Що е то поведенчески експеримент? От гледна точка на когнитивната наука попадаме на следното определение: „Планирани предварително поведенчески активности, които се базират на експериментиране или наблюдение и които се извършват от клиента по време на или меджу терапевтичните сесии. Идеята (дизайнът на експримента) се взима от когнитивната формулировка на случая, а основната цел на експеримента е:
- Да се тества валидността на вярванията на клиента спрямо себе си, другите и света.
- Да се изградят нови, адаптивни вярвания.
- Да се потвърди или отрече когнитивната формулировка на случая“ (Rouf, K. et al (2004). Oxford Guide to Behavioural Experiments in Cognitive Therapy).
През погледа на невробиологията ефективността и ефикасността на поведенческите експерименти (ПЕ) се базира на следния процес: опровергаване на дълбоко заложените маладаптивни вярвания/убеждения и/или предоставянето на доказателства за съществуването на нови, много по-функционални, съответстващи на социалната реалност вярвания. Постига се по-голямо синхронизиране между когнитивната, афективната и поведенческата системи (Rachman и Hodgson 1974), така че клиентът не остава с впечатлението „Аз разбирам всичко на когнитивно ниво, но не се чувствам по различен начин“.
Съществуват множество теории, описващи гореспоменатия процес. Аз ще разгледам накратко две от тях:
- Модел на взаимодействащите си когнитивни субсистеми (ВКС), Тийздейл 1997
- Метакогнитивна теория на Уелс (Wells, 2000)
Според ВКС съществуват две качествено различни системи за обработване на информацията – първата работеща на рационално, вербално, логическо и базирано на предположения ниво без връзка с емоциите; втората работеща на по-дълбоко, холистично, нелингвистично, тясно свързано с емоциите ниво. Според Тийздейл „интелектуалните“ и „емоционалните“ вярвания („Знам го с главата си“ срещу „Чувствам го със сърцето си“) са резултат от различни нива на процесиране на информацията, до които трябва да имаме достъп, за да се осъществи желаната промяна. ПЕ предоставят точно такъв достъп – и до двете системи.
В Метакогнитивната теория Уелс поставя акцент върху декларативната и процедурната памет. В декларативната памет се съхраняват твърдения и вярвания като факти („Бразилия спечели Световното по футбол през 2002.“ или „Мислите ми са неконтролируеми.“ ). Процедурната памет съдържа информация за събития /планове, факти/, която е имплицитна и много често се появява автоматично („Цели се в ъгъла при дузпа“ или „Вземи си хапче за сън, за да изкараш спокойно нощта“). Уелс твърди, че за промяна на целия метакогнитивен процес са нужни както нови „декларативни вярвания“, така и нови записи в процедурната памет, които могат да се постигнат чрез отиграването на нови поведения. Това се постига именно чрез ПЕ.
В Естествената психотерапия отделяме важно място на поведенческата работа в цялостния психотерапевтичен процес. Конкретните опити варират и са индивидуални спрямо предизвикателствата, заложени в тревожното сътояние на клиента и характеровите му особености. Ето няколко примерни дизайна за ПЕ като списъкът може да продължи още много:
1) Ровене в кофите за боклук на оживено място в града.
2) Просене на улицата.
3) Да помоля в заведение за хранене да ми дадат храна / Да помоля хранещ се човек да не изхвърля порцията си, а да я изям аз, защото не съм се хранил от два дни.
4) Да се държа като луд и да търся най-близката психиатрия.
5) Неадекватно поведение – да търся баничка в книжарницата.
6) Да бъда претенциозен клиент в заведение; да поискам да говоря лично с готвача, за да му обясня забележките си относно храната.
7) Да направя опашка на касата в голям супермаркет и да откажа маркираните стоки в препълнената количка, защото нямам пари.
8) Паник атака/припадък в мола и ако очевидците извикат спешна помощ – да стана и да кажа, че нищо ми няма.
Тук е мястото да направя едно изключително важно уточнение: Целта на социално-поведенческите експерименти НЕ е да се подиграваме с просяците, клошарите, алкохолиците, психиатрично болните, продавачката в магазина или хората по улицата! Целта е да се срещнем със Сянката си – онази част от нас, която сме дълбоко потиснали. Да подложим на изпитание дълбоко заложените ни вярвания, интроекти и страхове от неизбежен провал, безмилостно отхвърляне, безлюбна самота, срамно унижение… Да влезем в енергията на тези наличности и да я преживеем до край. Да се усетим като непринадлежащи, отлъчени от обществото, низвергнати хора… от този момент нататък – сякаш така ще е завинаги.
Друго нещо, което искам да подчертая, е, че ТЕ се правят под ръководството на вещ психотерапевт. Обсъждат се дизайнът, мястото на провеждане и времетраенето на ПЕ с терапевта. Изисква се и умереност при изпълнението им, т.е. да не се предизвиква много хаос, смут, неразбории или ексцесии сред неподозиращите други участници в ПЕ. Защото, да не забравяме, ПЕ се правят в незащитена среда – сиреч в живия живот.
