Здравата емпатия в естествената психотерапия

Знания, дипломи, личен опит и успешно справяне с лекуваните проблематики, десетки години учене, доживотно учене, още знания, много знания, много опит, още житейски опит, анализ, методи, техники, структура, практика през интегрираните през призмата на личната зрялост и цялостност десетки психотерапевтични школи, холистичност, дълбочина, висота, хумор, парадокс, фокусиране, висока мотивация, емпатия и още много сърцата емпатия, обич към човека и вяра в потенциала му, предизвикване, промяна на мислене, възприятие, перспектива, поведение, синхрон, водене, психотеатър, работа навън, работа навътре… Всичко това и още хиляди пъти по толкова е нужно, за да лекуваш душите на хората. Но, нищо не е достатъчно, ако не обичаш човека пред теб и не го прегърнеш със силата и виделината си – от сърце в сърце, от душа в душа, от дух в дух! Никога не можеш да бъдеш завършен терапевт. Винаги учиш, винаги се усъвършенстваш. Спреш ли, кажеш ли си “аз съм велик”, свършен си – суета на суетите. Защото си малък човек и ако в пациентите ти се случва промяна, не си ти главният фактор. Само съдействаш. Не ти си необходимото и достатъчно условие за промяна, а онова любомъдро присъствие, което преминава през смиреното и преданоотдадено служене на Бога в човека пред теб! 

Без дълбока емпатия, развита през осъзнаване, уравновесяване и интегриране на собствените вътрешни конфликти и противоречия, няма как сърдечно и неоценъчно да се вчустваме в преживяването на човека, с когото взаимодействаме. Ако човек не е преработил собствените си конфликти, автоматично ги пренася в обекта на комуникация, което изключва сърдечния, любящ поток, емпатичния процес на задушевно общуване. Емпатията е това, което прави всяко общуване истинско. А в психотерапията, емпатията е “живата вода”, с която поливано, терапевтичното взаимоотношение се превръща в истински трансформиращо. Съ-преживелищното съчувствие кара който и метод да работи – аналитичен, когнитивно-поведенчески и психотелесен, сугестивен, хуманистичен или трансперсонален…

Няколко думи за разговорната хипноза 

Защо именно разговорната хипноза, когато темата е за емпатията? Защото в ядрото и стои именно емпатията! При разговорната хипноза, без дори да се обявява, докато е ползвана, се осъществява дълбок синхрон с човека, печелене на доверието му, повеждането му в терапевтична посока, предизвикване, провокиране на маладаптивните му модели чрез парадокс, особена лингвистика и градене на нови… Разговорната хипноза е като шперц, който може да се ползва при каквато и да е терапевтична модалност: анализа, когнитивно поведенческа, фокус в решения, психотелесна работа, психотеатър и ролеви игри, мотивиране и т.н. и т.н. При разговорната хипноза, усещането е, че си обгрижен емпатично, разбран, следван плътно емоционално и ментално, започваш да чувстваш терапевта като част от себе си, като доверен партньор, който заедно с теб работи равнопоставено (през различни терапевтични методи) за промяната ти и на когото можеш да се довериш напълно.

Хипнозата може да бъде самостоятелен психотерапевтичен метод, когато е използвана като ядро, около което са интегрирани други терапевтични модалности. При това положение, обучението е няколко хиляди часа, а прозвището на преминалия през такава школа, е психотерапевт – хипнотерапевт. В България засега такова обучение официално няма. Това предпоставя официалното и ползване като прийом в психотерапията, един от многото. Разликата е в акцента. Дали е ядро в работата на психотерапевта, или е периферен, спомагателен метод. Така стоят нещата формално. На практика обаче, не от наличните и преминати обучения, а от личността на терапевта зависи как ползва хипнозата и къде я ситуира в подхода си. При мен разговорната хипноза е централна, имплицитна “червена нишка”, ядро на какъвто и метод да ползвам експлицитно. 

Някой ще каже: “Това е техника, манипулация!”. Техника е донякъде, плитичко и драскащо по повърхността на междучовешкото и терапевтично взаимоотношение. Защото, преди да бъде специалист, терапевтът е нужно да е човек, в качествения, дълбок смисъл на това слово. Когато техниката се ползва от такава личност, тя се превръща в част от разпръскването на виделината на доброто в този свят. Тук обикновено давам пример, ползван от самураите преди и от самураите по дух сега: “Мечът може да реже глави, мечът може да вае рози!”. От качеството на терапевта зависи как ползва знанията и уменията си. Няма тайна, но има сърдечна обич. В разговорната хипноза се ползват лингвистични модели и поведение, заобикалящи, предизвикващи и помитащи обичайната логика и невротични психодинамики, водещи до съпротиви. Ползват се и похвати като синхрон в менталността, разбирането, в езика на тялото, в репрезентационните системи, дишането… Дотук – техника. Но, всичко това работи истински силно и дълбоко, когато се случва синхрон в сърдечността, когато терапевтът обича пациента си искрено и безусловно вярва в потенциала му. А това не са техники, а качества на личността, градени през дълги години стремеж към себеразбиране, на фона на нелек и изпълнен с много и трудни опитности живот. Ако има тайна, то тя е тайната на Любовта!

