Паник атаката – зовът на духа за живот от сърцето:
Уважаеми пътници, здравейте и добре дошли на полет с номер ПА001. Желаем ви приятно пътуване! Настанете се удобно, поставете своите колани и се насладете на филма, достъпен на екраните пред вас.
“Сърцебиене. Какво се случва? Не чувам инструкциите на стюардесата. Дишам плитко, учестено. Какво ми става?! Краката ми треперят. В тялото ми се излива адреналин. Боже, горещо ми е, цялата се изпотих. А сега пък студена вълна ме облива. Страх ме е! Крясък – вътрешен. Край! Полудявам! Страх ме е! Помощ, страх ме е, страх ме е!”
Ето как звучи и изглежда началото на една паник атака. Паник атаката представлява период на интензивна тревожност, безпокойство и страх. В общия случай не е провокирана от конкретно събитие. Рядко се губи съзнание. Обикновено пристъпите на паник атака идват неочаквано. Физическите симптоми обикновено включват сърцебиене, учестено дишане, временно високо кръвно налягане, мравучкане и сковаване на ръцете, горещи и студени вълни, световъртеж, треперене, изтръпване, изпотяване, напрежение в корема. Човек изживява дереализация и дисоциация от реалността. Вътрешният диалог наподобява вик и още – ”какво ще си кажат хората”, страхът е от полудяване и смърт.
Обикновено траят около десет минути с пик около една минута. Паник атаката може да се случи в ситуация, провокираща тревожността ни, както и на места, където се е случвала преди.
Тя всъщност е наш спътник в процеса по характерова трансформация и хармонизация. Тя е част от нашия полет – красивия полет на духа през краткия ни земен път. В началото на този полет е толкова предизвикателно да видим трудностите като уроци, като наши светли водачи към себе си. Тогава копнеем гадното нещо просто да се махне. Да остане само желаното хубаво. Да, чудесно, само че сме се записали на земното училище Живот, което не работи точно така. Тук се учим да виждаме над категориите добро и зло, да виждаме, че Бог борави и с двете. И чрез плюса и минуса, и чрез черното и бялото любящо ни придвижва към себе си. Към твореца в нас.
Паник атаките могат да възникват при всички характерови структури, но най – често се появяват и задържат при хора с орално характерово ядро. При тях има огромна нужда за даване и получаване на любов, но имат дълбоката липса на такава. Как се случва формирането на оралната характерова структура? Може да бъде при свръхобгрижващ и свръхпротективен родителски стил на възпитание, или при недостатъчно топлина, любов, близост, сензорика в първата година след раждането. Идеята е, че и в двата случая не са били адекватно задоволени автентичните нужди на индивида. Липсва самостойност и себеобичане като следствие.
Да се върнем на нашия полет и екрана пред нас:
На него изненадващо този път виждаме себе си. Наблюдаваме се сякаш отстрани. Виждаме ключови моменти от живота си, виждаме базисните си вярвания, формирани във взаимодействието с родителите и света в ранното детство. Виждаме по какъв начин тези вярвания се отнасят към изборите, поведението ни и изобщо живота ни в настоящето. Ето една качествена стъпка в процеса на самопомагането при паническата атака – познаването на себе си. Кой съм аз? Какво правя тук? Развиване на умение за наблюдение на себе си. Паник атаката всъщност се явява един пътен знак по пътя към реалната дестинация. А именно автентичния, смел и красив живот, за който сме дошли на земята.
Състоянието има своя смисъл. В процеса на психотерапевтичната работа разкриваме какъв е този смисъл, какво се опитва да ме научи, накъде ме води? Променяме отношението си към състоянието. Вече не е адът, в който съм безмилостно наказан/а да се мъча, а вече виждам как то поставя в полето на съзнанието ми нуждата от промяна, от обич, от истина, от дълбоко насищане на душата с любов. Така че в този красив процес се учим да обичаме паник атаката, в психотерапевтичния кабинет я предизвикваме дори. Когато вече не се борим, а дори се научим да се наслаждаваме на симптоматиката, тогава тя стихва и отшумява безпроблемно. От позицията на връзка с духа, стихването и доверието заливат, обгръщат и трансформират състоянието.
“Турболенция. Внимание, затегнете коланите си, уважаеми пътници. И ето го пак. Страхът е тук. Не мога, ще умра. Умирам. Ще полудея. Не издържам.”.
Учим се на смирено доверие, стихване в окото на бурята. Около нас сякаш всичко се разпада, външно е хаос, тогава се учим да намираме това сигурно вътрешно пространство, пристан на утеха. Стихване. Чуванe: “Аз съм тук, животът има своите начини. Аз също ще намеря пътя си през бурята на страха. Някак дълбоко в себе си започвам да усещам, че тази буря всъщност се опитва да напои жадната почва с водите на любовта, като ме отведе там – при малкото дете в мен.”.
