Добре известно е, че първите години от живота на човек оказват влияние върху начина, по който той ще функционира в зряла възраст. В настоящата статия ще потърсим отговори на въпросите по какъв начин се случва това. За целта първо ще проследим ключови исторически събития, довели до разбирането, че светът на децата се различава от този на възрастните. После ще разгледаме в синтезиран вид някои основни възгледи за развитието според класическата психоанализа на З. Фройд. А след това ще съсредоточим вниманието си върху водещи концепции на на т.нар. школа на обектните отношения, сред чиито представители се откроява името на М. Клайн. Направеният обзор не претендира за изчерпателност и всеобхватност, а представлява опит да се онагледят приноси, върху които стъпва Естествената психотерапия като интегрална и холистична психотерапевтична система.
Ключови исторически събития и основни понятия, свързани с възникването на школата на обектните отношения
Преди да дефинираме някои ключови понятия, свързани с обектните отношения, е важно да разясним как се е стигнало до възникването на тази концепция. Приема се, че обектните отношения са свързани с преживяванията в ранните детски години. Ето защо би било полезно за начало да проследим по какъв начин са се развили разбиранията на човечеството за това що е то детство.
През античността и средните векове е било нормално децата да се възприемат като „малки възрастни“ и изобщо да не се обръща внимание на това дали съществуват техни специфични особености. През Средновековието и във Викторианска Англия пък деца често са използвани като работници в мините. Едва към края на 17 в. Джон Лок започва да привлича внимание с концепцията си за децата като „Табула Раса“ („бяла дъска“), върху която опитът и възпитанието оставят отпечатък. Поетапно се появяват детските приказки (напр. на Братя Грим и Шарл Перо), педиатрията, социалната работа с подрастващи, както и домовете за грижа за „проблемни“ деца. А през 19 в. набира популярност и иновативната за времето си психоаналитична теория на З. Фройд, която насочва общественото внимание върху емоционалния живот на детето.
В следващите редове ще откроим някои ключови акценти от класическата психоаналитична теория. Това е необходимо, защото привържениците на школата на обектните отношения стъпват върху основните приноси на Фройд, като същевременно доразвиват по различен начин част от възгледите (Василев, 2023).
Първо, според З. Фройд човешкото поведение е движено от желанието за незабавно задоволяване (т.нар. принцип на удоволствието) или с други думи – от удовлетворяването на нагони. По своята същност „нагонната енергия поражда психичната дейност и представлява връзката между биологичните потребности, генетичното наследство и емоционалните преживявания“ (Василев, 2021, с. 261).
Второ, в класическата психоаналитична теория се подчертава, че външните взаимоотношения в ранна възраст впоследствие се интернализират и се превръщат в модели на мислене и поведение. Това означава, че те предопределят начина, по който като възрастни ние правим прочит на себе си и на света, както и начина, по който възприемаме сблъсъка с непознатото и различното (Василев, 2023).
Трето, Фройд извежда на преден план ролята на травмата. Понятието „травма“ може да бъде дефинирано като „патологично състояние, което възниква в резултат на невъзможност на индивида да интегрира определени събития в образа за себе си“ (Василев, 2019, с. 272). Травма може да възникне в резултат на продължително разделяне на бебето от майката в първите месеци, в резултат на загуба на родител или други неблагоприятни събития.
Четвърто, З. Фройд е известен и с т.нар. теория за психосексуалното развитие, която впоследствие е доразвита от дъщеря му А. Фройд. Според тази теория детското развитие преминава през точно определени последователни етапи (епигенеза). През всеки от тези етапи съзидателната енергия, нар. либидо (нагон към живота), се канализира по различен начин. Ето защо отделните стадии са свързани с определени задачи, решаването на които е необходимо за минаване към следващ етап. В класическата психоанализа се приема, че утежняващи външни обстоятелства или вътрешни причини могат да доведат до отклонения в развитието (психопатология). От друга страна е възможно при преминаването през дадена фаза да се появи пречка, която да спре нормалния ход на развитие (фиксация). Не е необичайно също така при фрустрация и разочарование дори нормално развиващи се деца да се върнат към инфантилни форми на мислене и поведение, типични за по-ранни етапи (регрес) (Василев, 2023).
