Принадлежността – основата на нашия живот, ядрото на нашата личност

Потребности и ценности

Всички ние имаме определени потребности, ценности, нужди – физиологични, телесни емоционални, ментални, интелектуални, социални, духовни. Тяхното удовлетворяване и реализиране са ключови за пълноценния и щастлив живот. Именно за това психологията през годините се е опитвала да ги дефинира и класифицира. Това е причината да има най-различни подредби, които дори могат да ни объркат, защото някои поставят едно на първо място, а други въобще не го включват. Така човек може да изпадне в един релативизъм и да отхвърли въобще идеята за нещо общовалидно. И тук някой може да си каже, че наистина всичко е субективно и трябва индивидуално да се определи, но в идеята за тази общовалидност не стои представата за обща масовка, а за откриване на тези основополагащи елементи, които ни правят хора, които са присъщи на нашата природа.

Такъв основополагащ елемент е любовта. В ядрото на нашата природа е нуждата да обичаме и да бъдем обичани. Мъдреците казват, че всяко едно наше действие е мотивирано от любов или от нейната липса. Когато тази основа не е поставена правилно, можем да попаднем в омагьосания кръг постоянно да се опитваме да задоволяваме всякакви други нужди и потребности, но нещо все няма да е както трябва.

Как се проявява на практика тази любов? Ако разгледаме моделът на Естествената психотерапия, ще видим, че първо тя се разкрива в нуждата от принадлежност.

Моделът на Естествената психотерапия

За разлика от другите линейни модели, в Естествената психотерапия имаме една взаимосвързаност, циркулиряност. Движение отгоре – надолу и обратно, а също и отвътре навън. Една хармонична мандала, а не нещо линейно и отделено. Също така в модела присъстват всички измерения на човека – не просто биологичното и психичното, а се взима предвид неговата цялостност на био-психо-социално-духовно единство.

(7.) Себереализация, истина, цялостна личност
(6.) Любов, естетика
(5). Мъдрост, етика
(4.) Принадлежност
(3.) Утвърждаване, социална асертивност
(2.) Сигурност, емоция, сексуалност
(1.) Физиологични потребности

Цялостен модел, който свързва всичко и не изключва нищо. Започваме с физиологичните нужди и потребности, телесното оцеляване, емоция и сексуалност, интегриране в социума, асертивност и утвърждаване. Така стигаме до принадлежността. Тя е в центъра. От нея нагоре следва познанието за етиката, естетика и мъдростта, себереализацията, себеусъвършенстването, любовта и постигането на човешкия потенцаил във връзка с вечността, ценностите исмисъла.

Има движение от телесното към духовното, но и от духовното към телесното, взаимно се поддържат. Но в центъра стои принадлежността. Тя е изворът, който подхранва, както горните нива, така и долните.

Принадлежността – съвременен поглед

Съвременни изследователи дефинират чувството за принадлежност като вроденото човешко желание да сме част от нещо по-голямо от нас самите. Това е първичен копнеж. Според наблюденията хората често се опитваме да го получим като се стараем да се впишем или искайки одобрение. Тези две неща обаче не са особено добри заместители, а и често се превръщат в преграда пред истинската принадлежност. За истинската принадлежност е необходимо да се представяме пред света с автентичната си и несъвършена личност. Нашата принадлежност е в зависимост от степента на нашето себеприемане и себепознание.

Също много ценно откритие е, че принадлежността е неразривно свързана с духовността, която не е нещо абстрактно или просто религиозно.  Духовността е в осъзнаването и приемането, че всички сме неразривно свързани един с друг от сила, която е по-голяма от нас, и че свързаността ни с тази сила и един с друг се основава на любов и състрадание.

Позовавайки се на тези данни и взаимовразки виждаме, че принадлежността е проявление на любовта – онази любов, която ни свърза и ни дава усещането, че сме приети и обгрижени. Усещаме базисната сигурност и доверие, че в битието има някакъв смисъл.

Принадлежността ни дава тази връзка със себе си и света – автентичност, уникалност и усещане на своето място в света и сред другите хора.

Когато принадлежността липсва

Когато нямаме тази принадлежност, нашето положение е като на дърво без корен. Оттам идват и повечето проблеми. Психотерапевтът Шерил Пол много точно описва същината на този процес:

«Започваме да се чувстваме празни и самотни, когато сме изключени от себе си, другите хора и нашия род, фалшиви котви и опори ни връхлитат да запълнят вакуума. Ние сме предназначени да бъдем пулсиращи същества, свързани във всички посоки: отгоре, отвътре, отдолу и с всичко наоколо. И все повече и повече сме изключени и изолирани. Това създава вътрешно усещане на несигурност, незакотвеност и опасност, което след това ни кара да се чувстваме извън контрол.