Вече не бягаме и не се борим със страха, а танцуваме с него в мелодията на доверието. Вадим го от дебрите на несъзнаваното, срещаме се с него, чувстваме го, чуваме го. От тази среща и след нея излизаме преродени, родени за нов живот, в който най-накрая даваме воля и израз на потенциала в нас.
“Дай ми прегръдка, любов и топлина, дай ми достъп до усещането за заедност, за принадлежност.”
Паниката се явява именно този вик, на детето в нас, молещо за любов, за прегръдка. Това дете, което се страхува от самотата, от това да не бъде обичано.
Ето как продължава пътешествието към себе си. Стигаме до нашето вътрешно дете, ставаме му прекрасна, грижовна мама и смел, силен и присъстващ татко. Градим тези здрави вътрешни образи. Това са вътрешнопсихични структури, от които имаме нужда, за да функционираме пълноценно в света. И така често ходим при това вътрешно дете, даваме му възможност да изкрещи болките си, да изплаче сълзите си, да изрази неизразеното през годините. Осиновяваме се. Ставаме си център, дом, опора сами на себе си. Чуваме потребностите на това дете. Даваме му майчина и бащина любов. Учим го на приемане на себе си, на доверие, на смелост и сила, при неотричане на слабостта, защото и тя е част от човешкото преживяване.
Работим с вътрешния диалог, когнитивно реструктурираме базисните вярвания, свързваме точките в житейската история на човека, работим с цел себеразбиране и познание. В същото време в дидактичната работа използваме друг подход към състоянието – хипнозата (промененото състояние на съзнанието), психотелесна работа и преживелищно себепредизвикване на ниво поведение. Ползваме така наречените диалектичен и дидактичен път. С процесите дидактика и диалектика в Естествената психотерапия наричаме двата пътя за осъществяване процеса на лечение на душата. Чрез диалектиката човекът най-общо казано учи и разбира за себе си, а чрез дидактиката директно работим с несъзнаваните съдържания като достигаме до тях чрез преживелищната психотерапевтична работа.
Загубата на невротичния контрол:
Състоянието вече крие в себе си и решението. Паник атаката води към пускане на контрола и доверие в себе си и живота. При оралното ядро – често срещаната характерова структура на хора с паник атаки, контролът е маска, чрез която оралният човек се е научил да функционира в света, защото чрез контрола стои далеч от травмата си от изоставяне.
Доверяването на себе си ще означава една дълбока прегръдка, мощна прегръдка на себе си, запълване на празнината с любов. Вървим към развиване на усещане за собствена стойност и ценност. А от там тръгва и смелото изразяване навън в света. Това е свързано и със ставането на родител сам на себе си: “Аз съм тук за теб, малко дете, дори когато няма никой друг, аз съм тук.”. В това отношение към себе си се съдържа и порастването, придвижването към зрелостта. Тогава сме способни на самостойна самоувереност, тогава се обира и “увисването на врата”, зависимостта и прилепналостта към партньора, родителите, социалния кръг.
Преминаването на паник атака в паническо разстройство се случва в най-честия случай при хора с орално характерово ядро. В този случай говорим за липса на център, за една вътрешна празнина. При оралния човек преобладават базисните вярвания за “не ставам, не струвам, не съм достоен, не заслужавам любов”. Именно това осветява и самата паник атака. Води човека да погледне там, където най-силно го боли и където има най-голяма нужда от лечебната сила на собствената си любов и светлина.
В МКБ-10 са формулирани следните диагностични критерии за паническо разстройство:
За да бъде поставена тази диагноза, трябва да са налице няколко тежки пристъпа на вегетативна тревожност за период от около 1 месец:
(1) в обстоятелства, където няма обективна опасност;
(2) пристъпите не трябва да са ограничени до известна или предвидима ситуация;
(3) между пристъпите трябва да има период сравнително свободен от симптоми на тревожност (макар че е честа предварителната тревожност на очакване).
В диференциалната диагноза паническото разстройство трябва да се разграничава от паническите атаки, появяващи се като част от установено фобийно разстройство. Паническите атаки може да са резултат на депресивно заболяване, особено при мъжете, и ако по същото време са изпълнени критериите за депресивно разстройство, то не бива да се поставя като основна диагнозата паническо разстройство.
Защо искаш своята паника – вторични печалби на състоянието:
Важен компонент от терапевтичната работа е осъзнаването на наличието на вторична печалба от състоянието. Тоест какви ползи имам от поддържането на симптоматиката си. Паник атаката задоволява нежеланието за поемане на отговорност за себе си и собствения живот, непорастването. Вторична печалба има по отношение на оставането в зоната на (уж) комфорта, а всъщност бягство от срещата със страховете.