Спирам се на тези теми, тъй като в българското психотерапевтично пространство тепърва предстои изясняването им… 

Емпатията е способността директно да съпреживяваш – чувствата, енергията, телесните усещания, емоциите, менталната обща посока, настроенията. При това динамично, в ритъма на променящия се психичен поток на съществата. Да, на чувстващите същества като цяло, а не само на човека. Защото, ако можем да обясним научно емпатията при случването и в комуникацията между хора, между хора и животни и между животни и животни, през работата на огледалните неврони, то по отношение на комуникацията с по-широки битийности, свеждането и до работата на огледалните неврони е свръхопростяване, подобно на обяснението на неврозите с дефицит на серотонина, докато нещата са далеч по-сложни и обхватни… Емпатията не се ограничава дори до животинските видове, но се разпростира до общуването с растенията, до вчувстване в енергийните потоци на природата, дори на небесните тела и на самия целокупен Живот. Погледната и преживявана така, емпатията е най-естествената способност за провеждане ритъма на Любовта. Защото Любовта е основа на всяко житие-битие!

Според опита ми в психотерапията, емпатията  е ключов фактор на промяната! Директното конфронтиране е метод, в който и аз се изкушавам понякога – но работи по-рядко и най-често има негативен резултат. Това не са само мои наблюдения. Директното конфронтиране рядко води до качествен резултат – то е като да внушаваш на пушача вредата от цигарите. Всеки пушач знае за вредите, на всяка кутия пише “пушенето убива” – но не намаляват пушачите по този начин! Да работиш с емпатия означава да направиш дълбок рапорт, резонанс с човека и плавайки със съпротивите му, неусетно и за него самия, да го поведеш към промяна. Това е майсторство, психическо айкидо. Да танцуваш с него, вместо да се бориш с него. И танцувайки, нежно да насочваш – така става промяната. Поне при мен, в моята практика! Роджърс е работил в такъв стил. Без да съм учил “клиент центриран подход” на Роджърс, установявам че интуитивно работя така – и съм доволен от резултатите си. 

Някои говорят за мъжкото мислене, фокусирано в решения и за женското, нуждаещо се от изслушване и емпатия. Аз не ги противопоставям. Директивен фокус в решения, но представян фино и майсторски през недирективното емпатично, нежно сливане с човека във всеки момент от терапията! Именно като танц – нежно и фино водене.  

Ако почнем да цитираме мнението на авторитети за емпатията, ще се получи интересен поглед-преглед на различните школи и мнението им по този въпрос. Наистина има разминаване и то точно за емпатията. Роджърс, създателите на “мотивационно интервю”, представителят на „Селф психологията“ и психоанализата Кохут, “будистката психотерапия” и много други поддържат мнение за емпатично отношение в психотерапията. Други не толкова. Може би обаче не става въпрос толкова за школи, колкото за личности и за личен подход. Аз например подхождам емпатично без да съм бил учен на това, дори напротив. Правя го, защото личностовата ми структура ме кара да го правя. В НЛП курсовете имах противоречия именно за емпатията, тъй като създателите на метода и повечето от обучителите, не поддържат становище за необходимостта и. Аз обаче не мисля така! И знам защо!  

Ето какво казва Ричард Бандлър, един от създателите на НЛП, за емпатията:   

Емпатията може да ви изиграе лоша шега. Представете си, че идват с такова оплакване при вас: “Излизайки на улицата, аз изпитвам фобична реакция, става ми лошо, завива ми се свят, заболява ме главата”. Ако вие се престараете с отразяването, напълно може да се разболеете. На терапевтите често им се налага да слушат за болки, печал, пустота, страдания, болести и други тъжни неща. Вживявайки се в тях след посетителите, вие можете да създадете проблеми на себе си, вместо това да помогнете на клиентите.

Не съм съгласен с Ричард. Аз примерно се сливам много плътно емпатично с пациентите. При това не с един двама, но с  поне 8 на ден (от известно време се старая да не превишавам тази бройка). Не бих казал, че особено се товаря. Защото, както писах по-горе, въпреки това емпатийно резониране, имам здраво психично ядро, център на метакогниция, който е стабилен и спокоен в цялата болка и ад, който се лее върху ми. Както и самата ми психика, благодарение на структурата и психодинамиката и, има автоматичната способност за почти мигновено “чистене” – просто цял живот съм имал дразнител, “малък тиранин” (може би се сещате откъде е този израз), който е направил психиката ми такава. Трето, приемам цялото заравяне в човешката болка, като житейска мисия, като трудност, която съм призван да преодолявам с Любовта на Бога – то е като практикуването на боен спорт. Постоянно да си в досег с агресивни и тежки импулси, да ги съпреживяваш директно, но да ти харесва. Е, на мен ми харесва – наистина! Защото именно това съпреживяване е ключът към промяната. НЛП е прекрасна школа, но не е съвършена и прекалено механичната нагласа в работата е една от главните и слабости – според мен. 