Получава се психологическата теорема: Прекъсване на връзката = липса на опора и котва = усещане на несигурност и опасност = липса на контрол.

Оттам стигаме до това, което заблуденият ум предлага при липса на истински корени и котви: провокиращите тревожност неща под формата на натрапчиви мисли, страхове, обсесии и компулсии. Това са фалшиви опити за намиране на контрол в един несигурен свят. Но тези фалшиви котви никога не работят. Те могат да предложат временно облекчение, но тъй като не се справят с първопричината, те не предлагат устойчиви начини за навигиране на несигурността.»

Когато липсва опората на принадлежността опитите да задоволим другите нужди и ценности могат да се превърнат в компенсаторни механизми или временни опори, които обаче при по-силен натиск не издържат и изпадаме в кризи

Без основата на принадлежността, другите желания и потребостни са поставени на плаващи пясъци. Това генерира несигурност, напрежение, тревога и превръща реализиацията на другите потребности не в хармонично реализиране на потенциала ни, а в защитни механизми и опит да се запълни усещането на липса и непълноценност:

– Физиологичните потребности и нуждата за храна, сън, подслон стават цел сами по себе си. Започва преяждане, леност, фокус само върху животинската природа. Когато я няма принадлежността, даваща усещането за вътрешно спокойствие, организмът е в напрежение, получава се една тиха фрустрация, която човек се опитва да засити с повече храна, повече сън.

– Емоцията и сексуалността без основата на принадлежността се превръщат в преследване на допаминово щастие. Цялата тенденция за повърхностен стремеж на живот само в позитива, който води до още по-голяма невротичност. Сексът не като акт на близост и интимност, а просто поредното удоволствие, отдушник от самотата и тревогата, снемане на телесното напрежение.

– Утвърждаването и социалната асертивност без принадлежност стават помпане на егото и създаване на една куха персона – или желание за власт, надмощие над другите, към които непринадлежим или омаложаване на себе си, потискане към авторитетите, с цел да ни приемат, да заслужим своето място, да се впишем. Също така преследването на външни цели – постигане на резултат, продуквност в социума, която не води до удовлетворение, а е постоянен омагьосан кръг на преследването на моркова и страхът от пръчката.

– Познанието и мъдростта на нивото на ума се превръща в хитрост. Етиката става инструмент за осъществяване на повече натиск върху себе си и другите. Когато липсва ядрото на принадлежността ни е трудно да чувстваме природните закони и естествените взаимовръзки. По-скоро умът се сблъсква с трудно примирими противоречия и парадокси.

– На нивото на любовта и естетиката се появява дупка в ценностната система. Човек може да изповядва и да следва определени идеали, добродетели, но без правилната включеност в живота и усещането по какъв начин точно принадлежа на себе си и света се получават изкривявания. Например човек е търпелив и добър, но само спрямо другите, а към себе си е ожесточен, суров. Или смирението ни се превръща в примиряване и потъпкване на себе си, просто пасивност. Естетиката от преклонение пред Божествената хармония се използва като инструмент да украси, да направи по-примамливи второстепенните неща, сурогатите на истинската пълнота.

– Себереализацията и разкриване на цялостната личност могат да се превърнат в едно бягство от реалността. Движени от вътрешна непълноценност този най-съкровен път в търсене и проявление на смисъла и любовта стават поредното завоевание, което иска откъснатият от себе си и света индивид да постигне. Точката, в която вече ще докаже, че е достатъчен, че може, че знае. Но когато този импулс не идва от основата на любящата свързаност, се стига до крайностите на отричането на света и клишета от рода „мъдрият е самотен“, „колкото повече знае човек, по-нещастен става“ се превръщат в реалност.

Принадлежността е фундамент. Когато я има, се чувставаме обичани, видяни, насърчени, чути. Това прелива в другите посоки и сфери на битието ни. Може да се посветим, отдадем, да се развиваме хармонично. Тя ни задава мярката и усета как правилно да задоволяваме другите нужди на тялото и на духа. Без нея те стават компенсация или набавяне на допаминово щастие. Преследване на удоволствия, за да избягаме от себе си, да утвърдим себе си, да поправим себе си. Но в центъра винаги сме ние, но не истинските, а обусловеното състояние от нарушената връзка – нашето самотно, страхливо и непълноценно аз.

Даниел Троев

Специализант ЕП

http://www.danieltroev.com/

Вашият коментар