Психотерапевтичната мъдрост в текстовете на Сергей Лазарев.

Сергей Лазарев и неговите принципи на душелечение са силно застъпени в школата по Естествена психотерапия. Принципи, с които аз самият резонирам и са силно застъпени в моята терапевтична практика, принципи, без които един качествен процес на лечение е невъзможен .

Тук ще се опитам да разгледам най-фундаменталните от тях и да дам моя прочит над тях.

„Западната философия е материалистична. Там има плитки разбирания: това е добро, а онова зло. Сексът е добро, а липсата на секс, зло.

Източното мислене не е повърхностно, а задълбочено. На фино ниво всичко е единно, затова от гледна точка на източната философия доброто и злото са свързани. Доброто, това е хармоничното взаимоотношение да речем между „лявото“ и „дясното“, ян и ин, мъжкото и женското начало, топлото и студеното… А злото е липсата на хармония, превесът на едното над другото.“ Оздравяване на душата, стр. 41.

Нещото, което се опитваме да правим в школата по Естествена психотерапия , е да излезем отвъд черно бялото мислене и да интегрираме един холистичен подход на работа. Подход, който е насочен към една по-висока визия, която да включва в себе си и дух, и материя. Визия, която на едно земно и рационално ниво разглежда мъжа като мъж и жената като жена, но в духовен аспект като душа, в която живее част от мъдрата вселена, Бог. Естественото търсене на хармония между плюса и минуса е фундамент както в трудовете на Лазарев, така и в нашата ежедневна работа и живот. Търсенето на начин да бъдат слети в един красив житейски танц на Ин и Ян, плюса и минуса, доборото и злото.

„Всичко, пред което се прекланяме за сметка на любовта, трябва да бъде загубено. Ако се прекланяме пред живота, ще го загубим. Ако се прекланяме пред вилата си, ще изгори. Ако се прекланяме пред любимия си човек, той ще ни напусне или ще умре. Това просто правило е непоклатимо.“ Оздравяване на душата, стр. 125

Любовта и само тя ще спаси света… Но не тази идеализирана и сладникава любов, с която масово биваме облъчвани през филмите и социалните медии, а любовта като събирателен образ на естествения божествен закон. Цялостната картина на любовта, която включва асертивност и нежност, провал и възход, успех навън и потъване вътре, телесна радост и наслада, но и приемане на болката и страданието. Основният мотиватор за живот да бъде любовта и всичко да бъде правено през нея. Тогава няма усещане и изживяване на загуба, защото насвсякъде и във всичко е любовта.

„Какво е смирението? Смирението далеч не е самоунижение и самооковаване. Смирението представлява приемане на Божестената воля, липсата на злоба, на раздразнение по повод настоящето, липсата на съжаление за миналото и страх за бъдещето. Освен това, смирението предполага жертва.“ Оздравяване на душата, стр. 127

Оста смирение-примирение е моя любима тема и поле на много размисли и ежедневни изследвания в живота ми. Кога смирението преминава в примирение? Когато няма любов и смирение в Бог, в естествените мъдри закони на живота, тогава, защото при липсата на любов – удържането се превръща в мазохизъм, жизнеността в агресия, а творчеството в бягство. В смирението има силна връзска с любовта, първична автентичност в приеманото на тези закони. Да, има смърт и болести, има болка и страдание, има нещастия, но тогава те биват приемани през една позиция на голямо вътрешно спокойствие през любовта. Появява се една разумна воля отвъд егото, усещане за сигурност, че нещата се случват по най-правилният и естествен начин за нас.

„Горделивостта първо се лекува чрез унижение, а след това чрез връщане към любовта. Тоест, първо човек трябва да загуби всичко и след това да открие любовта.“ Опит в оцеляването 5, стр. 203

Толкова много истина и мъдрост, а само едно изречение. Преди години, когато за първи път попаднах на Сергей Лазарев бях впечатлен от простичкия му, но директен и разбираем стил на изразяване. Защо е толкова важно да губим? Можем ли да спечелим без да загубим и коя е наградата, за която се борим? Любов и пак любов. Това е отговорът за мен. Унижението е естествен генератор на болка и загуба, болка, през която може да влезе любовта, когато бива посрещната със смирение. Когато загубим всичко, без което сме вярвали, че не можем да живеем и след това продължим, виждаме че всичкото това чувство на собственост и горделивост е голямата илюзия на малкото човешко его. Вярванията на нашите майки и бащи, баби и дядовци, учители и приятели. Гордостта от думата Аз, гордостта от рода, от държавата, гордостта от статуса и парите, гордостта от визията. Най-освобождаващият момент за тревожния ум е, когато изгуби всичко изброено и види, че живота продължава, че Земята продължава да се върти, морето да се вълнува, върховете да се заснежават, а любовта да тече в цялата си първична красота. Любов, която не може да бъде отнета или открадната, любов да края и отвъд.

Бих искал и да разгледаме загубата като част от любовта, част от естествените принципи на разтеж. Искаме да я отложим, да я избегнем и да я отрчем, без да осъзнаваме, че тя е пратеник на божествената любов.

Парадоксът тук е, че много често нещата, от които бягаме са рубините в калта на нашето възкресение. Използвам не случайно тази дума. Хиляди пъти угасваме и възкръсваме само в един човешки живот и противно на повечето вярвания, не “светлината” на славата, успеха и парите, а тъмнината на болката, страданието и неудовлетворението са искрата, която запалва пожара на трансформацията, пожар от истина и любов, който да възкреси живота в нас.

Спасимир Иванов
статии

Вашият коментар