Психотерапевтичен поглед върху откъси от Евангелието от Матей

Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“.

Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят,

за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. (Мат. 5:43-45)

Образът на лошия, антигероя, злодея. В ежедневието си непрекъснато срещаме различни хора, с които влизаме в комуникация, интеракция. С някои от тях процесът върви гладко, докато с други – съвсем не е така. Последните често не отговарят на нашите идеализирани представи и сме склоннни да ги сложим в категорията на лошите, на онези, с които „не можем да излезнем на глава“. Те непрестанно ни дразнят – напр. „Как може той (тя) да е толкова нахален/а! Хич не се съобразява!“;  „Гледай го(я) какво прави! Сигурно е откачил/а или просто не знае какво иска.“; „Погледни я как се е облякла! Тя на работа ли е или е в някой бар? Не мога да повярвам.“ или пък по-краен пример като „Той е толкова безсърдечен! Да убива животни, за да произвежда кожени палта! Мразя го!“

На пръв поглед между изброените възможни примери на ситуации и библейския откъс, който посочих, няма видима връзка. Това е така единствено в дуалистичното, черно-бяло схващане за света, но измествайки фокуса по-високо по спиралата (алюзия с диалектическата спирала на Хегел) – ще видим, че двете са неразривно свързани. Какво имам предвид? В психологията съществува защитният механизъм на проекцията, а именно „несъзнаван защитен механизъм, при който нежелани пориви и характеристики на Егото се приписват на обекта.“² Или както Карл Юнг казва: „Всичко, което ни дразни в останалите хора, ни помага да разберем по-добре себе си.“ По този начин другите (в това число влизат и лошите, злодеите, враговете ни) се превръщат в наше огледало. Те отразяват наши аспекти, които са дълбоко несъзнавани.  Наши качества и черти, които са потънали в Сянката ни, скрити са зад едно сляпо петно. Валидно е и обратното твърдение, че ние също сме огледало за другите.

В нас живее и по един Нахалник, Провокатор дори Убиец. Разбира се това са архетипни символи, носени в колективната памет, които обаче не сме интегрирали в цялостния си Аз и съответно ги проектираме навън, в останалите. Тук нямам предвид, че е нужно да ставаме като изброените персонажи, а по-скоро да вземем градивния потенциал на всеки един от тези архетипи. Примерно: от нахалния колега можем да вземем не хиперболизираната до крайност и граничеща на моменти със садизъм агресивност, а една здрава асертивност и умение да се поставят лични граници.

Съвсем опростено бих описал този процес на интеграция през своя опит чрез три важни момента – разбрах, свързах се, обичам. Първата стъпка е умението да разбираме другия, да походим в неговите обувки, да погледнем от неговата страна. Често, когато не познаваме добре даден човек (случаен минувач например), ние оставаме с една частична, фрагментирана представа за него, което със сигурност е белег за наша проекция. И, да, това не отменя или оправдава действието или постъпкитите му (например, че ни се е разкрещял за нещо на опашката в магазина), но едновременно отразява и нас.

Втората стъпка е да се свържем с тези наши сенчести страни, които отричаме или пък за които дълбоко копнеем, но не си ги позволяваме. Да видим в процеса на себерефлексия в кои ситуации ние може би сме постъпвали по същия или сходен начин. Това е етап на приемането – Да, аз също правя така понякога.

Третата стъпка я нарекох обичане, тъй като даваме пространство и възможност на тези характеристики да станат част от един по-цялостен Аз-образ и да ги представим на сцената на нашия живот. Започваме да обичаме не непременно другия („обичай враговете си“), а себе си в другия. Изпълваме се с благодарност към човека срещу нас, благодарност към Живота. Поради това бих сложил понятията от началото на текста в кавички – образът на „лошия“, „антигероя“, „злодея“.

Това, което описвам, са вътрешни процеси в самите нас. Навън поведението може да бъде различно, но адекватно за ситуацията – от смирено приемане до здраво себезаявяване.

И като се кръсти, Иисус веднага излезе из водата, и ето, отвориха Му се небесата, и видя Духа Божий да слиза като гълъб и да се спуща върху Него.

И ето, глас от небесата, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. (Мат. 3:16,17)

Кръстът е символ с богата история. Латинското crux буквално означавало уред за мъчение с формата на кръст, а преносно – мъчението причинено от този уред. В Християнството е известно светото тайнство Кръщение – ритуал обуславящ духовното възраждане след очистването от греховете. Но в тези редове ще разгледам кръста като символ на кръстопътищата и изборите в живота.

