Естествена Психотерапия

…Изходът от терапията може да бъде предречен в първите няколко сесии. Когато в тях има обективно или дори субективно подобрение, на фона на дълбоко емпатиен терапевтичен съоз, прогнозата е много добра. Когато терапевтичната връзка е слаба или механична, а подобрение в първите няколко сесии, било то дори и субективно, липсва – прогнозата и за по-продължителната терапия, е слаба. Това, което аз виждам, е че ако още в първата сесия не се случи (фасилитирано в огромна степен от терапевта) емпатийно доверяване, рапорт и дълбоко сърдечен синхрон, кауза пердута е…

Самата презумпция, аргументираща такава пасивност, произлиза не от прагматика, а от нефункционална идейно-социална структура (психоанализата), доказала несъстоятелността си, но функционираща във финансово-пирамидална социална система, целяща поддържането си въпреки непрактичността си. Като в онова изказване: „От 20 години ходя на психоанализа. Започнах, защото не можех да летя със самолет. Оказа се, че имам още камара проблеми. Сега, след 20 години, погребах няколко анализирали ме терапевти, аз самата станах психоаналитик, но със самолет още не мога да летя!“… Хм, вероятно времето е недостатъчно… Може би още десетина години анализа, а след това още 20-на приключване на терапията и след това, вече започва житейският полет… Хм – а дано, но… надали…

От това разцепване възниква егото. Забележи, първоначално го няма. Всъщност его няма – то е продукт на разцепването от любовта, при което субектът се впива в добрия и отричащо дисоциира лошия обект. Впива се, тоест интроективно се идентифицира с удоволствието и се разцепва отричащо от неудоволствието. Така възниква отделянето от първичността на инфантилната любов, образуващо егото. Егото винаги представлява такава разцепеност – само при диалектичното ѝ, психотерапевтично, молитвено и медитативно преодоляване, човек се завръща към любовта. Вече обаче пораснал, вече в една осъзната, алтруистична Богочовечност, интегрираща хубавичкото и лошичкото, бидейки над тях, в синтезиращата ги трета позиция на освобождаващото Богочовека любомъдрие.

Забележка: Текстът би представлявал интерес на колеги психотерапевти, психолози, психиатри, медици от различни специалности, социални работници, както и на по-любознателни люде. В статията разглеждам характеропатиите (личностовите р-ва), през призмата на психотерапевтичния си опит и пряко професионално взаимодействие с психичните им съдържания и динамика. Отдавам заслужен респект на нозологичните описания, като включвам и собствените си разсъждения и умозаключения. Постулирам т.н. от мен параноидно-нарцистична ос, съдържаща се в „гръбнака“ на характеропатиите. В текста съотнасям личностовите разстройства към трансперсонална градация на съзнателността. Изложението ползва специфичен психодинамичен изказ, насочен предимно към клиницисти в сферата на менталното здраве и няма претенции за широко ползване.

…Да, същия психотерапевтичен принцип/правило съм срещал под термина containment. Уиникът го нарича holding, to hold. Както и ти казваш, съвременното разбиране и практика са по-емпатично топли, интерперсонално процесни, а въпросното удържане/ въздържане, се изразява в способността на терапевта да осъзнава и удържа фрустрацията си и при негативния, и при позитивния трансфер. Така вместо да се идентифицира с проекцията на клиента, ставайки част от житейския му сценарий и схеми, спомага осъзнаването и промяната на когнитивните му скриптове. Вместо да бъде част от проблема, става част от превръщането му във възможности и решения. Познавам това удържане/ въздържане/containment отвъд думите, през клетките си и го преживявам ежедневно. Определено е свързано с известна фрустрация и издържането и през личностова зрялост и стабилност…

Бихевиоризмът не на шега принизява човека до разновидност на изчислителната машина или примата. Хуманистичните, интегралните и холистични психолози не отричаме, че на едно примитивно ниво, човешката психика е поведенчески обусловяема и детерминистична. Към това добавяме обаче и твърдението, че това ниво действително е механистично и животинско, а че същински човешкото в човека е едно различно психично равнище, в което решаваща е свободната воля. Свободната воля на възприятието, мисълта, свободния дух, през които въпреки споменатия кондицируем детерминизъм, човек може да бъде много повече от биоробот. Може да бъде творческо същество, сътворец на Твореца!

Юнг говори за четири житейски фази, олицетворяващи различна степен на самосъзнание и зрелост, примерно от 16 год. възраст, до кончината на физиологичния носител: атлет, воин, декларация, дух. Ползвайки идейните насоки на колегата с уважение, ще ми се да нарека последните две фази по-резониращо с вложения в тях смисъл: жертва и цялостност. Тоест, ето ги 4-те фази: атлет, воин, жертва, цялостност.

Сърце
Това, което в хюмън дизайн системата се нарича Г център, в синхрон с психично наситените характеристики на тази зона от древни времена, наричам център на сърцето, на мястото на физическото и духовно сърце, по средата на гърдите (мъдреците казват, че физиологичното сърце в бъдеще ще последва духовното и ще бъде разположено симетрично по средата на гръдния кош).
Зона на принадлежност. Сърцето е зоната на смисъла, призванието, мисията, целта и посоката. Сърцето е център на идентичност, на „Знам кой съм, какво правя тук и накъде съм тръгнал!“ Сърцето е свързано с чувството на принадлежност към Аза, към Себе си, към Същността, която си, идваща от един по-цялостен свят и живот. Центърът на въплътената душа, Дживатма. Сърцето е нещо повече и по-различно от останалите центрове: пресечна и обединяваща точка между земно и Небесно, между материално и духовно, между бозайник и ангел, между висше и низше е то. Липсва ли сърцето и безусловната любов, която то провежда, всичко губи смисъла си. Духовното сърце провежда смисъла на Дхарма и корелира пряко с Дхармакая, тялото на истината, но обхващащо и материалния, телесен опит. Опит, добавян в „сърдечната чаша“, метафора за извличане на непреходност от рудата на преходната обусловеност. Единственият любомъдро истинен и творчески опит, който остава с вечната същност, с Аза, след телесното въплъщение.

А психотерапията? Какво общо има психотерапията с диалектиката? Не е ли чисто и просто равнинен, плосък и двумерно механичен процес по реструктуриране на когнитивни изкривявания, маладаптивни защитни механизми, грешки в процесирането на информацията и дезадаптивни когнитивни уклони? Ами, не, не е! Основната целева група на психотерапията са неврозите. Търсещият психотерапевтична помощ невротик е вътрешно раздран, разкъсан е от вътрешната си битка между „добрите“ си усилия да се чувства спокоен и „злите“ невротични симптоми – телесни, емоционални и ментални. В процеса на психотерапия преживелищно се реализира самата същност на диалектиката.
Постепенно количествените натрупвания в работата по промяна на разбирането, осъзнаването на неслучайността на ставащото и превръщането на изтласкващото и увековечаващо симптомите мъчение в съзнателен труд и работа по учене и себевъзпитание в посока акордиране с потенциала си, постепенно тези количествени усилия прерастват в качествен скок в осъзнаването, във визия благодарно и с обич синтезираща и осъществяваща нужните характерови, в мисленето, възприятието и разбиранията промени, водещи до синхрон с Живота, с Бога.

Единство или борба на противоположностите? Зависи от преживяващото ги съзнание!