затова и доста често човек повтаря една и съща грешка, сякаш неумеейки да се поучи от опита. И затова доста често именно тръгвайки да търсим едно, ние срещаме неговата противоположност. И когато не осъзнаем и „другата си половина“, другата страна, а останем в невротична едностранчивост, природата, нетърпяща празни пространства бърза да ни даде повече от онова, което отричаме, именно извън нас, за да успеем да го видим и съзрем. Защото невиждайки тази част – Сянката у себе си, ние все повече я привличаме в отсрещния друг и външни случки, и обстоятелства, за да се случи още един важен процес по пътя – опита на Аз-а за конфронтация. Самата роля на невротичното ни страдание е да се вземе от този енергетичен заряд от несъзнаваното ни, да се пренесе нещо от него към Аз-а, както и Аз-а да върне нещо друго и вече ненужно отново в несъзнаваното. Ето защо този привиден конфликт, и неминуемата конфронтация с „нежеланото“, в който ни вкарват нашите неврози, има за цел не просто да предизвика Аз-а ни към разширение, гъвкавост и интеграция, а към един скок. Борбата в дуалното пространство, на нивото на хоризонталата, е като битка, която никога никой не успява да спечели. Именно защото ние като същества и хора не сме дуални, не сме линеарни, и нашата същност далеч надхвърля очевидното ни битие. Затова след т.нар. конфронтация – бягайки от своите страхове и тревожни състояния, потискайки ги все едно нищо не се е случило, или борейки се с цел да ги унищожим, ние преживяваме един своеобразен крах, неуспех, неминуем провал, стигаме понякога до краен предел на едно дъно, в което инструментариума на дуалното вече не върши работа. И не защото не можем да се справим и да се променим, а именно защото природата на по-голямото вътре в нас, носеща кодовете на един извечен потенциал, ни призовава да сме цялостни. А за да постигнем цялостност се изисква конфронтацията да се превърне в едно дълбоко „предаване“ и приемане на отхвърлените части. Интеграцията и завършената констелация на една невроза става истинна, тогава и само тогава, когато на лице у човека е издигането над черно/бялото, появата на едно ново смислово пространство, което е отвъд каузалното, отвъд дуалното, отвъд и над разцепването. Този процес на падение, последван от скок, наподобява раждането на нов живот, изпълвайки битието и психиката на индивида с нов импулс, нова архетипова енергия, която добива реални форми, чрез нови действия, реакции, приемайки уроците с нов смисъл и разширение. Но още много преди да се появи в полето на нашето съзнание т.нар. вертикала – акаузалното, непознаваемото и дори Божественото, то всъщност винаги е загатвало своето присъствие в нашия живот и психика. Защото вертикалата всъщност е сякаш вградена изконно у самите нас, в самата невидима тъкан на битието и винаги ни води и призовава към вечно действие и към промяна.Усещайки необяснимото и неназовимото, вертикалата успява да ни доведе до цялостност, защото в нея се въплъщава най-важният принцип за растеж на човешкото същество – това е любовта. Чрез любовта и смирението, ние успяваме да приемем именно нашето собствено ограничение, смъртност и несъвършенство. Да открием и да придадем нов смисъл на живота си отвъд разцепването на хоризонталата. Отвъд крайностите, да съединяваме и да разцъфнем. Да бъдем свързани и с горе, и с долу. И с Божественото и с човешкото. С черното и бялото. И отвъд. За да усетим, как многопластовото човешко същество се свързва с битието и небитието през целия спектър от крайности, истории, преживявания и емоции, чрез болката, страданието, любовта и заедността. Когато в процеса на терапия и личностна трансформация ние сме поставени в един неразрешим проблем, можем да си представим, че именно хоризонталата се явява пространството на нивото на ума, която се допълва в кръст, превръщайки се в сфера, мандала, цялост, именно, когато се обърнем към Дао, Бог, Вселената, Голямото, Нищото и Всичкото, Трансценденталното, търсейки знак, помощ и наставление, от тъканта на живота, природата и енергията, която изгражда самите нас. Акаузалното или още вертикалът е нашият източник на свободна воля, парадоксално открита през нашите несполуки и ограничения. Там се намира новата функция, новият инструмент, чрез който да извършим скок и да „пристъпим в непознатото бъдеще с цялото си сърце и да преживеем това, което може да ни донесе“ то. Това значи да преминем отвъд себе си, за да достигнем до едно съвършено ново място, едно ново измерение. Така по пътя на своята невроза, човек се учи да я приеме като един прекрасен подарък, който не обещава липса на страдание. Напротив, страдания и житейски уроци продължава да има, но те вече са изцяло наши и автентични, приемани със силата бликаща от извора на нашата свободна воля, свобода, решителност и чувство за смисъл и свързаност с тъканта на Живота.

Неописуема е красотата, да наблюдаваш тези скокове, които прави човек, който върви по пътя даден от невротичното му състояние, призован да отговори на задачата на индивидуацията. Както древните хора някога са го наричали: да отговориш на Божествения призив. Да се превърнеш в това, което винаги си бил тук да бъдеш. И именно през вертикалното и акаузалното да се научиш да виждаш себе си, хората и света в своята цялост. Чрез величествената подредба на битието, и неповторимото съвършенство на парадоксите – в които проблемът се оказва решението, неблагородното парче метал се трансформира в злато, болката носи радост и благодарност, страхът те води към непоколебима смелост, в слабостта си откриваш мощна сила, в твърдостта една нежна и мека уязвимост, в тъмнината откриваш светлина, в пустинята на своята жажда пък намираш така нужната капчица вода, в ада на яростта и гнева си, смирение, зад аналитичният и критичен ум, спокойно преклонение пред неназовимото. Оказва се, че природата вътре и вън от нас се е погрижила за всичко, а от нас се иска само да се доверим и да я следваме. В процеса на терапия, както и в самия живот като цяло. Следвайки мъдростта. Между крайностите ни е даден път към целостта, а в неврозата и страданието, урок за това, как да се превърнем точно в това, което винаги сме били. В характеровите на пръв поглед слабости, стоят заложени потенциалите за трансформация към едни здрави годности. В липсата на баланс и тежките страдания – скрито расте семенцето на опованието и надеждата.

Вашият коментар