Преди да се премине към ПЕ или „работа на терен“ е необходимо, най-общо казано, клиентът да е стигнал до етапа в личния си психотерапевтичен процес, когато знае, че има ресурс да се справи с предизвикателствата пред него, но не си вярва, че ще го направи. До този момент се достига чрез всички методи, които се изпозват в Естествената психотерапия – анализ на състоянието и търсене на корените на проблема, когнитивна работа за откриване на базисните убеждения, реструктуриране на последните чрез когнитивни способи, медитативно или хипнотерапевтично, психотелесни опити и преживявания… И като апотеоз в цялостния процес идват ПЕ – може би най-силно трансформиращият терапевтичен прийом; сякаш си бил на 10 терапевтични сесии наведнъж. Оказва се, както и в много житейски ситуации като цяло, че проблемът и решението му са едно и също нещо: ако те е страх от провал – проваляш се; ако ти е некомфортно да се отстояваш – отиваш и се заявяваш; ако те е страх какво ще кажат хората – правиш именно действието, което ще бъде коментирано от хората. Същината на това е да се докоснем през преживяването, от което се боим, от първо лице до дълбоките ни страхове. Да стопим полека и бавно съпротивите си, защото да се пазиш от страха изисква многократно повече усилия, отколкото да му се отдадеш. А енергията, която до този момент е отивала за потискането му, вече се превръща в потенциал за градивност и творчество.
След провеждането на ПЕ е добре да последва обобщение на експеримента (може да бъде веднага след ПЕ или в отделна терапевтична сесия): споделяне на емоцията и преживяното, кои вярвания са били подложени на тест, до какви осъзнавания е достигнал клиентът, какви наличности са се експлицирали, работа върху и реструктуриране на автоматични мисли, допускания или предположения (включително и на нови такива, ако са се появили), евентуално планиране на бъдещи ПЕ.
В заключение искам да споделя малко личен опит от ПЕ, в който участвах. Той се състоеше от две части: в първата се потопих в енергията на слабостта и безпомощността, а във втората – активно асертивно себезаявяване. „По дрехите посрещат, по ума изпращат.“ е българска народна поговорка, чиято първа част ще разгледам от два аспекта. Когато те видят в центъра на голям град в час, когато жужи от хора, облечен с „нормални“ дрехи, имаш шанс дори да получиш искрена усмивка от случаен минувач. Когато обаче в същата ситуация си облечен с дрипави, „НЕнормални“ дрехи – нещата стоят по малко по-различен начин. Срещаш погледи изпълнени с презрение, дори агресия. А на моменти забеляшваш как хората просто извръщат погледа си от теб. Чуваш някой и друг подигравателен коментар. Виждаш как родител дръпва детето си, за да не минат близко покрай теб. Долавяш подвикване от рода на „Вземи си намери работа!“. В крайна сметка се превръщаш в един проективен контейнер за хорските страхове, нерешености и сенки. Защото всички тези реакции са израз на техните си наличности и не са израз на лично отношение към теб.
От друга страна дрехите могат да служат и като вид маска, като сценичен костюм, който сякаш ти делегира правото да се държиш по определен начин. Тоест понеже си дрипав, можеш да се държиш като просяк, например, или пък клошар. Това е едно влизане в роля и играенето й, което често се случва в началото на изпълнението на ПЕ. Но след достатъчно дълъг период от време в роля, собствените ти защитни бариери падат и се потапяш истински в преживяването. Случва се процесът, който по-горе описах.
Мое осъзнаване е, че често хората не стигат до ума, за да те изпратят, а остават само на ниво да те посрещнат по дрехите. Правят си заключения и дори не правят опит да се докоснат до душевността, скрита зад дрехата, но видима през очите.
Ето моите размисли веднага след приключване на социалния експеримент:
Какво остава, когато загубя всичко? Кой съм аз тогава?
Здравей, По-голямо от мен!
Загубих всичко, което в този Живот здраво стисках в юмруците си. Няма ги професията, колата, жената. Няма ги близките и приятелите ми. Няма ме и мен – човекът, който се идентифицираше с всичко това. Няма го Човекът-Его.
Ето, сега съм окалян, оцапан, изоставен, низвергнат, унизен. Долу съм. Сега единствено усещам една искрица; тихото й припукване. Тя е там. Но коя е тя и кой съм аз сега?
Някои биха я нарекли Надежда. Аз я чувствам като своята Душа. Тя е онова – нетленното и непреходното. Онова, което може да се свързва в по-голямото Едно. И отново съм част, отново принадлежа. Тук няма граница или бариера. Вече мога да летя, да СЪМ.
Прости ми, че до сега не съм се вслушвал в теб. Благодаря ти, че отново си при мен. Независимо как ще съществувам или живея от тук нататък – сега знам къде да те намеря: вътре в себе си. В най-затънтеното, уж, кътче на планетата, а всъщност – моето сърце.
Социално-поведенческите експерименти са ценен, предизвикващ, мощен терапевтичен инструмент. Разравят страховете до дъно. Потапят те там, от където цял живот бягаш … и в крайна сметка виждаш, че оцеляваш. Използвани в подходящото за клиента време (съобразно терапевтичния му път) и структурирани спрямо неговите характерови предизвикателства, са катализатор за промяна.
Автор: Александър Сакалийски
Специализант ЕП
