Отвъд маските: пътешествие от клошар и изкусителка към себе си
Част 1: Пропадане
Топъл летен софийски уикенд е. Един от първите за сезона и слънцето все още вдъхва жизненост и добро настроение, вместо изтощителна горещина. Вървя бавно из центъра на София, суркайки краката си, обути в мръсни гумени чехли. Вдигам боклуци, ровя по кофите, държа бутилка евтина водка в ръка, лягам по пейки, говоря си, от време на време викам гневно по живота и по политиците, а на рамо нося голяма найлонова торба с кашони и други ценности в нея. Аз съм скъсана, дрипава и мръсна отрепка, боклукът на обществото. И никой не ми обръща внимание, все едно съществувам в паралелна вселена.
След като прекарах едва 2-3 минутки в този вид, всичките ми страхове какво ще си помислят хората се изпариха, защото просто нямаха почва, в която да растат. За да си формират мнение и да ме осъдят, те първо трябва да ме забележат. А често не искаме да видим неприятното, гадното, трудното, тъжното, маргинализираното. Обикновено заобикаляме, игнорираме и затваряме очите си за тъмната страна на обществото, на живота или на самите нас. Не си даваме сметка, че в тъмнината е скрит огромен потенциал за скок, за промяна, за събуждане на човещината, за любов и съпричастност.
Докато се подпирах с бутилката в ръка полулегнала на една централна сграда пред президентството, до мен се доближи жена на около 65 години. Заприказва ме и научих, че от години се издържа с просия. Има 8 деца и внуче. Спря се не за друго, а за да ми помогне. „От къде си? Имаш ли къде да живееш? Бие ли те някой? Хубаво момиче си, ще се справиш.“ Насочи ме къде да прося, за да ми дават пари. Втори път ме пита дали ме бият, защото не ми повярва. Не я беше страх от житейските тегавини и битки за оцеляване. Напротив, даде ми някои съвети как да си оправя живота – прости и от сърце, а не напудрени и псевдодуховни. „Добри ли са хората?” попитах я аз. „Добри са! Хората дават!“ – ми отговори убедено и скорострелно, без да се замисли. Дават на нея, а тя предава нататък каквото има – грижа, съвет и чиста човещина.
По време на срещата ни се опитвах да бъда в енергия на смачканост от живота, скептицизъм, потиснатост и тотална липса на смисъл. Имам такова парче в себе си, което ме дърпа ниско долу в калта или даже под калта и все още често тъна там. Признавам си обаче, че докато срещу мен стоеше едно огромно и щедро сърце, оставането в тази енергия беше предизвикателно. Когато успявах да затъна в отчаянието от живота, напълно изключвах за света и за човека срещу мен и оставах в механично безразличие. Но добрината на тази жена отново и отново ме докосваше, трогваше и вадеше от калта. В момента, в който се разделихме, ме обля вълна на любов и благодарност.
Продължих странстването си по улиците в различни проявления, които не харесвам да виждам около мен и най-вече аз самата не си позволявам да проявявам. Бях с приятелка, която обикаляше с една метла, замиташе боклуците по пътя и си търсеше работа като чистачка в заведенията и магазините. Ако тя олицетворяваше трудолюбието и борбата за оцеляване, които уважавам, то аз постоях малко в това да съм контра на всичко, ядосана на обществото, в усещането, че хората не струват, но са ми длъжни. Преживях тази част от експеримента като доста ресурсоемка и като обикаляне в омагьосан кръг без изход. Усетих колко енергия изсмукват гневът и позицията на жертва и как това е един вътрешен своеобразен затвор. Не останах дълго в това, нямаше какво повече да почерпя от там. В контраст, изживях останалата част от деня във вътрешна свобода и любопитство.
Разхождайки се по Витошка, спряхме да починем на една пейка и до нас бяха седнали двама улични „колеги“. Единият беше бос, около 35-годишен мъж, който щастливо ни приветства и покани да споделим бирата, която пийваха. Ще го нарека Пламен, или Пацата в този разказ. Той ни даде дребни да си купим кафе, после пък ние му върнахме малко стотинки, за да ни купи пластмасови чаши за бирата. Сякаш даването при тези хора се случва със същата лекота, с която и получаването. Липсва привързаност и пресметливост. Разпитаха ни за нашия живот, къде живеем и как се оправяме. Пацата разказа няколко полу-невероятни, но много пленителни истории за живота си като снайперист, за жените и за многобройните си деца.