След направения кратък обзор на някои водещи приноси на класическата психоанализа, нека проследим доколко се доближават и по какво се различават от възгледите на школата на обектните отношения. Тази школа се развива през 20-те г. на 20 в., когато и самият Фройд преразглежда част от допусканията си, въвежда идеята за нагона към смъртта и обръща внимание, че всеки човек носи в себе си и влечение към разрушителност, удържането на което коства усилие. По това време на психоаналитичната сцена започва да се откроява името на М. Клайн, която внася една малко по-различна перспектива благодарение на активната си работа с деца под 3 г. възраст (Василев, 2023).
Благодарение на приносите на Клайн поетапно се осъществява преход от разбирането за човека като направляван от своите нагони към възгледа, че водещ е неговият стремеж към удовлетворяващи и значими връзки с другите (обектни отношения). Същевременно, посредством своята емпирична работа изследователката открива множество свидетелства за това, че децата всъщност не са „невинни ангелчета“, лишени от омраза. Вместо класическото противопоставяне на биологичните и генетични дадености (nature) спрямо отглеждането и възпитанието (nurture), Клайн издига тезата, че е важно даденостите да се стимулират по точно определен начин в конкретни стадии на развитие. Тя откроява като водещи индивидуалните характеристики, т.е. приема, че дори при сблъсък с неблагоприятни обстоятелства, е въпрос на индивидуален избор доколко детето ще се отдаде на безпомощност (Василев, 2023).
В допълнение към написаното по-горе е важно да подчертаем, че един от най-известните приноси на М. Клайн е нейният динамичен модел на емоционално развитие при детето. Изследователката не отхвърля либидните фази (орална, анална, генитална), но съсредоточава вниманието си върху два специфични режима на психично функциониране през първата годинка след раждането. За обозначаването на тези режими авторката използва термина позиция (параноидно-шизоидна и депресивна), като всяка от двете позиции включва характерен начин на свързване с обектите, специфични тревожности и конкретни типове психични защити. Под обект се имат предвид значимите за индивида фигури (външен обект) или тяхната психична репрезентация (вътрешен обект) ” (Василев, 2021, с. 270). Под тревожност се разбира „несъзнаван страх, възникнал в резултат на вътрешен или външен конфликт” (пак там). А защитните механизми представляват психични действия, с помощта на които бива предотвратено осъзнаването на неприемливи фантазии, чувства и пориви, които застрашават интегритета на индивида (пак там).
В следващите секции на настоящата статия ще бъдат разгледани някои от специфичните особености на функционирането в параноидно-шизоидната и депресивната позиция, както и предизвикателствата в прехода между двете. Ще направи впечатление, че двете позиции условно се свързват с конкретни еволютивни периоди. Въпреки това е важно да се подчертае, че говорейки за въпросните позиции, по-скоро става въпрос за два различни начини на възприемане на себе си и другите, както и на взаимодействие с тях и света.
Параноидно-шизоидната позиция – съдържания и динамика в инфанта (нормално присъстваща) и възрастния с патологична характерова органзация
| Период | Свързване с обектите | Тревожност | Психични защити |
| 0-4 м. | Частични обекти | Преследваща тревожност, Страх за оцеляване | Разцепване, Отричане, Проективна идентификация |
М. Клайн нарича най-ранната фаза на психично развитие „параноидно-шизоидна позиция“. Ориентировъчно тя обхваща периода между 0 и 4/6 месечна възраст. Името произтича от факта, че през тази фаза малкото бебе превключва непрекъснато между две крайни (и заразителни) състояния: любов и омраза. Представата и преживяването за добро и лошо се поддържат максимално отделени, т.е. светът се възприема като черно-бял. Колкото и примитивно да изглежда функционирането в тази позиция, то е израз на постижение за бебето. В крайна сметка, то не само възприема противоречивите преживявания от външния и вътрешния свят, но е и съумяло да изгради категории (напр. „добро“ и „лошо“), към които да ги съотнесе (Василев, 2023).
