Погледнато през призмата на поведенческите науки, част от нашата психика стъпва върху примитивни, животински и механистични процеси. Инстинкти, рефлекси, заучени поведения и защитни реакции. Те често се проявяват несъзнателно в индивидуалните особености на характера, оформен в най-ранните години в резултат от семейното възпитание и отглеждане и обусловен в контекста на генетичното ни, културно и епохално наследство. Част от опита ни, натрупан по време на нашето онтологично и филогенетично развитие, понякога води до различна комбинация от маладаптивни и компесаторни модели на мисли, чувства и поведение. Тези автоматизирани мисли, поведение и реакции идват от дълбоко несъзнавани базисни вярвания и убеждения, обагрени от степента и разнообразието на психични защити срещу страха, породен от всичко застрашавало нашето съществуване и оцеляване, докато сме били малки, безпомощни и неспособни да се грижим за себе си и да ръководим живота си.
Начините по които сме се научили да се справяме със стресови ситуации е довело до създаване на множество несъзнавани стратегии за редуциране или избягване на негативни състояния на конфликт, фрустрация и тревога. Научили сме се какво „трябва“ или „не трябва“ да правим за да „оцелеем“ – за да получим любов, внимание, грижа и за да избегнем наказание, отхвърляне, унижение, провал и т.н. Но често при адектватна проверка на реалността, се оказва, че в желанието си да избегнем страховете си, несъзнателно ние продължаваме да ги подхранваме и обслужваме с начина си на живот. Така, с течение на времето, се оказваме пленници на „своите“ вярвания и убеждения.
Всички ние имаме в една или друга степен подобни и дълбоко несъзнавани страхове от загуба на контрол, провал, непознатото, изоставяне и самота, липсата на защита и подкрепа, хорското мнение, страх от нараняване, от самия страх, от болести, от смъртта. Те се активират под влиянието на стресови ситуации, в които базисните ни вярвания се проявяват под формата на заучени реакции (емоционални и поведенчески) и са съпроводени от автоматични, мимолетни, повторяеми мисли. Например, в зависимост от индивидуаната когнитивна схема за провал, при някои, това би протекло като: „Няма да се справя с това, аз винаги се провалям“. Или: „Ще направя всичко възможно за да успея, нямам право/не мога да се проваля“. Поради неразривната връзка на нашата психика и тяло, стресовите ситуации пораждат автоматични мисли, които пораждат емоции (страх, вина, срам, тъга), които пораждат телесни симптоми (треперене, сърцебиене, дереализация, потене и тн).
Обикновено, именно несгодите и проблемите, които ни карат да потърсим професионална помощ, са болезнен, но жизнено необходим сигнал, че е време за промяна. Осъзната промяна. Осъзнаването, че ние не сме нашите навици, не сме роби на миналото си, че имаме свободна воля – на възприятието, мисълта и духа си. Тъй като тези невротични модели, макар и дезадаптивни, са резултат от опита на психиката за баланс, с времето те стават устойчиви и промяната им изисква излизане от комфортната зона на познатото и внасяне на известна доза хаос в системата. Интелектуалното им разбиране и откриване е само част от пътя към свободата. Често, колкото и да ги разбираме и анализираме, в реалния живот, продължаваме да ги отиграваме. Затова, важен момент в процеса на естествената психотерапия е постепенната, реална среща със страховете и съзнателното им предоляване. За тази цел в естествената психотерапия се подхожда едновременно диалектично (аналитично, когнитивно) и дидактично (психотелесно, преживелищно) в работата по оцялостяване и характерова трансформация.
Когато човек развие достатъчно наличие на метакогниция – научил се е да наблюдава своите емоционални и телесни усещания, да открива връзките между своите чувства, мисли и поведение, да улавя своите автоматични мисли и да достига до своите базови вярвания – в даден момент и по преценка на терапевта, се плануват и провеждат серия от социално-поведенчески опити (СПО). Социално-поведенческите опити са мощен инструмент и важна част от практичната дейност в естествената психотерапия. Тяхното провеждане става в реална среда, а не в защитената зона на кабинета, и именно това дава възможност да се преживеят и експлицират дълбоко автоматизирани процеси на поведение, мислене и възприятие. Те са своебразен сблъсък между заученото и стремежа към свобода и автентичност. Тези опити често имат силно катализиращ ефект, но с постепенно привикване водят до трансформиране на страховете в смелост.
Структура и цели на социално-поведенческите опити.