Междувременно, по-възрастният мъж ни наблюдаваше и от време на време питаше по някой друг въпрос. След като подробно огледа външния ми вид и окаяното състояние на тениската ми (бях се постарала доста), се обърна към младия: „Паца, ще ти дам пари, отиди да купиш една тениска на момичето.“ След известно увещаване, че няма нужда, се отказа. Пита ме дали съм женена и след като му отговорих, че не съм, гледайки ме в очите, скромно, но категорично ми предложи: „Хайде да те взема аз тогава. Ще се грижа за теб и ще те обичам. Работя и имам квартира, вадя по Х лв на ден, имам голям син, той е вече в Германия и се оправя сам. Пия само в петък и събота, другите дни – изобщо.“ Оставяйки тези думи да се изтърколят в съзнанието и душата ми, външно запазих самообладание. Вътрешно дълбоко се трогнах. Толкова просто, ясно и директно беше предложението му. Толкова сърдечно и близо до живота.
Може да се питате защо и как съм преживяла това – театър ли е, подигравка ли е, търсене на адреналин или на забавление ли е? Не е нито едно от тези неща. Това са т.нар. социално-поведенчески експерименти, част от обучението ми като психотерапевт към школата по Естествена психотерапия. Социално-поведенческите експерименти са много силен трансформиращ инструмент в психотерапията, който ни поставя в ситуации, в които да преживеем страховете, болките и дълбочината си и да минем отвъд тях. Правят се с уважение към хората и със съзнателно намерение. В тази статия съм описала по-подробно какво представляват и там е описан първият ми подобен опит.
Срещите ми в този ден, прекаран като клошар, преобърнаха представите ми за тази част от обществото на 180 градуса. Да, по всяка вероятност живеят по-трудно в материален план. Но за сметка на това видях у тях взаимопомощ, приемане, сърдечност и свобода от предразсъдъци и осъждане. В противовес, добре облечените граждани и продавачи ме гледаха с леко пренебрежение и отвращение, когато изобщо им се налагаше да ме забележат. Бях неудобна, бях нещо за заобикаляне, бях част от незабележимия съботен фон на града. Какво събуди това в мен? Най-ценното ми осъзнаване беше, че вече съм по-свързана със себе си и вътрешния си център, отколкото с представите на другите за мен. Това не беше така до скоро. Въпреки че не го изживявам постоянно – всички стари модели все още живеят в мен – новите стават все по-силни и устойчиви. Стремя се да не се фокусирам върху борбата със старите утвърдени начини, а върху изграждането на нови възприятия, които вярвам, че ще се променят през целия ми живот.
Като човек, който дълго време се е опитвал да отговаря на очакванията на другите, усетих лекотата и свободата от пускането на тези окови. Изискването да бъда еди-каква-си (мила, угодна, умна, успешна, добра…) е идвало изцяло от мен и е обслужвало страха да не бъда отхвърлена и да не изживея това, че съм дефектна и негодна за този свят – лъжата на моята травма. Аз съм си аз. Може да съм с дрипави домашни дрехи или с елегантна рокля, може да съм мила, даваща и емпатична или пък избухлива, потисната или затворена, може да се справям блестящо в кариерата си или да допускам нелепи грешки и да съм невежа в безброй теми. Не съм никоя от тези роли и проявления. Не съм мислите, емоциите, тялото, амбициите, представите или егото си. Аз съм съдът, в който се случват всички те и в който тече животът.
Част 2: Издигане
Превъртам лентата с един ден напред. Вече е неделя. Намираме се в натоварен софийски мол заедно с моята колежка от школата, която е фина и близка до мен душа. Наоколо гъмжи от добре облечени хора, дошли да се забавляват, да пазаруват, да поговорят, да се покажат, да свършат нещо. Визията ми се сменя от невзрачна и неугледна, каквато беше предния ден, към лустросана и нагласена, крещяща посланието „вижте ме“. Лайтмотивът е да изкарам от сянката си едно директно, предизвикателно, нахакано, самоуверено поведение, което рядко си позволявам, и да изследвам как се позиционирам в света през него, как се свързвам с хората и какво се събужда в мен.
Впуснахме се в различни предизвикателни ситуации, като да влезем в магазин за диаманти и да пробваме бижута за хиляди левове, без да ги купим, да правим комплименти на непознати или да поискаме да ни почерпят в някой от ресторантите на food court-a. Дори за кратко влязох в обувките на върл и осъдителен вегетарианец, сеещ вина в хората, които по цял ден продават месо (в случая един продавач на бургери). Осъзнах, че взаимодействия от този тип вече не предизвикват в мен толкова силно чувство на срам, страх от излагане или критика. Истински предизвикателните за мен ситуации бяха свързани с общуването с другия пол през ролята на фаталната или дръзката жена – тази, която знае какво и кого иска, не се притеснява да го каже, покаже и да го получи.