Характерно за параноидно-шизоидната позиция са отношенията с т.нар. частични обекти. Това означава, че поради недостатъчно развити психични способности и сетива бебето все още не възприема майка си като цялостна фигура, а като съвкупност от отделни и несвързани помежду си части (напр. гърда, лице, глас, мляко и т.н.). Когато тези части откликват на нуждите на бебето и ги задоволяват, те се възприемат като добри (идеални). Когато обаче това не се случва, отсъствието се възприема като злонамерено и атакуващо присъствие. В резултат на страха за оцеляване възниква тревожност, че преследващият обект ще проникне в Егото и ще унищожи както него, така и идеалния обект (Харгрейвс, 2007).
За да се справи с активираната тревожност, малкото бебе прибягва до примитивни защитни механизми като проективната идентификация. Проективната идентификация включва проектирането на неприемливи вътрешни пориви и преживявания в обекта с цел отърваване от нещо лошо, осъществяване на контрол или нанасяне на вреда (Василев, 2021, с. 266). Когато става въпрос за едно бебе, описаните тревожности и фантазии за всесилие са част от нормалното развитие. Те му помагат да организира опита си, така че да съхрани във вътрешния си свят един изцяло добър обект и да се освободи от лошите такива. По този начин детето поетапно изгражда усещане за сигурност и благополучие (Василев, 2023).
Ако майката и другите значими фигури в обкръжението съумяват да реагират отзивчиво и добронамерено към променливите реакции на детето, в повечето случаи то поетапно успява да изгради усещане за сигурно място в себе си и да се чувства обичано. Това му позволява впоследствие да премине към следващия етап на развитие, когато ще осъзнае, че майката е отделен и цялостен обект, съдържащ и добрите, и лошите части, върху когото не може да упражнява контрол (Харгрейвс, 2007).
В определени случаи обаче гореописаният преход не се осъществява успешно. Това означава, че дори като възрастни, някои хора продължават да възприемат света като черно-бял и да оперират през примитивни защитни механизми като проективната идентификация. Продължава да е налице и илюзията за всесилие (омнипотентност), като тези хора имат склонността да прибягват до идеализация и обезценяване (девалюация) в общуването с другите. Първоначално е характерно „боготворене“ на външния обект, приписвайки му съдържания, принадлежащи на липсите на проектиращия. Скоро след това се стига до проектиране на нежелани психични съдържания върху другия и до „присвояване“ на неговите достойнства и постижения (Баев, 2022). В статията ми „Трансферното удържане в Естествената психотерапия. Теория и опит“ (Петрова, 2022) описвам по-подробно какви са механизмите, по които се осъществява въпросният психологически трансфер, и как можем да се противопоставяме на манипулация и психически тормоз от страна на хора с характеропатии.
Депресивната (интегрираща, оцялостяваща) позиция – динамика
| Период | Свързване с обектите | Тревожност | Психични защити |
| След 4-6 м. | Цялостни обекти | Зависимост, загуба, вина | Маниакални защити |
Втората фаза на развитие съобразно динамичния модел на М. Клайн се нарича „депресивна позиция“. Този етап обикновено настъпва след 4-6 месечна възраст и се отличава с развиване на способността на детето да толерира амбивалентни чувства. Постепенно то започва да възприема обектите като цялостни, т.е. осъзнава, че е обичало и мразело една и съща майка. Освен това си дава сметка, че този цялостен обект всъщност е отделен от него. Следователно детето не може да го контролира, както погрешно е допускало в предходната фаза, но пък може да го загуби (Харгрейвс, 2007).
При депресивната позиция водещият страх вече не е, че собственият Аз може да бъде унищожен, а че предходните всемогъщи фантазии за унищожение на лошия обект са довели до необратими вреди и потенциална загуба на добрия обект. Това поражда тъга, вина, разкаяние и опасение, че способността му да го възстанови не е достатъчна. За справяне с въпросната вина често се използват маниакални защити (Харгрейвс, 2007).
Колкото повече кърмачето осъзнава отделността и независимостта на майката и колко зависимо всъщност е то, толкова повече нараства нуждата от осмисляне на загубата. Като защита срещу зависимостта, вината и загубата, може да има завръщане към илюзията за всесилие, разцепването и интензивната проекция. В тези случаи обаче според У. Бион проективната идентификация следва да се разглежда като средство за комуникация без думи (Харгрейвс, 2007). Проектирайки своето вътрешно състояние и идентифицирайки този, върху когото проектираме с проектираното, ние можем да предадем на другите това, което чувстваме (Василев, 2023). Когато детето преживява нещо, но все още не може да го опише с думи, то все пак може да предприеме поведение, което да предизвика подобни чувства у неговата майка. Ако тя съумее да понесе реакцията, да отрази и върне обратно чувствата в по-приемлива форма, то поетапно детето ще се научи да поема в себе си тази удържаща функция (Харгрейвс, 2007).