Важно условие в провеждането на СПО е да се правят под ръководството на опитен терапевт, особено в началото. Именно терапевтът преценя дали, кога и до каква степен човек е готов за смело и сърцато впускане и решително себепредизвикване. Често, те включват преживяването на социално маргинализирани образи – на просяк, клошар, бездомник или на социално неприемливи таквива – на някой нагъл, смахнат, високомерен, неадекватен и т.н. В идеален вариант, това би трябвало да се случи на границата между отиграване на роля и докосване до реалните преживявания чрез метакогнитивно присъствие. Вътрешната преживелищност, предизвикана от изиграването на презиран, ужасяващ или отвръщаващ образ, е основният фокус на събитието. А външното присъствие е желателно да бъде спокойно, да се избягват ексесии, провокации и внасяне на смут. Важно е да се уточни, че вживяването в даден образ, не е израз на подигравка към реалните хора с които ги отъждествяваме. Целта е срещата с разцепените, изтласкани и отречени части от самите нас. Защото именно индивидуалните преживявания в такива обстоятелства, дават възможност за осветляване на тези парчета и за разкриване собствените ни проекции, придаващи смисъл на случващото се в този момент. Именно това своебразно докосване до „дъното на всякаква форма на провал“ като еквивалент на общовалидни, социално разпространени страхове от несигурност, непредсказуемост, лиспа на подкрепа, липса на контрол или сблъсъкът с всеобщото отвращение и пренебрежение на „обществото“, всъщност е огледало на нашия свръхаз/вътрешен критик и на най-дълбоките пластове на нашите когнитивни модели на поведение, убеждения и мисловни изкривявания. Често, ние търсим нашия аналог за успех именно поради страха си от провал. Този стремеж към успех на „всяка цена“ е поддикван от несъзнаваните ни компесаторни, невротични импулси и желание за свръхконтрол. Когато човек е живял така цял живот, му е трудно да си представи, че е възможно да живее по друг начин, камо ли успешен. Впускането в подобни СПО, като своебразна форма на предаване на всякаква форма на контрол, е именно такава възможност за качествен отскок. Интересно е да се отбележи, че този подход се практикува от световно известни личности поради силното, катализиращо, отрезвяващо и свързващо с живота и чисто човешкото в нас преживяване.
Да интегрираш сянката си на насилник, глупак, психопат, бездушник, лицемер – означава да разтвориш страховете си от злоупотреба, нараняване, предателство, лъжа. На тяхно място се поражда дълбока увереност и доверие в себе си и мъдростта на живота. /Орлин Баев/
Необходимо условие е дизайнът на тези опити да е съобразен с индивидуалните характерови особености и спрямо конкретните цели на терапевтичната работа. А изпълнението се състои от три етапа – подготовка, същинско осъществяване и интегриране на преживяното след опита.
Подготовката е следствие на вече извършената, градирана работа в кабинет в дългосрочен план, а непосредствено – под формата на окуражаване, припомняне на целите и намеренията и преговор на детайлите на същинското осъществяване. А именно, преживелищното предизвикване, провокиране и преобразуване на собствените най-дълбоки и несъзнавани страхове. Основна цел по време на реалното преживяване е наблюдението и разпознаването кога се влиза в заучени поведения, какво предизвикват те във вътрешния свят от мисли и емоции, кога се задействат, какво става като се задействат – в тялото и ума. Желателно е човек да се опита да оставане в болката и усещанията си с доверие и любов, разбирайки че те не са резултат от външен стимул, а са наранени парчета, които са били потиснати, изтласкани, отречени или разцепени. Ако успее, човек скоро разбира, че не бягството и борбата, а срещата и приемането на страховете му, ги разтваря и преобразува.
„Човек не става просветлен като си представя фигури от светлина, а като прави мрака съзнателен.“ /Карл Юнг/
Преобразуването започва още по време на самото изпълнение, чрез десентизация, обезстрашаване, претръпване, реструктуриране и работа със вътрешния диалог. А, в последствие и в работата с терапевта след приключване на опитите. Чрез серия от различни техники се стига до базовите несъзнавани когнитивни схеми, пораждащи страховите преживявания. Реструктурирането на възникващите и възникналите автоматични мисли, може да стане чрез техники за подмяна с адаптивни такива или като естествен резултат на смелите действия, предприети по време на опита.
