Социално-поведенческите експерименти са ценен инструмент с мощна терапевтична сила. Развиването на лекситимия, когнитивно-поведенческата работа, разсъжденията и осъзнаванията са важна част от психотерапията. Умът има своята роля в процеса. Нека си представим една географска карта – чрез ума опознаваме контурите на тази карта, на която е изобразено нашето съзнание, характер и динамика на поведението. В последствие визията се издига до позицията на наблюдателя на тази карта. Следваща стъпка е промяна на тези контури, нездрави пътеки и неадаптивни стратегии към здравите им потенциали.
Умът обаче има и своите ограничения, тъй като силите му достигат до едно определено място. От там нататък полезни са инструменти като дихателни практики, медитации, хипноза, преживелищна работа. Тук се нареждат и поведенческите експерименти. Те ни хвърлят дълбоко в най-големите ни страхове и базисни вярвания. Когато се докоснем до тях и се осмелим да останем в мрака им, постепенно ставаме все по-способни да провеждаме светлина там, да прегърнем тези части от себе си и да ги стапяме с любов, превръщайки ги в сила за нашия дух и сърце.
През първия ден от моя опит в социално-поведенческите експерименти аз възприех образа на просякиня. Обикалях булевард “Витоша” – с мръсно лице, рошава коса, със стари и мръсни дрехи и чехли, носех чувал и купичка за стотинки, куцах. Обикалях пренаселения булевард. Страх ме беше, че ще изляза в този вид и другите наоколо ще ме гледат осъдително и с отхвърлящи очи и сърце, а всъщност бях невидима. Хората изпитват страх, че могат да бъдат на мястото на човек с подобна нерадостна съдба. Да, по – лесно е да не гледаш и да не виждаш. Забелязваха ме децата – те отправяха своя поглед без съжаление, без осъждане, а с чисто любопитство и желание да опознаят. Някои хора пускаха пари в кутията ми, докато седях ниско долу. Долу на земята в буквален смисъл, но и ниско долу – в ядрото си, където се помещават всички страхове и базисни вярвания – не ставам, не заслужавам, ще ме отхвърлят, ще бъда сама, изоставена, ще се мъча.
Протегнала ръце напред в молитва за помощ отвън, аз гледах как животът около мен тече. Никога няма да забравя този момент. Някои ме подминаваха, други от съжаление пускаха пари – може би с надеждата да откупят правото си да не са на мое място.
Исках да предизвикам свой дълбок страх, че ще се изложа – застанах на централната алея на булеварда и започнах да пея. Пях силно народни песни и стоях в ядрото на страха си. Колко ми беше трудно да пусна гласа си. Будят се въпроси “Какво ще си кажат хората?”, “Колко ли абсурдно изглеждам?” – мислите ми препускаха, докато не бяха прекъснати от човек, който изрита без да иска купичката със дарените от хората монети. Обърна се, набързо се извини, сякаш не искаше нито да ме погледне, нито за миг да спира. Колко незначителна се почувствах. Хората наоколо, които видяха случилото се, се притекоха на помощ и събрахме разпилените пари. Отново усетих съжалението към мен, съжаление, което чух както в думите, така и усетих в енергията на едно момиче: “Мога ли да направя нещо друго за вас, с което да помогна?”.
По-късно през деня продължих с друг опит – а именно да припадна на оживения булевард. Дълго време се борих със себе си – щях да притесня толкова много хора, без да имам реална нужда от помощ. Гледах къде няма деца, внимателно подбирах мястото, където да направя планираното. Исках да предизвикам базисното си вярване – че за мен няма пространство, нямам право да тежа на хората, нямам право да създам дискомфорт на другите, че ще се изложа, ще загубя контрол. Знаех, че това ще ме разтърси из основи и ще бъде предизвикателство за мен. И ето че дойде моментът, в който просто се пуснах, без оглед на това кой е около мен и какво ще се случи щом падна. Загубих така ценния за мен контрол – над събитията, над тялото си, над живота си. За миг изпитах пълно зануляване. Сринах се на земята, не помня да съм изпитвала физическа болка от падането. Адреналинът, трупащ силата си вече няколко денонощия, беше в своя пик и ме държеше толкова силно, че до края на деня не бях на себе си. Доста хора се притекоха на помощ, някой с вода, други се втурнаха да ми купуват нещо сладко, трети да викат линейка. Спомням си (и никога няма да забравя) каква добрина и искрена загриженост прочетох в очите на тези хора. А това събуди помитащо чувство за вина, следствие от дълбоко вкоренени, заложени в детството ми модели на възпитание.: “Не бива да лъжа, не бива да злоупотребявам с добрината на тези хора. Аз трябва да съм ДОБРА, мила, нежна, топла, даваща.”. А доброто момиче изглежда за мен означаваше, че не бива да се вдига шум, не бива да се надава глас, не бива да притеснява другите. Защото аха да го направи – и ще я отхвърлят.
Това е базисното вярване, което изкарвам на повърхността в полето на съзнанието си от дебрите на слепите петна на несъзнателното – в процеса на лична терапия, както и в рамките на обучителните модули и психотерапевтични работилници и семинари, част от обучението в школата по Естествена психотерапия.