Хоризонталната линия на кръста представлява най-общо казано материята, физическия ни свят, дуалността – ляво-дясно, добро-лошо, мъжки-женски принцип. Вертикалът е единството на Корена (посока надолу) и Духовността (посока нагоре). За пресечна точка може да се приеме сърцето – мястото, където се срещат дух и материя.

Неминуемо в живота си човек преминава през моменти на възходи и падения, които ритмично се редуват. Изпада и в моменти на житейски кризи или кръстопътища. Известно е, че китайският символ за криза означава едновременно опасност, но и възможност. Именно като възможност ще разгледам трудните житейски ситуации.

Често пъти, когато сме изправени пред на пръв поглед неразрешим казус, ние започваме да се оглеждаме около нас. Поглеждаме наляво, поглеждаме надясно. Поставяме на везните възможностите, но като че ли те не натежават в ничия полза. Чувстваме се като заклещени в път без изход. По този начин се репрезентира хоризонталната посока на кръста.

Ключът към благоприятния развой се крие в целостта – добавянето и на вертикал. В посоката надолу се намират нашите корени – те съдържат ресурса ни. В посоката нагоре е Духовността – по-широкият и обемащ поглед над нещата. Надхвърлянето на черно-бялото мислене и установяване на позитивно такова (positum означава „цял“, а не положителен както масово се възприема). Тук се дава шансът човек да оцени това, с което разполага (не говоря единствено в материален план) – източник и гориво за промяна. Както и кой избор е за добро и кой – за зло. И в крайна сметка гласът на този мъдър сърдечен разум се превръща в движещата сила, която ни извежда от кръстопътя.

И кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда.

 А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.

А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословното си ще бъдат чути;

прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него. (Мат. 6:5-8)

Молитвата и смирението –  двата фундамента на човешката вяра. Тук не става въпрос за ходенето в църковна институция и казването на определени думи, които апропо са съвсем валиден начин да бъдем в състояние на молитва, когато не са правени механично. Тук е важно присъствието на душата. Тук много често, отвъд думите, молещият се остава всъщност в тишина, ре свързва се с първоизточника. Това е всъщност основното значение на думата религия – от лат. ре- повторно ligare –свързвам.  Тази скришна стая, за която става дума в цитата, се намира вътре в нас. Тя представлява пространство на уединение със себе си, но онова Себе отвъд Его-представата. Там, където умът е замлъкнал и просто се усещаш като част от Житейския поток. Това е и състояние на смирение – усещаш, че има нещо повече от теб (умът може да го нарича Бог, Исус, Мохамед, Природа, Съдба…..) и че ти си част от него и то е част от теб. Това съвсем естествено води до отпускане на его-контрола и осъзнаването, че не всичко зависи от теб. Че има един по-голям план на Живота и всичко ,което се случва, си е на мястото, че е част от него, изразявайки мъдрия промисъл на Вселената.

Вярата е нещо ирационално. Т.е. нещо, което не може да се обясни чрез ума и неговата логика и стремеж за търсене на причинно-следствени връзки. Тя е усещането с всяка клетка на тялото, че нещо Е без абсолютно никакви видими, научно измерими доказателства за това. В последните години се правят и множество научни изследвания в полето на т.нар. когнитивна наука на религията. Съществуват още и невронаука на религията (невротеология), психология на религията, когнитивна екология и  др. Независимо от различния на първо четене поглед, а именно от когнитивна, неврофизиологична, психологическа гледна точка,  резултатите постепенно потвърждават това знание, което винаги се намирало у всеки един от нас, но е заметено с хиляди пластове на бариери, защити и ограничения.

Считам, че в терапевтичния процес вярата (тази, за която писах по-горе) е един основен ресурс, водещ към личностовата промяна. Стигането до там обаче е процес – не се случва мигновено. Клиентът върви със собствено темпо в посоката, зададена му от състоянието, което го е отвело в психотерапевтичния кабинет. Вземат се под внимание  моментните му лимити, имайки предвид, че връщането със стъпка назад дори е напредък, защото е част от Пътя на клиента и го подготвя за квантов скок към едно ново ниво.

Ползвана литература:

1. Баев, О. Естествена Християнска психотерапия http://orlinbaev.blogspot.com/p/blog-page_71.html
2. Василев, Св. (2021) Съвременна клайнианска психоанализа