Всичко това, неизменно води до изграждане на една стабилна вътрешна увереност и осъзнаване, че и без да знаем и имаме контрол в неочаквани ситуации, можем да се справим, а и дори и да не се справим, това да не е фатално преживяване. Това, което го правило такова досега е последващата верига от когнитивни процеси, водещи до тревожност, отбягване и т.н. Напротив, именно провалът е най-ценният учител – защото ни дава възможност да разберем как работи нашия индивидуален модел на преживяване на дадени тригери и ситуации, провокиращи тревожност, негативни мисли, емоции и телесни симптоми.
Градация в степента на трудност при прилагането (постепенно увеличаване степента)
Степенуването на трудността, баланса в интензитета и честотата на повторяемост спрямо индивидуалната характерова структура, са важна част от дизайна на опитите. Обикновено, се започва от най-малко провокиращите дейности, ситуации, образи към най-предизвикателните. Това е една от основните причини СПО да се провеждат под супервизията на вещ терапевт. От една страна, ако човек не е готов и не може да се справи, това би довело до пореден несполучлив опит – което може да генерализира и затвърди тревожността и дезадаптивните му убеждения. От друга, дори и това да се случи, терапевтът може да му помогне да извлече най-голяма полза от неуспешния опит, помагайки му да разбере и разпознае причините за несправянето, да открие и реструктурира изплувалите автоматични мисли и базови вярвания. В естествената психотерапия се приема, че успешното преобразуване на страховете, може да се случи най-добре, когато се практикува в условия на променено и адектватно на реалността мислене и приемане на страха. А това е поетапен процес. В началото се работи вербално, после с визуализации, медитация, хипноза, ролеви игри, и чак тогава и в реална среда.
Друго важно условие за провеждане на СПО е наличието на желание за себепредизвикване. Единствено съзнателния избор за изправяне пред страховете може да ги неутрализира. Този подход е известен още като парадоксално намерение. Чрез хумор, преувеличение, или абсурдност, когато човек сам пожелае да се сблъска със страховете си, с разбирането че това е част от неговия път на израстване и промяна, това ускорява и увеличава успеха от резултата неимоверно и води до утвърждаване на автентична самоувереност.
При едни и същи външни условия, реакциите на хората се различават според умението им да им придадат или не смисъл. (Виктор Франкъл)
Моят собствен опит през двата дни теренна работа.
В ролята си на специализанти и бъдещи терапевти, ние не сме имунизирани от грешки и несъвършенства, а напровив, ние сме просто хора, поели по път на себепознание, себеактуализация, копнеещи за творчески принос в обществото, изразен в способността ни да поведем вещо и смело други по пътя към интеграция, себеразвитие и свобода на проявление. За това, за нас е от излючителна полза да преминем през всичко, което учим и да го преживеем практически. Така обученителният ни модул по естествена когнитивно поведенческа терапия, включи и личното ни участие в СПО, в рамките на два последователни дни.
Проведохме опитите в екип от двойки/тройки. Беше ни възложено сами да решим какво е най-подходящо за нас като степен на трудност и интензитет на себепредизвикване. През първият ден, прекарахме предназначеното време около и на бул. Витошка, преоблечени в стари, износени дрехи – като клошари-просяци. Преди започването открих, че в мен се зародиха следните съпротиви. Не исках да се преструвам и да приличам на онези фалшивите просяци, които злоупотребяват с човешката добрина. Осъзнах, че презирам онези, които чакат на готово. Без да са заслужили. Без да са положили усилия. Които си намират оправдания и търсят лесния начин. А в последствие открих в проекцията си моето собствено чувство на завист. Понеже аз полагам усилия за да получа и заслужа, пред себе си и другите в обществото.
Важно бе за мен, да не преигравам и да не влизам защитно във роля. За да мога наистина да се докосна до вътрешните си усещания. За това и не пожелах да прося активно. Исках да изпитам какво е да си просяк, нямащ нищо – дори мечти. За мен това беше равносилно на празнота, тишина, смърт.
Докато се разхождахме по улиците и ровихме по кошовете, това което ме изуми, бе че дотогава не бях забялязвала всъщност колко много хора ровят по кошовете, непрестанно. Може би и аз като повечето минувачи, с които се разминавахме, просто не ги забелязвах, обръщах глава, не ме интересуваше.
С голяма доза съпротива, се престраших да вляза в заведение и да си поръчам кафе. Чудех се какво ли ще си кажат продавачките, може би ще се усъмнят че нямам пари, ще ме гледат странно (имитирах, че куцам, заеквам и треперя). Чудех се как ли ще реагират хората, седнали по масите. В действителност, никой не ми обърна внимание. А продавачката се държа любезно и нормално. Излязох леко изненадана и доста облекчена.