При потискане на паник атаките и боренето им, те преминават в генерализирана тревожност. През волята и дисциплината човек успява да изконтролира своите панически атаки и по този начин да ги хронифицира под формата на постоянна фонова тревожност. В това състояние има постоянен контрол, ментално предъвкване, пребиваване в състояние нащрек.
Страховете при генерализираната тревожност са ирационални, така че подходът към тях е през дидактичния вектор за работа. Тук имаме проникване в алфа и тета мозъчни честоти в състояние на медитация и хипноза, работа през тялото – като например дихателни практики – в тях се освобождава телесния израз на страховете, а именно мускулните брони. Ползват се много успешно поведенчески методи – излагане, десензитизация, социално-поведенчески експерименти в реална среда извън психотерапевтичния кабинет.
Как възниква генерализираната тревожност?
При поява на паник атака човек може да реагира по два начина – първият е чрез бягство от страха, тогава единичните паник атаки преминават в паническо разстройство. В този случай човек е склонен да развие избягващо поведение, да ограничи кръга си на социални контакти, да предпочита все повече сигурността на дома.
При втория тип реакция на паник атаките, а именно – борбената реакция, се наблюдава, въпреки страховото преживяване, продължаване на ежедневните задължения, бори се ежедневно със страха си и тази борба изтласква страха в несъзнаваното и от там започва да влияе като една постоянна фонова тревожност. Всичко, провокиращо несъзнаваните ни страхове, поддържа общата тревожност. При генерализираната тревожност борбеността и контролът са в самото ядро на характера.
Как можем да си помогнем при генерализираната тревожност?
Работата с психотерапевт може да бъде чудесно подкрепена от активното спортуване. Спортните усилия стапят адреналина, подпомагат отделянето на допамин, който е невромедиаторът на здравата мотивация и агресия. Ето как по чисто физиологичен път влияем на психични състояния. Спортът освен това предизвиква сходни на телесните симптоми при тревожност и паника и се случва десензитизация, каквото се случва и в поведенческата работа.
Релаксацията, в която от позицията на стихнал наблюдател приемаме събуждащото се вътрепсихично съдържание, също е полезен инструмент. Достатъчно е да седнем удобно, да отпуснем тялото си и да затворим очи, тогава наблюдаваме какво се вади, напрежение, страхове, дискомфорт. Всичко, от което по принцип всячески се опитваме да избягаме. Тук целта е с доверие, а не с борба да се потопим в преживяването, с приемането му то се преобразува.
Не на последно място стои молитвата. Връзката с Бога вътре в нас.
Завършвам текста с разсъждения за пътя от жертвата към твореца:
Да познаеш Бог във всичкото добро на света е сякаш лесно. Но какво става, когато нещо “не е наред”? Какво става, когато представите ни за това “какво би трябвало да бъде” не са удовлетворени? Можеш ли и тогава да видиш Бог?
Но не онзи образ на съдника на небето, който те наказва, а Бог, който те обича и в любовта си към теб ти изпраща тези трудности, чрез които да се научиш – познание, което е необходимо на духа ти по пътя на своето развитие.
Някои достигат до любовта към себе си само през механизма на самосъжалението, но това е една нездрава форма на любов: “Аз съм жертва на обстоятелствата.”
Сякаш достигам до познанието, че заслужавам повече, но оставам в пасивност, не минавам към действие, не поемам отговорност за житейския си път.
Много лесно е да се разгневим на този образ, който изглежда, че с лекота разполага с живота ни, играе си с нас както си пожелае. Тогава сме изпълнени с гняв и негодувание. Или пък насочваме тези чувства към държавата, политиците, властимащите, шефовете, партньорите, родителите. Изнасяме навън отговорността, която ни е страх и не искаме да поемем. “Лошите други” са ни виновни.. Колко полезна е тази нагласа? Какво ни дава? Тя просто ни заблуждава, че нямаме силата и че друг носи отговорност и чертае пътя ни. Може би просто неумело ни скрива от истината, че се страхуваме да бъдем свободни и да живеем силно и радостно. Този примирен поглед на заучена безпомощност към света може да ни даде само ОЩЕ от същото – дозите самосъжаление, гняв, тъга, потиснатост. Можеш ли да обикнеш този Бог, който в злото е скрил безценни диаманти от добро? Да видиш Него – твореца, как се проявява чрез ТЕБ? Да си позволиш да бъдеш, да действаш, да те има. Да си позволиш да видиш урока зад трудността, познанието в предизвикателството? Да порастнеш, да разцъфнеш… да изгрееш?
Елица Човалинова