Според М. Клайн човек никога не завършва напълно етапа на депресивната позиция. При все това авторката смята, че с натрупването на опит се осъществява все по-успешно известно интегриране на себе си и света (Сигъл, 2002). Когато развитието тече по здравословен начин, детето съумява да приеме своята отделност, да изтъгува загубата на обичния обект и да го остави да си отиде. За да се справи със своите преживявания и да възстанови и пресъздаде у себе си първичните обекти, то поетапно се научава да формира и използва символи. Това могат да бъдат думите или т.нар. преходни обекти, за които ще стане дума по-нататък в текста (Василев, 2023).
Прогрес и регрес, случващ се между двете позиции
По-горе вече бе споменато, че епигенезата предполага последователно преминаване през точно определени етапи, но и че в определени случаи не е изключено задържането или дори връщането към предходен етап на развитие. В тази част от статията ще очертаем накратко някои трудности, които могат да възникнат при преминаването между параноидно-шизоидната и депресивната позиция.
Когато индивидът не е в състояние да понесе характерната за депресивната позиция собствена отделеност, това замъглява всяко разграничение между Аза и другия. Тогава отново може да се появят опити за контрол и притежание чрез проективна идентификация, както и объркване между обекта и неговия символ. Х. Сигъл (Segal, 1981, цит. по Харгрейвс, 2007) нарича последното символно приравняване. То се различава от формирането на символи по това, че в тези случаи символът заместител се преживява все едно е истинският обект. Да вземем за пример дете, което се чувства фрустрирано и има възможност да играе с някаква играчка. Ако е преминало към депресивната позиция, то няма да среща трудности в това да прави разлика между играчката и обекта, на когото е ядосано. В резултат, ще си позволи да я хвърля, дори и счупи. Ако обаче този преход не е осъществен успешно, детето ще смята, че играчката е майка му (или друг обект) и няма да си позволи свободно да изрази конфликтите си в играта (Харгрейвс, 2007).
Важно е да се има предвид, че според М. Клайн параноидно-шизоидната и депресивната позиция следва да се разглеждат като структури, които непрекъснато преливат една в друга. Това означава, че в хода на житейския си път човек развива определена зрялост, но въпреки това болката от неминуемите загуби оказва натиск за връщане към примитивни тревожности и защити (Сигъл, 2002). Има случаи, когато преследващата или депресивната тревожност са смазващи за индивида. Тогава той може да развие сплотени и неподатливи защити, с чиято помощ ограничава емоционалния контакт с другите, както и с външната и вътрешна реалност. В тези случаи се говори за т.нар. патологична организация на личността (Кув, 2013б).
Ако завистта по време на параноидно-шизоидната позиция е параноидна и дълбоко наситена с мощна разрушителност, това може да се стигне до използване на деструктивна проективна идентификация за увреждане или ограбване на обекта (Klein, 1957; цит. по Кув, 2013б). Интересно е да се обърне внимание на дълбоко несъзнаваната символика и смислово съдържание на майчината гърда като „извор / фонтан на живота“. Както споменахме по-горе, разединението между идеализираните и лошите части на Аз-а помага на детето да организира ранния си опит, съхранявайки един недвусмислено добър обект във вътрешния си свят и освобождавайки се от лошите такива. Когато обкръжението е добронамерено и характерът на бебето позволява то да приеме даваното му, започва да у себе си усещане за обич и сигурност, които впоследствие се превръщат в матрица за бъдещи отношения (Харгрейвс, 2007). Ако в първите месеци обаче е налице прекомерна завист и омраза към действителността, породена от отделността на обекта, то може да се стигне до разрушителни атаки дори към „добрия обект“, в случая – майчината гърда. Това за жалост е своеобразна атака над самия източник на живота, който се преживява като жестоко лишаващ и задържащ доброто (Кув, 2013а).