В даден момент, решихме да седнем и да просим. В началото ми беше трудно да се вживея. Очаквах и не се учудвах, че хората не ме забелязват и подминават. Същевременно, водех вътрешен диалог, постепенно потапяйки се във вътрешния си свят. Мислех си, как не се справям и не мога да се вживея достатъчно. Не изглеждам като просяк. Не ставам, не се справям. Отново усетих съпротивите си срещу безделничеството. Опитвах се и ми беше трудно да не правя нищо. Всъщност, тогава не осъзнавах, че това е защото изпитвам страх от безпомощност и слабост. В последствие, след поредица от интегративни практики обратно в групата, осъзнах от къде идва моята осъдителност към безделничеството. При мен правенето е било условие за оцеляване, одобрение, получаване на внимание. Същевременно, в това безделничество всъщност съществува живот от същия порядък както и на по-горните етажи на социалните слоеве. Нима механизмите не са едни и същи? Нима „горните“ не отричат „долните“ именно заради това? Защото всъщност няма разлика. Защото погнусата е огледално отражение на собствената?
През втория ден, намерението ми бе да импровизирам в опитите. Бях си направила списък с неща, които намирах за предизвикателни:
- манипулация, лъжа, измама
- неадекватност, ексцентричност
- превземане и претенции
- излагане
- дискомфорт от противоречията
- инфантилност
- да не знам, да не мога, да съм тъпа
Парадоксалното в преживяването ми бе двойното отрицание, проваляйки се да направя опити с нещата от списъка, всъщност направих повечето неща от списъка…
Въпреки, че с моята колежка проведохме доста опити – влизахме и се излагахме по магазините, аз се бях облякла нетипично за мен, както и тя. Позволих си да говоря арогантно, да си бъркам в носа и да се чеша по задните части пред хората. Изиграхме скандал, прилошаване, претенциозности, неадекватност, кифлене. Аз все пак преживях деня като провал. Казвах си, че не беше достатъчно, че можех и „трябва“ да се предизвикам още. Обвинявах се, че в компанията на другите ми беше твърде лесно и така се скатавах. В даден момент, реших да вляза в аптека сама, с предизвикателен скрипт, но не успях и буквално избягах. Разтревожих се и се почувствах пълен провал.
Какво открих след опита, разговори и интегративните методи в групата след това? Оказа се че моето най-голямо предизвикателство бе страха от провал. За мен това бе свързано с множество базови вярвания и автоматични мисли (изразяваща се в силна, негативна самокритика), свързани с цялостното ми усещане за самостойност. Ако аз не се справям сама, ако не мога да покривам собствените си високи критерии, ако не се изтощавам до край, значи съм неспособна, не ставам, не съм достойна, адекватна, заслужаваща уважение, одобрение, любов, приемане. В дъното на всичко това се крие страх от слабост, неспособност (да се справя сама), недостатъчност и безпомощност.
Изключително ценно ми беше цялостното телесно преживяване и проследяването на целия процес на зараждане на този порочен кръг. Проваляйки се, започвам да се обвинявам и критикувам, започвам да изпитвам ужас и тревога, които на чисто телесен и психически план се изразяват именно в това от което най-много ме е страх – инфантилен регрес до малко момиченце, което не може да се справи само, неадекватност, необходимост от помощ, блокиране на мислите, дереализация. Затворен кръг, който за първи път успях да преживея съзнателно и да проследя динамиката му.
Друг силен момент на проява на смелост за мен бе искреното ми споделяне в групата за моят провал и неговото преживяване и дълбоко значение, въпреки страховете ми от нараняване, унижение, предателство. Този акт на смелост ми помогна да се изправя срещу страха си от уязвимост. В моите несъзнавани представи, това е равносилно на слабост, на очакване за непредсказуемо нараняване, от тези които приемам за близки.
Преживелищните опити са незаменим похват за създаването и укрепването на нови невронални пътечки и дори за автоматизирането на съзнателно избрани модели на поведение и употребата им във все по-широк кръг от опитност. Те ни дават възможност да преживеем в реални условия богат репертоар от възможни ситуации и реакции, чрез които да открием и развием своята автентична самоувереност и готовност да живеем свободно, гъвкаво и адаптивно, във постоянна връзка с вътрешната и външна реалност. С все по-малко изкривявания и с все повече съзнателност и интенционалност.