Когато говорим за психотерапия и водещия в този сложен, дълбок и изпълнен със смисъл процес, а именно психотерапевта, е редно да държим в ума си, че изначало този терапевт е просто човек като всеки друг. Човек, който усеща в себе си вътрешен тласък и желание да помага на своите „братя“ и „сестри“. Той има своите дълбоки вярвания, които живеят в него, преживял е своите лични травми, предизвикателства от живота и продължава да бъде част от него. Той е там за нас в определеното време, за да бъде наш автентичен помощник, който ни подкрепя в извървяването на пътя ни, когато ни е много трудно, но той не е само това. Преди да се заеме с това свое призвание, терапевтът е растял в определена среда, бил е възпитаван по определен начин, изграждал се е като личност и продължава, понеже този процес никога не приключва. Много важно е да се спомене, че терапевтите са истински успешни в това, което правят и наистина помощта им дава резултати, защото са стигнали до осъзнаването, че вътрешната работа върху нашата душа и нашата личност е една висша цел, върху която стъпват нашите преживявания в този свят такъв, какъвто го познаваме. Стигнали са до осъзнаването, че всеки човек носи своята отговорност да гради и краси живота си.
Понякога свръхидеализираме психотерапевтите и смятаме, че водят перфектен, подреден начин на живот без никакви проблеми и предизвикателства. Това обаче е далеч от обективната реалност. Много често самите терапевти са имали нелеки житейски преживявания, тежки психически травми, събития, които са обърнали живота им на 180 градуса. Само че след всички тези житейски вълнения и сътресения този човек решава, че няма да се предаде и да потъне в блатото от катастрофални мисли и емоции, няма така лесно да повлече и другата страна на живота към тъмнината. Той разбира, че животът не е само добър или само лош и не си позволява да отиде в крайност. Идва момент, в който един човек си казва, че ще поеме отговорността, която поначало носи в себе си и ще дава целия си потенциал в това да гради смислен живот, който продължава да е богат на емоции, чувства и събития, но вече участва и една метакогниция (способност да се наблюдаваш и владееш съзнателно). Така че животът си остава същият, той не спира, нито се променя – той си е една безконечна динамика. Но когато човек има волята и съзнанието да променя себе си отвътре, това създава ново изживяване на това, което се разгръща отвън.
Това, което всъщност искам да обобщя с това обяснение, е, че човекът, който стига до такова осъзнаване за отговорност, има способност за своето странично наблюдение (метакогниция) и работи съзнателно по своята вътрешна промяна на това, което не му носи щастие и автентичност, той може да лекува душите на хората.
Лекуването на душата на друго човешко същество не е лесно, но се получава естествено, когато човекът, който седи срещу нас и ни подкрепя, дори само с поглед, е бил надълбоко в това, в което сме ние в момента. Дори да не е преживял абсолютно същото нещо, което ние сме преживели, той познава дълбочината на палитрата от чувства и емоции. Дали така се е случило като случайно събитие или пък нарочно той самият си е създал ситуация, която да го научи и обогати, той се е хвърлял в дълбокото и чувства болката ни. Това е една основна причина за успешността на психотерапевтичния процес. Този човек ни усеща отвътре, той чува и чувства болката ни, защото я познава такава каквато му я описваме.
Има няколко ключови етапа в терапията, които е важно да се следват, за да може да има добри резултати и тя да бъде ефективна, а не замазваща техника.
- Пренос.
Преносът или трансферът е нещо, което се случва автоматично и несъзнавано в процеса на терапията.
Всеки човек е приел вътре в себе си интроекти. Интроектите са придобити в ранна възраст образи на важни личности, които са били близо до нас и са градили нашата личност като по-малки или са ни повлияли силно по някакъв начин – това най-често са родителите или обществото, което може доста да повлияе развитието на живота ни. Тези интроекти всъщност стигат до нашия когнитивно-поведенчески апарат и ни помагат за разбирането ни за живота. Това са вкоренени вярвания, убеждения или поведения, които сме склонни да проявяваме често и автоматично. В голяма степен тези наши убеждения ни пречат да проявим по-критична визия за нещата, а клоним повече към предразсъдъци спрямо събития и хора, стъпващи върху базисните ни вярвания, защото така ни е заложено и програмирано отдавна.
Защо споменавам тези неща.. ? Защото, знаейки тези основи, които се залагат в нас, можем много по-лесно да разберем какво представлява преносът. Това е фундаментално понятие от психоанализата, което се свързва с преживяването на чувства, емоции, фантазии, защити и др. , чийто произход е в миналото, там където вече споменахме, че интроектираме (възприемаме) нашите интроекти. Това означава, че докато психотерапевтичния процес тече, се случват много интересни и важни неща. Едно от тези неща е преносът. Той представлява несъзнавана проекция на тези наши вътрешни вярвания, чувства и убеждения върху терапевта. Например: Той ми казва нещо, насочва ме нанякъде, а аз включвам защитите си и започвам да се чувствам както, когато бях на 8г и майка ми ми се караше, че съм направила нещо нередно. Правя си вътрешна аналогия с отминали събития, които стоят дълбоко в мен и ги приписвам на човека отсреща, без да осъзнавам.
Пренос към терапевта също е влюбването в него, което се случва доста често в началото на терапията. Ако бъде уловен този пренос навреме и отработен правилно, това дори помага за добрите резултати в терапията.