Според Дж. Стайнър (Steiner, 1987; цит. по Кув, 2013б) в следствие на горенаписаното може да настъпи объркване между представите за добро и лошо (т.е. разпад на дихотомното разцепване) и още по-засилено използване на проективна идентификация. В тези случаи параноидната тревожност от фрагментация и дезинтеграция става толкова интензивна, че възниква остра необходимост от стабилност, структура и освобождаване от болката. Патологичните организации представляват опит да се овладее примитивната деструктивност и да се възстанови разцепването между добри и лоши обекти. Проблемът обаче е, че те самите са деструктивни и ригидни по природа и по този начин възпрепятстват постигането на промяна. Специфичните характеристики на патологичните организации им позволяват да съществуват отделно и в относително равновесие с параноидно-шизоидната и депресивната позиция.
Преходните обекти при детето – психични наличности, инвестирани в тях, функция и роля.
При описанието на депресивната позиция споменахме, че детето прибягва до формиране и използване на символи като средство за справяне със загубата на обичния обект (най-често майката). Д. Уиникът нарича този тип обекти „преходни“, защото се превръщат в мост между потребността и нейното удовлетворяване (Василев, 2023). В настоящата част от статията ще потърсим отговор на въпроса какво представляват преходните явления и обекти и каква функция изпълняват те.
В първите месеци от своя живот бебето се опитва да се ориентира в противоречивите представи за своята майка. Когато тя откликва на неговите потребности, бива възприемана като добра. Когато не съумява да го направи или отсъства, детето я възприема като лоша. Следователно въз основа на взаимодействието с външния обект майка се оформят вътрешни обекти – за добрата и лошата майка. Тези представи може да се различават от действителността, т.е. има разлика между материална и психична реалност. Първоначално детето допуска, че истина е това, което е в неговата глава. Впоследствие открива, че има и други прочити на реалността (Василев, 2023).
В своята книга „Игра и реалност“ (“Playing and Reality”) Д. Уиникът (Winnicott, 1991) обръща внимание, че има обекти, които съчетават характеристиките и на външни, и на вътрешни. Това означава, че те са истински, но са натоварени с фантазии. Пример за такива преходни обекти са анимационните герои и плюшените играчки. Те са реални, но не са живи и не се подчиняват на законите на обективната реалност. Обикновено тези обекти се превръщат в заместител на майката и служат за справяне с тревожността тогава, когато тя отсъства или не откликва напълно. Децата често развиват особена привързаност към тях и ги натоварват със собствени вярвания (напр., че притежават магически свойства) (Василев, 2023).
Интересно е да се посочи, че детето не възприема преходния обект като обективно съществуващ. Той по-скоро се превръща в символ на определено преживяване с майката, която е нужна, но не е на разположение. Приема се, че ключова предпоставка за развиване на въпросната функция е преди това майката да е съумявала успешно да разпознава бебешките емоции и да ги отразява (maternal pre-occupation) (Василев, 2023)
Показателен във връзка с горенаписаното е експериментът на Е. Троник (Zuckerman & Tronick, 2023), наречен „Играта с неподвижното лице” (The Still-Face Experiment). Той показва, че липсата на емоционална отзивчивост от страна на майката поражда сериозен дискомфорт в бебето и то прави всичко възможно да го преодолее чрез различни форми на привличане на вниманието. Ако тези епизоди са рядки и кратки, те не оказват траен ефект върху детето и то съумява впоследствие да възстанови своето вътрешно равновесие. В противен случай обаче за бебето ще бъде трудно да преживява себе си като реално и живо, като същевременно с това ще се увреди и неговата способност да формира символи и да е креативно (Василев, 2023).
Едиповият комплекс – фройдистко и клайнианско разбиране. Нормалността му в детството. Патология, свързана с него в зряла възраст.
Колкото повече пораства детето, толкова повече осъзнава отделността на майката. Освен, че не е едно цяло с него, тя има връзка с трети човек (бащата) и то не е част от тази връзка. В последната секция на настоящата статия ще разгледаме по-отблизо т.нар. едипова фаза, която играе ключова роля в развитието на всеки човек. Въпросната фаза е свързана с изправянето и преодоляването на един ключов конфликт на любов и омраза. Той обаче не е по отношение на майчината гърда, а по отношение на родителската двойка. Детето изпитва несъзнавано привличане към единия родител (обикновено този от противоположния пол) и преживява другия (този от същия пол) като съперник (Кув, 2013a).