Реструктурирам с убежденията, че имам право на глас, на присъствие, на място на земята. Има място за мен, имам право да бъда, да искам, да получавам, да кажа, да изразя, да се заявя, да викна, да откажа. Имам право на живот. Да, толкова дълбоко стигат понякога тези базови убеждения за “не ставам, не струвам, не заслужавам”.
Важно за провеждането на такъв тип психотерапевтична работа “на терен” е да има определено ниво на лекситимия – способността за наблюдаване и назоваване на вътрешнопсихични наличности. Също така е необходимо ниво на познаване на собствения вътрешен свят, както и да е ясна целта и мотивацията за провеждането на всеки един опит. Това се случва чрез супервизията на по-опитен психотерапевт, който регулира интензитета на експеримента, който постепенно нараства, в зависимост от нивото на отработеност на психичните съдържания, динамика и характерови особености.
Също важно е да се отбележи, че в същността си подобен тип теренна работа няма за цел създаване на социален смут или подигравка на определени групи – влизаме в образа за просяка, алкохолика, неадекватния и нестабилен психически, както и други, за да прегърнем най-дълбоките си сенчести страни и страхове – от отхвърляне, от изоставяне, от безлюбна самота, от излагане. Също така след края на експериментите се дава пространство за споделяне и “подреждане” на тази новопридобита опитност.
В края на първия ден от поведенческите експерименти имахме възможност да направим медитация, която да “залепи” всички парченца в едно красиво цяло. А обединяващата сила беше любовта – след счупването на защитите, маските, хвърлянето на дълбоко в страховете и сенките, заляхме всичко с любов. Така се осъществява нова невронна пътека, по която грижливо следва да се учим да прохождаме и все по-уверено да опознаваме. Това е пътят, тръгващ от страховете, отнемащи ни възможността за глътка въздух, глътка живот… и достигащ до онова място, наречено здрав център, място в нас, за което се грижим да е светло и любящо, където да намираме пристан на утеха и отмора, на опора и разбиране. Там знаем кои сме, знаем какво искаме и най-вече, там сме свързани с любовта. Там сме си майка и баща, сами се прегръщаме и сами се обичаме. Сами се галим по челото. Точно това малко детенце в нас, което продължава да съществува през целия ни живот, иска тази любов.
“Да бъде волята Божия в живота ми.” – всеки път, когато чуя тези думи, те кънтят във всяка моя клетка и сякаш цялото ми същество притихва. Тогава се предавам в любящата прегръдка на една по-висша сила с ясното съзнание, че се случва най-доброто нещо за мен и всяка ситуация и човек, изправящи се на пътя ми, са мои най-светли уроци, за които само мога да съм благодарна. Тази визия подпомага стапянето на страховете, за мен молитвата от душа и сърце е изключително силен и ценен психотерапевтичен инструмент.
Това е и целта на психотерапевтичния процес – прокарването на тази свързваща пътека между страховете и любовта. Там, където любовта залива сенките на нашите най-страшни вярвания, се случва магията на лечението на душата.
През втория ден от провеждането на социално-поведенческите експерименти заех образ на изискана дама, с високи претенции до степен на наглост и дори нарцисизъм. В някои експерименти изкарвах болна агресия навън, в други изразена сексуалност. Бях облечена стилно, в черна рокля и токчета, с грим и прическа. Споделям за външния образ в такива детайли, за да подчертая контрастът, който преживяхме през тези два дни. От просяци на най-ниската социална стълбичка, до хора с добро положение в обществото, успешни в кариерата и социалното си присъствие. Това беше разтърсваща промяна на енергията – от ниско долу до високо горе.
Вторият ден в този образ ми даде възможност да почерпя потенциал и ресурс – енергия, с която се свързах в дълбочина, такава на заявяващата се силна жена, която знае какво иска и знае, че има право да го постигне. Много пъти в живота си си забраняваме правото на глас, правото на мнение, на изразяване, на творчество. В психотерапевтичния процес се търсят кои са базисните вярвания, които са блокирали реката на живота, които възпрепятстват протичането на любовта и свързването с цялото. Тогава полезен е методът на падащата стрела. С него си послужихме и в модула, посветен на експериментите, с цел да идентифицираме именно това, което се е събудило в нас по време на опитите. След като бъдат разпознати, чрез инструментите на естествената психотерапия те биват смирено любящо прегръщани, трансформирани, издигани до здрави.
Добра отправна точка за личностно развитие е да сме минали и през двете нива, защото истината е някъде по средата. И само когато познаем какво е да си ниско долу, може да стигнем и горе. Тоест ценно е умението да прегърнеш любящо провала си, а и да се заземяваш в стабилно смирение по време на успехите си.
Елица Човалинова
Здравейте, благодаря за споделения опит! Много точно описвате мои вътрешни убеждения – не струвам, НЕ СТАВАМ, не съм достатъчно добра. В професията ми и в ролята ми на майка често се обажда този глас, особено когато объркам нещо. Чувството е на провал и е много унизително. Говоря за реални „провали“ – наистина показвам пропуски понякога независимо от цялото ми старание да съм на ниво и се излагам, много е трудно особено в професията ми на учител, където трябва да съм и някакъв авторитет. Моля ви, какво трябва да направя, за да преработя тези усещания – работя с психотерапевт веднъж на 45 дни, но с нея не правим такива експерименти.