Социално – поведенчески експерименти в ЕП

Да бъдеш ниско долу – на земята, мръсен, нищожен, нямащ. Свлечено тяло на земята, но и на дъното на душата. Най-вече в душата.
Може би на всички в първия момент ни изглежда стряскащо, страшно и непоносимо. Вероятно повечето хора биха извърнали поглед от написаното, а също и от гледката, ако присъстват в такава ситуация.
Защо извръщаме погледа от тази картина или дори само от представата, четейки ?!
Да бъдеш долу на дъното означава, че нямаш нищо и никой. Означава, че водиш задълбочен разговор с уязвимостта. Тя е твоята гостенка и приятелка в този миг и в това случване.
Уязвимост. Що е то?
Много от нас са научени от малки, че уязвимостта е нещо страшно, което би трябвало да се избягва. Учат ни да се стремим да бъдем първи сред всички, да бъдем добри и послушни, да се учим непрестанно, за да пожънем „успехи“ и да не бъдем в ситуация, в която да сме уязвими – без приятели, без пари, без дом, без цел.
Ако паднем и се ударим, бързат да ни успокоят и да ни кажат, че всичко е наред. Големите хора бързат да разсеят погледа на малкия човек от уязвимостта и болката. Понеже често се случва да пораснем с отворени рани, на които не сме знаели, че е било нужно да обърнем внимание, така предаваме същите травми на своите деца и те биват платно за нашите лични проекции.
Така, когато един родител се страхува от уязвимостта, той би направил всичко възможно, несъзнателно, разбира се, и детето му да не се срещне с този така отбягван враг.
По този начин се отнема свободата и естествения ход на преживяване на ситуациите на детето, замазвайки ситуацията със заучени модели.

Ако никога не сме имали възможността да се срещнем с уязвимостта и да я опознаем, а само сме виждали уплашените лица на хората около нас, сблъсквайки се с нея, моментален опит за бягство от нея и предприемане на действие, тогава няма как да знаем какво е тя всъщност.

Страхуваме се от несигурността и новото и непознатото. Ако животът ни започне да следва естествения си ход и нещата не вървят по план, изпадаме в паника и тревожност.
Спираме се от това да влизаме в динамиката на живота и да бъдем гъвкави, спирайки се от естествената си трансформация.

Едно поведение ми направи много силно впечатление, на което досега не бях обръщала внимание.
Това се случи, когато се впуснахме с моите колеги в един много интересен и ценен социален експеримент, част от обучението ни в Академията за Естествена психотерапия.
Нашият поведенчески експеримент се състоеше в това да влезем в обувките на този човек, когото най-малко си представяме да бъдем. Образ, от който се притесняваме, страхуваме или би ни било срам. Преживяване на усещания, които не сме си представяли, че ще изпитаме и може би сме отричали като опция в животите си.
Два дена живот отвъд сигурното и познато ежедневие.
Всеки се преобрази в това, което прецени, че ще бъде предизвикателно за самия него.
Повечето изглеждахме дрипави, със скъсани дрехи, мръсни, рошави, и си нямахме нищо. Даже и документи не носехме. Бяхме без история и самоличност.
Нашето трансформиращо пътешествие се състоеше по улиците, които бяха доста оживени.
Нарочно искахме да съберем погледите на хората.
Първият ден беше повече през роля. Имаше притеснения във всички нас, съпротиви, срам, страх. Изиграхме го някак, но и доста неща преживяхме.

През първия ден аз бях влезнала в образа на жена, която е с психични проблеми, нямаща никой и нищо. Исках да се държа странно и неприемливо. Исках да видя реакциите на хората, тяхното възмущение, неприемане и страх. Беше ми интересно аз да се чувствам отхвърлена, неприета, усмивана, незачетена.

Забелязах, че хората не си позволяват да бъдат свободни и автентични. По реакциите и отношението им може много лесно да се предположи как живеят живота си, с какви разбирания и ограничения.
Хората те виждат, че вдигаш много шум, защото се смееш истерично в средата на забързаната тълпа или правиш нещо, което не се вижда често, като например да седнеш да медитираш в центъра на София на земята, без да те интересува как изглеждаш, и започват да гледат лошо, да се ядосват, да се възмущават. И тогава разбираш, че хората са забравили как се следва естествения поток на живота. И като цяло какво представлява животът.

Ние, може би, никога няма да разберем какво е животът, но смятам, че вътре в себе си имаме усет за него. Имаме едно неподправено вътрешно знание, което е много дълбоко, не стига до его-ума, но води човешкото същество с една лекота по пътя му. И сякаш всяко едно предприето действие и взето решение е правилно, не защото е важно да се сложи етикет, не защото има правилно и неправилно, а просто така се усеща – като стабилност, увереност, освободено от товара на вината, изпълнено с любов чувство. Просто защото тогава знаеш, че какъвто и да е резултатът, ти си направил най-доброто, на което си бил способен в този момент.