Според З. Фройд едиповата ситуация става централна за детето около 3 годишна възраст, когато то за първи път осъзнае, че неговите родители са двойка със собствен живот (Василев, 2021, с. 257). Преживяването на първите форми на сексуални желания са предизвикателни за детето, защото се свързват едновременно с удоволствие, с нещо неприлично и със заплаха (страх от кастрация ако съперникът реши да си отмъсти). Ето защо е изключително важно самите родители да съумеят топло, но категорично да покажат на детето, че съществува разлика между близостта на всеки от тях с него и интимността, която споделят помежду си (Василев, 2023).
В нормалния случай, постепенно детето се примирява с ролята на наблюдател, интернализира забраната за кръвосмешение и премества фокуса си върху интереси в по-широкия свят. Това му позволява да повиши своята адаптивност и да изследва други начини да се чувства потентно. Когато достигне периода на юношество сексуалните импулси отново ще излязат на дневен ред, само че насочени към реални партньори извън семейния кръг. Дотогава посредством справянето с едиповия конфликт детето ще научи някои важни уроци. Първо, да се отказва от фикс идеята, че желанията му винаги ще се осъществяват по точно определен начин. Второ, да може да е част от триадични отношения, където не е център на внимание. Трето, да осъзнава, че това да е изключено и отделено, не означава, че не е обичано. С други думи, нормалният процес на порастване обхваща това принципът на реалността да придобие по-голяма важност от принципа на удоволствието. Важно е човек да може да е наясно със собствените си желания и стремежи, но и да толерира фрустрацията, вината и съжалението, когато нещата не се случват така както на него му се иска (Василев, 2021, 2023).
Освен нормалния ход на развитие съществуват различни варианти на патологична Едипова ситуация. Един от възможните такива включва оставането в нарцистичната омнипотентна позиция. Това означава, че дори в зряла възраст човек продължава да вярва, че е всесилен и по-добър от другите хора. В тези случаи на несъзнателно ниво става въпрос за поддържане на илюзията за превъзходство над родителите. По този начин се образува своеобразна защита срещу страховете за сношението между родителите или за евентуално унищожение в резултат на техния триумф над детето (Василев, 2023).
За разлика от Фройд, М. Клайн смята, че Едиповата ситуация не започва, а достига зенита си към 3-4-годишна възраст. Според авторката още през първата годинка бебето има преживявания, подобни на Едиповия комплекс. Тя приема, че ранният Едипов комплекс се развива успоредно с преминаването през депресивната позиция. То включва осъзнаване, че обектът майка е цялостен, отделен, съществуващ непрекъснато във времето и пространството и следователно изграждащ отношения с други обекти (Василев, 2023). Клайн въвежда термина „комбинирана родителска фигура“, за да опише несъзнаваните представи, характерни за ранните, предгенитални фази на Едиповия конфликт. Те са свързани с фантазията, че родителите постоянно са в сексуален контакт помежду си, но като частични, а не цялостни обекти (Василев, 2021, с. 257).
Чувството на детето, че е невежо по отношение на родителската сексуалност може да отключи омраза и да потисне естествения му нагон към знание (епистемофилен импулс). Провалът в интегрирането на депресивната позиция допълнително възпрепятства развиването на здрав разум и символно мислене. Ако човек не съумее да се откаже от очакването, че винаги и на всяка цена трябва да притежава желаното в материалния свят, той не може да се научи да прави разлика между психично и материално. В резултат на това няма как да освободи обекта от материалния свят и да го инсталира в психичния такъв. У. Бион обръща внимание, че всяка мисъл възниква в резултат на осъзнаването, че дадено допускане не е вярно. За да се случи това обаче е необходимо, човек да може да понесе дискомфорта, който следва, когато не получиш желаното. Когато не е налице такава толерантност към фрустрация, отсъствието на нещо добро се възприема като присъствие на нещо лошо. Оттам следва и вярването, че унищожаването на това лошо нещо може да компенсира състоянието на лишаване от нещо добро. В крайни случаи това може да доведе до психоза ако се развие фантазия за съществуване на лош обект вътре в себе си, който не е с идеална, а с материална природа (Василев, 2023).
