В цялата позната ни история на човечеството присъства това, което днес наричаме изкуство. Присъства претворяването на образи и символи през художествени и визуални техники, песента, танца, музиката, театъра, измислянето на истории и разказването им и др. Самото изкуство е средство за изразяване на съдържанията и впечатленията на човешката душа, както и средство за възпитание, за преживяване на катарзис (пречистване през емоционално съпреживяване, както е например в античния театър), за сугестиране и формиране на отношение, мнение, но и манипулация.
Изкуството е могъщ инструмент на самия Живот, защото различните му прояви са метафора на този Живот. Томове са писани за развитието на отделни направления в изкуството и това как те отразяват развитието на колективното човешко съзнание и ценности. Няма да влизам в теми, за които има цели науки, но ще разгледам изкуството като приложим метод в естествената психотерапевтична практика. Имайки предвид, че арт-терапията е цяло отделно направление, занимаващо се изкуствата, от което черпя вдъхновение и почитам, ще наблегна на онази функция на изкуството, която възстановява и гради изначалното познание на човешкото същество за неговия произход и същност – на духовната страна.
В естествената психотерапия основна цел на терапевта е да съпроводи клиента до неговата автентична себереализация, зачитайки всички градивни елементи на този път – от първичните физиологични потребности, през емоционалността, социалната принадлежност, когнитивната способност и чувството за естетика и Висш порядък, до най-естествената проява на същността (Аз-ът) на човека. В този път изкуството може да бъде ползвано по много начини и по-надолу в текста ще изброя някои от тях.
В изкуството има естествена цикличност, подчинена на природни закони. Това разпознаваме по развиващите се и повтарящи се мелодии в музикалните творби, по танцовите движения, хореографии, картини на велики художници и по собствента ни необходимост да чуваме определени любими наши произведения отново и отново, да препрочитаме познатите ни истории, да съзерцаваме това, което ни откликва. Така виждам и терапевтичния път на клиента. В началото воден през вътрешния си терен от терапевта, а в последствие развива собственото си умение да се придвижва и да преодолява трудностите си. Основна идея за мен е, че самото извървяване на пътя е вид проява на изкуството на Живота – да изтъче чергата на тази съдба и да вплете в нея мъдростта на законите на Битието, любовта като свидетелство на самия смисъл на съществуването, и истината, проявяваща се за нас през всичко, което разпознаваме като красота. Осмислянето на преживяното като гениална творба, която носи уникално послание, води до позиция на смирение и почит пред своя път, а това автоматично трансформира съпротивите в приемане и отваря психиката за лечебно и освобождаващо преструктуриране.
„Красотата е израз на Истината. Само свободният може да се домогне до истинското знание – знанието на Природата. Само свободният може да бъде красив.“ Учителя Петър Дънов
Следвам линията на тази цикличност, която най-явно различаваме в природните явления – сезони, движения на планетите, живот-смърт-трансформация, цикличностите в самия живот на живите същества – в това число женските от всеки вид бозайници. Приемането на тази цикличност е ключов фактор за психичното здраве, защото тя е принцип, на който е изградена съответната психика. Няма как психиката да страда и да си причини по-голям тормоз от това да отрича и да се стреми към излизане и освобождаване от собствената си структура. Смъртта е част от живота, всяко нещо има своя край, след всеки край идва ново начало, всичко се променя, всичко тече. Това са фатални фрази за тревожния ум на днешното съвремие, което се стреми към застиване в нещо „хубаво“ и към фиксация в приемливото за едно ограничено съзнание.
Цикличността на природата не е кръгова, но спираловидна, каквото е и движението на планетите в пространството. По тази спираловидна крива на развитие се движи и еволюцията на човешкото съзнание не само в колективния си път, но и в индивидуалния.
„Златно сечение (известно още като златна пропорция, златен коефициент или божествена пропорция) е ирационално число в математиката, което изразява отношение на части, за които по-голямата част се отнася към по-малката така, както цялото към по-голямата. То се отбелязва с гръцката буква φ и има стойност приблизително равна на 1,618.
