Още през 1905 г. Фройд казва, че “те [преносите] са точни копия или факсимиле на събудените фантазии, които са стигнали до съзнаваното по време на процеса на анализа, но имат тази типична особеност да заместват личността на човек от миналото с тази на аналитика. Да го кажа по друг начин: съвкупност от психологически опитности бива съживена, но не като принадлежаща на миналото, а съотнасяща се към личността на лечителя в настоящето.“ (Freud, S. (1905) – Fragment of an Analysis of a Case of Hysteria (1905 [1901]) – мой превод)
Това в най-общи линии поставя началото на идеите за понятието пренос или трансфер в психотерапията. По-късно, през 1967г., американският психиатър и психоаналитик Ралф Гринсън дава следното обогатено определение за наблюдавания процес: “Пренос е преживяването на чувства, подтици, поведение, фантазии и защити към личност от настоящето, спрямо която са неоснователни , защото са повторение на реакции, произхождащи от отношението към важни фигури в ранното детство и несъзнавано биват пренесени върху фигури от настоящето.“ (Greenson, R., 1967, p. 155).
Съществуват няколко основни форми на проявление на преноса в терапевтичния процес :
- Директен – клиентът пряко заявява как възприема терапевта си
(клиничен пример: Клиент А, млада жена, в началото на сесията казва, че се е почувствала пренебрегната и разстроена от финала на предишната сесия и начина, по който терапевтът й я е изпратил – с усмивка и лек смях. Клиент А казва, че всъщност терапевтът й се присмива, защото тя е странна, „някак си ненормална“, дори луда. Цяла седмица клиент А се е чувствала разстроена и потисната; дори счита, че в даден момент терапевтът е станал свръхкритичен към нея. В личната си история клиент А е имала трудни първи години в училище – подигравки от съучениците, била е етикетирана и изолирана от тях. В същото време баща й е бил изключително критичен към нея и не е утвърждавал нейния напредък колкото и малък да е той.) - Символичен – чрез история или описание на събитие/случка от живота на клиента (клиничен пример: Клиент Б е в края на терапевтичния си процес с терапевта. Намира цялостната работа за изключително ефективна и ползотворна. За него е трудно обаче да благодари на терапевта за вложените усилия и да се раздели с него. Вместо това разказва как супервайзорът в работата му ще излезе в едномесечен отпуск и как същевременно се чувства способен да се справи и без неговата супервизия. Клиент Б казва, че супервайзорът е изключителен професионалист и че самият той (клиент Б) се чувства достатъчно израснал в професионално отношение, за да се справи сам. Сякаш вече има един „вътрешен супервайзор“.)Тук по-скоро се наблюдава една „алюзия за пренос“ (Gill, M. 1982). Сякаш описания пример е едно своеобразно загатване на същинските трансферни процеси.
- Образен – чрез сънища или фантазии. В този случай клиентът разказва за сън или фантазия, в които може да участва и самият терапевт. Друга възможност е да присътват символи, които представят самия терапевтичен процес
- Чрез отиграване (enactment) – тук клиентът „отиграва“ опеделено взаимоотношение от миналото си с терапевта.
- (клиничен пример: Клиент В пристига за сесията си със закъснение, целият намокрен от дъжда и замръзнал от студа. Колата му се е развалила по път. Терапевтът изразява съчувствие към него и му предлага чаша топъл чай преди да започнат сесията. В края на сесията клиент В моли терапевта да го закара у дома, тъй като се е стъмнило навън, а и това е била последната сесия за деня. Терапевтът асертивно отказва молбата на клиента и предлага калто атернатива телефона си, за да се обади на някой близък, който да го вземе. В последващите сесии клиент В изразява чувството си за нараненост и гнева си към терапевта поради отказа за тази „дребна услуга“. Въпреки че клиент В на чисто когнитивно ниво разбира мястото на здравите граници, той остава с усещането, че терапевтът счита своите нужди за по-важни от тези на клиента. В следващите сесии става ясно, че за клиент В тази опитност му напомня за отношенията с майка му, която в много ранна възраст го е оставяла да се справя сам, докато тя върши свои задачи. Клиент В останал с усещането, че майка му не се е грижила достатъчно за него, не е посрещала емоционалните и физическите му нужди във възраст, когато той не е можел да се справя сам.)
В терапевтичния процес трансферните проекции върху терапевта са неизбежни. Идва обаче ключовият момент, когато терапевтът е нужно да удържи на тези проекции. Той сякаш ги „поема“, трансформира ги и след това ги връща обратно към клиента, но вече в преработен вид. В противен случай терапевтът се идентифицира с проекциите на клиента си и като едно отиграване в контрапреноса ги връща обратно, но непреработени. Реализира се механизмът на проективната идентификация и се завърта порочният кръг на травматичните ситуации от миналото (и на клиента, и на терапевта).
В психоанализата се срещат два термина във връзка с удържането на преноса на клиента: държане (holding) по Д. Уиникът и удържане (containment) по Бион.
Уиникът за пръв път използва понятието „удържаща среда“ (holding environment), за да опише оптималните условия за родителя да бъде „достатъчно добър“. Той допуска, че емоционалните проблеми възникават, когато човек в детството си е бил лишен от такава среда. Според британския аналитик основна роля на майката е да предпазва бебето от влиянието на стресови фактори. От един момент нататък обаче тя започва да допуска и определено количество фрустрации към опитностите на детето си.
Авторът твърди, че основна цел на терапевта е да осигури „удържаща среда“ за клиента, така че последният да започне да разпознава и удовлетворява пренебрегваните си Его-нужди и да се фасилитира появата на истинския Аз.
Понятието “удържане” (containing, containment), въведено от Бион, едновременно се припокрива с термина holding, но и се различава в някои аспекти. Майката „удържа“силните емоционални преживявания на детето, които са проектирани върху нея, осмисля ги и чрез поведението си ги адаптира и връща като разбираеми и поносими състояния. Сякаш се придава смисъл на всяка една опитност.
В психотерапевтичен контекст удържането включва вербализиране на неизказани към момента чувства, емоции, преживявания, които сякаш по правило биват проектирати в терапевта.
В Естествената психотерапия споменатите „държане“ и „удържане“, които според мен взаимно се допълват като понятия, се изразяват в следното: висока метакогнитивна способност на терапевта – да може да види от високо ситуациацията на клиента, преценявайки кои хипотези са израз на негови (на психотерапевта) собствени проекции; осъществена дълбоко-емпатийна връзка терапевт-клиент; развиване на собствените способности за осъзнаване и удържане на фрустрации, породени както от негативния, така и от позитивния пренос (идеализация/девалюация на терапевта). По този начин вместо да се превръща в част от проблема на клиента си, „материализирайки“ когнитивните му схеми и представи за живота като цяло, психотерапевтът става като един пътепоказател, поставяйки в полето на съзнанието на клиента си нови възможности и решения.
Използвани източници:
- Баев, О. „Основи на Естествената Психотерапия“, с.168
- Василев, С. „Съвременна клайнианска психоанализа“
Автор:
Александър Сакалийски
Специалзиант ЕП