В обобщение, през Едиповата фаза детето следва да се раздели с фантазията, че има как то да притежава изцяло желания родител. Ако това не се случи, е възможно да се стигне до отричане на сексуалната връзка между родителите. Това би ограничило връзката с реалността и би затруднило успеха на каквато и да е психотерапевтична работа, защото кара човек да приюти въпросната фантазия в т.нар. психичен резерват или убежище (в термините на Дж. Стайнър) (Василев, 2023). Убежище е „специфичен тип патологична организация на личността, при която индивидът се защитава от тревожността чрез изключително мощни и ригидни защити, които блокират емоционалното функциониране“ (Василев, 2019, с. 272). Следователно психичният резерват е едновременно потискащ затвор и идеализирана черупка, която предпазва от смазващата тревожност, съпътстваща сблъсъка с нова ситуация (Кув, 2013б).
Заключение
От направения обзор става ясно, че ранните детски години са наситени с множество, разнообразни и противоречиви преживявания, конфликти и задачи за решаване. Опознаването на въпросните явления позволява да се постигне едно по-задълбочено разбиране за комплексността и динамичността на човешката психика. Същевременно е важно да изведем на преден план следното послание. Вярно е, че в определени случаи е възможно да се стигне до психопатология, фиксация и регрес в развитието. Ето защо е полезно да повишаваме осъзнатостта си и да съблюдаваме максимално здравите механизми, по които се осъществяват процесите на развитие. Същевременно обаче е важно да си даваме сметка, че не съществуват идеални родители или идеално отглеждане на дете. Това означава, че грешките са неизбежни и когато са в рамките на приемливото, те не следва да се разглеждат като проблем. Както бе споменато по-горе, в нормалния случай децата разполагат с известен капацитет да неутрализират и да се „възстановяват“ след кратки и не твърде чести периоди на непълноценно присъствие и грижа от страна на значимите възрастни. А от друга страна, пътят на психотерапията предоставя немалко възможности за психична преработка в зряла възраст, стига човек да поеме отговорност за качеството на собствения си живот.
Използвана литература:
Баев, О. (2022). Обектни отношения при характеропатиите. // Естествена психотерапия [онлайн блог]. [Прегледано на 01.05.2023]. Достъпно от: .
Петрова, Д. (2022). Трансферното удържане в Естествената психотерапия. Теория и опит. // Естествена психотерапия [онлайн]. [Прегледано на 08.05.2023]. Достъпно от: .
Василев, Св. (2019). Огледало на въображението. Психоанализа на филмовото преживяване. София: Колибри.
Василев, Св. (2021). Съвременна клайнианска психоанализа. София: Колибри.
Василев, Св. (2023). Лекции по психотерапия 2023.
Кув, С. (2013а). Нормален и патологичен нарцисизъм. // Съст. и ред. Василев, Св. (2021). Съвременна клайнианска психоанализа (с. 98-120). София: Колибри.
Кув, С. (2013б). Патологични организации. // Съст. и ред. Василев, Св. (2021). Съвременна клайнианска психоанализа (с. 121-155). София: Колибри.
Сигъл, Х. (2002). Приносите на Мелани Клайн към теорията и практиката на психоанализата. // Съст. и ред. Василев, Св. (2021). Съвременна клайнианска психоанализа (с. 27-41). София: Колибри.
Харгрейвс, Е. (2007). От отделност през формиране на символи и сублимация. // Съст. и ред. Василев, Св. (2021). Съвременна клайнианска психоанализа (с. 58-83). София: Колибри.
Klein, M. (1957). Envy and Gratitude. // The Writings of Melanie Klein, Vol. 3: Envy and Gratitude and Other Works, 1946–1963 (1975) (pp. 176–235). London: Hogarth.
Segal, H. (1981). The work of Hanna Segal: A Kleinian approach to clinical practice. New York: Jason Aronson.
Steiner, J. (1987). The interplay between pathological organizations and the paranoid-schizoid and depressive positions. // The International Journal of Psychoanalysis, p. 68-80.
Winnicott, D. (1991). Playing and reality. Psychology Press.
Zuckerman, B., & Tronick, E. (2023). The Still-Face Paradigm: Training Model for Relational Health. Journal of Developmental & Behavioral Pediatrics, 44(2), e135-e136.