Златното сечение е не само математическо понятие, но е символ за красота, хармония и съвършенство в изкуството, науката и природата. Терминът „златно сечение“ е въведен от Леонардо да Винчи като пропорция за „идеалното човешко тяло“. То е било познато на египтяните и древните гърци още в античността. Представата за хармония и отношение е в основата на философските идеи на Питагор.“
Всяко ново завъртане по спиралата на развитие ни среща с познатите проблеми, но през призмата на по-големия ресурс, който сме акумулирали в себе си, както и с по-различните техни аспекти и дълбочина. Затова естествения път е цикличен и нищо не е веднъж завинаги на вътрешен план. Както и нищо не е абсолютно същото следващия път. Най-точно това се изживява през музиката, театъра, танца и всички прояви на живо изкуство, където артистите уж повтарят едни и същи ноти, сценарии или постановки, а никога не е съвсем същото като който и да е предишен път.
Човешкото същество като част от природата и структурата на цялото творение разпознава онези форми, образи, звуци, движения и процеси, които са в синхрон с изначалната му същност. Когато някой реши да развие уменията си за себеизразяване през определено изкуство, той става проводник и “преводач” на божественото, изразяващо свой уникален нюанс през индивидуалността на съответния човек и изкуство.
Човекът се ражда в безпогрешно познание за истината, което в течение на възпитанието и формирането му от средата, се загубва. Загубва се паралелно с неговото откъсване от тази изначална природа, построена по законите на истината. Колкото повече навлиза в лъжата и ограниченията, толкова по-”замърсено” и изкривено става възприятието му за истината. Още докато е дете и тази връзка е чиста, присъщата детска творческа природа на човека безспирно рисува, пее, свири, твори, танцува, моделира, разиграва роли, изучава света през активното му претворяване по всички достъпни начини. Ценно е в процеса на лична терапия клиентът да бъде насочен към спомените за този свръхпотенциален детски период и интересите, изкуствата, които са го движили отвътре. Свързването с този “забравен” ресурс е стъпка по пътя към индивидуалното новораждане, себеотглеждане по нов начин, подкрепящ и подхранващ по-дълбоките измерения на съществото. Понякога дори през връщането на изкуството от детството като хоби е достатъчно човек да отвори пространство за творчеството на своя дух, а то от своя страна уравновесява и се разпростира по силата на резонанса и в другите области на живота му.
За мен един от най-красивите начини човек да изследва своята истина е през различните направления на изкуството. Всяко от тях активира и развива различни аспекти на вродения потенциал. В търсене на своята истина, е важно да има максимална честност и искреност в проявата. Това означава човек да признае и да остане верен на това, което е в момента, дори то да е неудовлетворително, да приеме етапа си на развитие. Тогава себеизразяването през изкуство е автентично, изчиства се фалша, в ролевите “игри” присъствието е честно и даже поразително красиво в своята невинност. Тъй като изкуството е метафора на живота, разработените през него съдържания се пренасят и проявяват и в “реалния” живот.
Театърът е едно от най-често ползваните в естествената психотерапия изкуства. “Представи си, че си даровит артист на сцена и репетираш, за да научиш ролята на твоя собствен живот. Изпълняваш своя вътрешен монолог. Изследваш ролята, която ти е дадена – ролята на този човек, водещ своя живот, изпитващ всичко това, което ти изпитваш и познаваш в себе си. Изпълни сега, сякаш репетираш, твоя вътрешен монолог, максимално автентично…” Към тази област спадат и ролевите игри, изследване на различните гледни точки. “Влез сега в ролята на твоята майка. Почувствай я така, както тя се чувства вътре в себе си. Сякаш ти сега си тя. Заеми нейната присъща поза, движи се като нея, мисли и говори като нея. Ти си нея – твоята майка. Остави се на импровизацията и вътрешния усет за истинност да те води. Говори ми това, което тя има да каже сега … “ Всяко “представи си, че си” включва целия психо-емоционален апарат на една друга вълна, която хем е “измислена”, хем се проявява напълно налична и оказва своя силен ефект върху човека. Детска игра, нали? В добрите актьори има една поразяващо детска невинност, отвореност и готовност за изследване. Затова да се предложи на клиента позицията на актьор на своя живот, го потапя под повърхостта на преживяването и го отвежда в съответстващата на дълбочината му осъзнатост.