Живеем в оковите на общоприетото и вменено „Правилно“ и „Неправилно“.
Ако живеем така, то ние сме изгубили своя път. А тогава е нужно да притихнем и да слушаме вътре.

Най-големият затвор, в който хората живеят, е затворът на страха от хорското мнение.

Д. Айк

Другото нещо, което успях да преживея и да ме докосне дълбоко, беше безразличието на хората или по-скоро тоталното отричане.
Реших да застана пред един фитнес, в който всичко се виждаше.
Застанах пред стъклото и бях точно срещу едно момче, което тренираше.
Аз изглеждах нелепо на външен вид.
Той ме забеляза, срещнаха ни се погледите, отчете, че изглеждам безумно и извън рамките на приетото и веднага ме преряза със студенината си, като извърна поглед и повече никога не погледна нагоре към очите ми.
Стоях около 5 минути. Чаках да разбере, че не съм просто това, което вижда и което му изплува като етикет за мен в главата му. Но повече не срещнах погледа му.
Това ме нарани най-много. Наистина ме нарани и първоначалната ми реакция беше вътрешно да се тръшкам като малко дете, ревейки с глас и да повтарям колко не е честно това.

После егото ми реши да се притеснява как изглеждам и какви глупости правя и как се излагам. Разтреперих се, изпотих се, изпаднах в лека паника и сякаш започна да се надига уж преработената ми социална тревожност. „Защо ми беше да го правя това?!“ , започнах да си повтарям.

След това някак си се върнах към вътрешното знание и седнах на земята, затворих очи и останах в мълчание около 10мин. Имаше много хора. И знам, че всички ме гледаха в тези 10 минути, които ми се сториха като часове. Смееха се и ги чувах като ехо, което отекваше в главата ми. Но се върнах към това, което нося вътре. Предадох се. Оставих тялото неподвижно, мислите хвърчащи из главата, но просто не им придавах значение.
Казах си – „Аз съм малка, но важна частичка от всичко това, което се случва точно в този миг навсякъде в цялата Вселена“. „Каквото и да ме е довело до това състояние и случване, явно има смисъл и място за моята непрестанна трансформация.“

Вторият ден беше тотално друго преживяване. Вече всички от нас искаха наистина изцяло да потънат в това усещане на Нищото. Искахме да поживеем няколко часа точно така – нямайки нищо и никого. Да видим какво е. Да не го отричаме, а да признаем, че и това е част от нас и светът, който познаваме.
Тогава се разтвори онова усещане в нас, което има огромна роля в преработването на нашите страхове, травми и проблеми, а именно Смирението.
Онова чувство, което никак не означава, че си се предал и загубил тласъка си към промяна или че си се примирил със случващото се. То дава начало на промяната със смисъл и водеща роля заема любовта. Чувството е на доверие в това, в което си се впуснал да изживяваш като човешко същество.
Смирение, че въпреки, че се стремя да бъда по-добра версия на себе си и да вървя напред, да изкарвам повече пари, да печеля повече приятели, да съм все по-образован и научен, това не отменя, че винаги има вероятност да остана без тези неща и не те са тези, които ми дават стойност и смисъл.
Мъдростта на смирението е в това да усетиш, че дори и да спиш на студен асфалт по мръсните градски улици и твои близки приятели да са плъховете, да не усещаш крайниците си от студ и да си изтръпнал от глад, толкова, че тотално да не са ти важни вече всичките илюзорни претенции, които имаш в тежкото си ежедневие, стойността ти няма връзка с тях.
Да усетиш ядрото вътре в теб, което може да те кара, дори в тези условия да усещаш любовта и смисъла, защото животът дава възможности непрестанно, а ти трансформирайки се съзнателно, можеш да му дадеш стойност, това е балансът, който може би толкова търсим.
Не го намираме често, защото имаме друга представа за това как той изглежда.
А той просто е в приемането на всичко. Отречеш ли и една малка прашинка в целия океан от възможности, балансът се руши.

Краят на втория ден завърши пред църквата, разговор с бездомно момче, което каза, че е щастлив и му личеше в погледа. Каза, че отдавна не ходи просто да проси.
Сподели на мен и на моята колежка изводи, до които е стигнал, а те са:

  1. Не се взимайте прекалено на сериозно!
  2. Няма да отнесете нищо материално с вас, когато си отидете от този свят!
  3. Живейте живота с усмивка, каквото и да се случва!
  4. Животът Ви е една празна книга. Вие я отваряте и пишете вътре. От вас зависи с какво ще я запълните. И никога не знаеш кога ще завърши.

От тогава съм потопена с пълно доверие в живота.

Автор
Мариета Георгиева

Специализант ЕП

Мариета Георгиева
статии

Вашият коментар