Заговарях мъже, правих комплименти, исках си цветя. Получих приемане и усмивки, получих и откази, озадачение и неудобство в хората насреща ми. Прибрах се вкъщи с една прекрасна червена роза. Държах се много по-освободено и по-дръзко, с много по-малко чувство за такт от обичайното за мен. Какво ми даде това? Счупих някакъв свой образ на благоприличие, който дори и да ми е присъщ, всъщност е още една ограничаваща рамка. Също, поставих под съмнение някои мои вярвания по отношение на мъжко-женските отношения и разчупих някои добре-улегнали модели в мен. Видях, че не е толкова страшно да те отхвърлят, да поискаш и да ти откажат. Неприятно е, да. Физически усещах как ме залива една силна вълна на срам и желание да потъна в земята. Но тренирах да го удържам и да се връщам в себе си, неприятното усещане отминаваше, а в мен оставаха лекотата и свободата да дам глас на някаква част от мен, която обичайно потискам. В резултат се чувствам малко по-цяла, малко по-смела, малко повече свободна да съм себе си.
Част 3: Приземяване
Истината е, че излизането толкова далеч извън зоната на комфорт изморява. Отне ми няколко дни докато се върна в по-заземена и неутрална енергия, особено след втория ден. След това имах нужда да притихна и да осмисля преживяванията, а този текст е част от интеграцията и осъзнаването им. Докоснах се както до дълбоките си страхове, така и до доверието в живота във всичките му нюанси и проявления.
Какво си вземам от всичко това?
Когато пуснах познатите ми роли и направих пространство за друга енергия, усетих ограниченията и тежестта на тези роли. В социален контекст, те имат своето значение и е напълно нормално да сме в тях, но е важно да осъзнаваме и това, което е отвъд. Добре е да можем да сме добри професионалисти, родители, приятели, отговорни деца на нашите родители и още много други, но е важно и да можем да пребиваваме в пространството, където не сме всичко това. Да осъзнаваме нищото, празнотата, нулата, които са необходими, за да се случат всички наши проявления. Това нищо също е част от нашата същност.
Споделям някои от посланията, които изкристализираха в мен след тези два дни:
Нуждата от сърдечно общуване – отново и отново се връща при мен урокът, че имаме нужда от чиста и любяща човешка комуникация. Случвало ми се е да съм заобиколена от хора, но когато всички сме потопени в мислите си и се свързваме само на интелектуално ниво, да се чувствам изключително самотна. За да бъде общуването пълноценно и удовлетворяващо, сърцето също трябва да участва. След срещата с хората от улицата през първия ден, си тръгнах с пълно сърце.
Лекотата на вътрешната свобода– да позволя на това, което е в мен да се прояви се оказва по-лесно, отколкото да потискам частите в себе си, които не харесвам. Усещам го като разширяване. Освобождава се вътрешно пространство, сила и ресурс. Защо ли? Не си даваме сметка колко енергия насочваме несъзнателно в това да се ограничаваме и да потискаме части от себе си, които сме решили, че не са безопасни. Вярвам, че свободата върви с отговорност – както към себе си през способността за удържане на събудените страхове и травми, така и към хората около нас.
Роли и автентичност– колкото по-неприсъщи са ролите, които сме поели в живота, толкова повече умора и тежест носят. Колкото по-автентични сме, толкова по-малко жизнена енергия изтича в поддържането на ролите и можем да я насочим към нещо друго. Дори автентичността ни понякога да не е приятна за нас или за околните. Призовавам това да не се бърка с поведение, което нарушава грубо границите на другите, или пък е обидно или агресивно. Автентичността означава да бъдем искрени със себе си. Оттам поведението и реакциите са избор, който можем да направим, така че да сме верни на себе си и в същото време да уважаваме другите.
Любов, а не война– с това адресирам отношението ни към аспектите в нас и света, които не харесваме, които ни затрудняват и които предпочитаме да игнорираме или скрием. Колкото повече възприемаме тези части от себе си като врагове, с които трябва да се борим, толкова по-силен става вътрешният конфликт и толкова повече се стремим да избягаме от тях. Всъщност, всички те са проявления на нашите болки и травми, които имат нужда да бъдат прегърнати и да чуят „Приемам те. И ти си част от мен.“
Завършвам с посланието да приемаме радикално себе си във всичките ни проявления. От това място извира един много дълбок покой.