И тук много ключов момент е терапевтът да може да ги улавя тези наличности, да удържа своите автоматични чувства и емоции и да успее плавно да ги преобразува и така да направи интерпретация на казаното от клиента, че той да успее да се замисли върху това, което току що се е получило, да се получи лека и плавна промяна в когницията и той да може да си вземе нещо полезно и смислено. Иначе можем да си представим какво би се случило, ако терапевтът не ги улови тези изказвания и започне несъзнавано да се идентифицира с проекциите на клиента си – става един порочен кръг, от който се излиза трудно, а и не води до нищо ползотворно, а по-скоро би допринесло за затвърждаването на определени интроекти на клиента.
- Контрапренос.
Контрапреносът е състояние, в което терапевтът пренася своите собствени несъзнателни чувства към пациента. Това означава, че терапевтът може да свърже дадено поведение на клиента с нещо от своето минало, което го е наранило или все още не е преработено до здрав вид. Ако в такава ситуация психотерапевтът не може да удържи този контрапренос, може изобщо да не може да се изгради доверителна връзка между клиента и него. Възможно е, когато терапевтът все още е начинаещ, да консултира човек, който има много сходна тема и болка като някоя негова, която не е отработил. Ако терапевтът не знае как да се справи и да удържи контрапреноса, може да се изкриви оценката и подходът му – може да започне да съжалява клиента, което не е работещо като метод. Тогава е добре да се прекъсне терапията.
- Метакогниция.
Метакогницията вече я споменахме, но ми се иска да бъде разгледана като обособена част.
Това е способността ни да наблюдаваме себе си от по-високо, отстрани, обективно, за да можем да извличаме най-полезното и най-ползотворното от всяко едно наше преживяване, независимо дали то е нещо радостно и красиво или нелеко, изпълнено с трудности и скръб.
Една способност, която е важен инструмент за всички нас, за да вървим смело и отговорно по пътя си. Също така е една неотменна част от личностната структура на психотерапевта.
- Внимание.
Вниманието е способността да задържаме фокуса на едно място за опреден период от време – то може да бъде насочено върху идея, обект, чувство и т.н. Вниманието и паметта вървят ръка за ръка. Ако вниманието ни е устойчиво и можем да го задържаме за колкото време ни е необходимо, това означава, че и дългосрочната ни памет ще бъде по-услужлива за нас и ще може да съхрани максимално важна информация, която след това ще може да бъде намерена и ползвана много по-лесно. Това, с което ние сме привилегировани пред другите организми, е това, че ние можем съзнателно да следваме тази посока за насочване, развитие и стабилизиране на вниманието и паметта.
Тази когнитивна способност е друга много важна част, без която терапевтът не би могъл да върши това, което е в същината на неговата професия.
Важно е терапевтът да слуша клиента с разбиране и заинтересованост, тоест да насочи и фокусира вниманието си върху нещата, които клиентът споделя, и да може да прецени кое от тези неща може да има по-голяма важност и тежест и да го запаметява – да води един ментален дневник (защото все пак няма как целия разговор да бъде записван на хартия, би се изгубил ефектът на терапията).
- Способност за правене на ядрени аналогии.
Би могло да се направи едно сливане директно от функцията на устойчивото внимание към способността за правенето на ядрени аналогии.
Освен да проявява здрава и дълбока емпатия, да обича клиента си, да удържа преноса и контрапреноса (to hold) – терапевтът би следвало да притежава и постоянно да развива и обогатява своя остър интелект. С времето и опита, а и също с всички тези качества, които изброихме по-горе, терапевтът може да проследи и да направи дълбоки и смислени връзки (аналогии) на привидно много отдалечени и несвързани елементи и факти. Това означава, че когато вниманието е плътно и непоклатимо, любовта присъства автентично и ненатрапливо и има виока степен на метакогниция и силен интелект в терапевтичния процес – тогава е възможно да се направят тези ядрени аналогии. Терапевтът чува какво натъжава и разстройва клиента, чува какво обича или как си представя, че желае да живее живота си и така си прави една рамка на характеровата структура на личността, а оттам може да заключи какви са най-дълбоките и оказващи влияние на настоящия му живот травми. Научавайки за семейството, обстановката, в която клиентът живее, в която е израснал, приятелите, които има или партньора, с когото живее, той може да направи едно обединение на тези неща и да допусне, че всяко едно нещо е довело до следващото и всъщност да се стигне до корена на проблема, а често той е неподозиран за клиента. В много случаи клиентът отива да потърси помощ със заявка, която е някъде на повърхността, а под нея има много пластове, които в процеса на терапия се разлистват и излизат несъзнавани до момента наличности. Така терапевтът води с любов и търпение своя клиент към миналото и бавно минават през отделни спомени и събития, спомнят си заедно, докъдето е възможно – клиентът минава и през много болка в процеса, разкъсва се, докато преминава през своите дълбоко прибрани и скрити чувства. След това заедно се завръщат към настоящето, преработвайки и прерисувайки нови спомени – те са същите, но възприети по нов начин.
Всичките тези изредени характеристики и качества са от голяма важност за ефикасността на терапията. Те се усъвършенстват с времето и опита. Както вече споменах, всички сме едни простички човеци със своите субективни изживявания и оценки за света, тъги, тревоги, травми, радости, страсти и неотработени наличности. А пътят, който е добре да следваме всички, независимо дали сме терапевти, градинари, актьори, музиканти, майки, чистачи – това е пътят на себепознанието, себеусъвършенстането, метакогницията, преработване и удържане на собствени качества с цел хармония и достигане до пълния ни потенциал.
Автор
Мариета Георгиева
Специализант ЕП