Движението и танцът докосват една огромна част от психотерапевтичния процес – работата с тялото, с мускулните брони, с психотелесните преживявания, травмите и клетъчната памет. Танцът може да е свободен, да се остави тялото да води, а може и да е навигиран според конкретна тема, върху която се работи. През танц могат да се изследват телесно-пространствените измерения на травмата, да се намери израз на онези блокажи, за които още не са узрели думите и осъзнаването. Може да се остави тялото да се движи точно толкова, колкото му е комфортно, да изследва своята зона на комфорт или пък напълно обратното. Да се укрепва връзката между тялото и осъзнаването чрез красотата и истинността на движенията, е като да се построи моста, по който минава приемането и любовта.
“Музиката не е само тоново изкуство, тя е нещо много повече. Тоновото изкуство е изразител на обикновения човешки живот, а тоновото изкуство, което е изразител на Божествения живот и добродетели, това е истинската музика. Тя има специфични тонове, специфични музикални линии. Музиката ни свързва със силите на Живата Природа.” Учителят Петър Дънов
За мен музиката е в основата на всичко. Музика има в говора на човека, музика има и в присъствието му. Мислейки музикално, човек се изразява поетично, докосващо и автентично. Музиката може да е съпровождащ фон на определени терапевтични практики. Клиентът може да бъде посъветван да изследва света на музиката, докато открие произведения, които най-силно съответстват на състоянието му. Ако е мотивиран, би могъл да се насочи към изучаване на законите на музиката и евентуално инструмент и пеене. Не с цел да го прави професия, а с цел да вложи и развие в себе си способности и умения, за да дава израз на преживяванията си по красив начин, чрез изкуство. Пеенето до голяма степен отваря и освобождава оралните и гърлени блокажи, пречиства вътрешния резонаторен апарат и превръща човешкото тяло в хармонично вибриращ инструмент. Според вида пеене, думите, мелодията и ритъма, могат да се достигнат специфични състояния на съзнанието, съдействащи за преработването на много дълбоко впечатани дезадаптивности. Това преоткриване на своя свят през призмата на изкуството не само променя гледната точка, но и облича живота на човека в красота, дори когато там има мъка и болка. Така стигаме до висшия защитен механизъм сублимация, чието провеждане е целта на изкуството като терапевтичен помощник.
“Музиката както е сега, тя е изкуство, но трябва да се разбере музиката и в самия живот. Ако се развие вашият слух, ще видите, че във всичките клетки като работят, има едно пеене. Най-хубавото пеене е вътре в човешкия мозък. Там хармонията е горе. А пък, ако искате мелодия, ще намерите парчета в симпатичната нервна система. Когато мелодията и хармонията са съединени като се съединят мелодията на симпатичната нервна система и хармонията в мозъка и образуват едно цяло, то е едно здравословно състояние.” Учителят Петър Дънов
Огромни са и невробиологичните ползи от заниманието с изкуство. “Има все повече доказателства в рехабилитационната медицина и областта на неврологията, че изкуството подобрява мозъчната функция чрез въздействие върху моделите на мозъчните вълни, емоциите и нервната система. Изкуството също може да повиши нивата на серотонин. Тези ползи не идват само от правенето на изкуство, те се получават и от преживяването на изкуството.” (източник)
Занимаването с изкуство с намерение да се извлекат терапевтични ползи има почти гарантиран успех. Характерно за проявите на изкуството е да минават през душевността на своя творец и да стигат до душевността на възприемащия. Това взаимно отразяване директно обогатява всички участници в процеса, когато е двупосочен, както е в живите изкуства, а индиректно при приложните. Да си в публиката на концерт и да съзнаваш, че твоето лично присъствие резонира и звучи в пространството редом с инструментите, да допускаш музиката да ти “натиска бутоните” и да ѝ позволиш да внесе своето послание, което да изследваш и интегрираш – това е същото като да бъдеш част от симфонията на непрекъснато течащия и случващ се поток на живота. Осъзнатостта в една “малка” област повишава осъзнатостта на присъствието и в другите области. Тук много голям дял има и свойството на психиката ни да проектира своето съдържание върху подходящи и съответстващи му творби, като така придава още по-голямо и индивидуално значение на творбата, която в терапевтичното взаимодействие играе ролята на проективна методика за себепознание.
Изкуството играе своята ключова роля в лечението на душата – то е нейния глас, нейния танц, нейния отпечатък и нейната жива проява в материята на този свят. Нека ѝ го позволяваме повече.