Клиентът не е длъжен да стои пред терапевта и да му разказва за проблемите си. Реалния риск в терапията, засягаща съдържанието, се заключава в това, че вие можете да станете най-близка дружка на клиента си. Цялата работа се заключава в това, че вие стоите редом с тях, и че започват да ви плащат с пари за това, да слушате дълги разкази за всякакви житейски неприятности – та нали никой друг не иска да прави това за тях

Ричард Бандлър

Няма такова нещо. Да си емпатичен при отразяващото слушане, означава да връщаш собствените думи на човека, но преформулирани. Това е майсторство и е много по-директивен, но по мек начин директивен подход от прякото конфронтиране. Защото човекът не се и усеща, че си преформулирал собствените му думи и го водиш накъдето си решил, карайки го да види всичко през нова рамка. Освен това отразяващото слушане е само малка част от терапията. Истината, поне за мен и през призмата на собствения ми опит е, че каквото и да правиш, дори и да конфронтираш, методът ти работи, ако е поднесен в контекста на емпатията. С емпатия можеш да създаваш несъответствие, да се фокусираш в цел, да хипнотизираш, да си директивен и конфронтиращ дори. Когато поднасяш работата си в контекста на любящата емпатия, си като родител, който обича безусловно личността на детето си, но с любов и пълно приемане леко насочва промените в мисленето и поведението му. Моето мнение е, че преди да си терапевт, си Човек! 

Едно от важните преимущества на НЛП е, че то практически снема вероятността от създаване на отношения на зависимост. Доколкото професионалистите работят много бързо, а клиентите, осъществили необходимите изменения с тяхна помощ, им приписват минимална отговорност за това – много по-малка, отколкото, когато се работи с терапия, ориентирана към съдържанието.

Ричард Бандлър 

Преди време щях да кажа, че НЛП е ефективно преди всичко в бизнес консултирането, рекламата и продажбените умения, а клиничните му приложения приключват с  монофобиите и че ако се махне огромния ПР и реклама около него, ще остане много малко. Сега, няколко години след завършването ми на майсторско ниво в НЛП и ежедневното му ползване от осем години, не мисля така. Знам, че принципите и техниките в НЛП са практически идентични, с малки разминавания в терминологията, с тези примерно на когнитивно-поведенческата терапия и че с него може да се работи с широк спектър от психопатологии – така е. Факт е обаче, че действително не работи със съдържанието, с дълбинните психодинамики. Според собствения ми опит това е голяма грешка – отговорът на смисловия  въпрос “защо”, работата с миналото, с осъзнаването на родителския стил и заложените през възпитанието в дългосрочната памет интроекти, също си имат мястото в цялостната(холистична) психотерапия – и още как! При по-интелигентните клиенти самото осъзнаване на източника на конфликтите им, вече е 90% от промяната им. Както и да е, това е дълга тема!

В горното си разсъждение Ричард прави връзка между ориентираността към съдържанието в психотерапията и зависимостта на пациента от терапията и терапевта. Прави го ей така, просто защото си иска човека… Не виждам логика в пожелателното му мислене и скачането му към заключения! Зависимостта у пациента би могла да се създаде от приемането на терапевта на ролята на велик експерт, който дава готови отговори и съвети, взема страна и дава готови решения – това прави пациента пасивен и наготово чакащ, зависим от терапията и терапевта човек. Това обаче не е точно терапевт и точно психотерапия. И такова поведение няма общо с емпатията! Именно емпатийното поощряване на оптимистичното самостоятелно търсене на решения в пациента го прави все по-самостоен, независим и с по-висока самооценка!

И така, ако вие сте от people-helpers, в настоящето или пък в бъдеще време станете такива, психотерапевт или човек, стремящ се да реши нечии проблеми, не си струва да мислите, че всеобхватната любов към човечеството е основание и единствено задължително условие за вашата дейност. Хората предпочитат да ги обичат по единично. За всички няма да стигне, не сте бог. Но няма нищо трудно в това, да се считате за маг или да се стремите към това. Помните ли дон Хуан; всички ние, обикновените хора, сме черни магьосници един за друг. Магът, като такъв, изразходва разумно силите си. 

Ричард Бандлър, коментиращ откъс от книгите на Карлос Кастанеда

Аз бих казал, че в книгите на Карлитос, освен многото бисери, има и доста примеси на това, което някои биха нарекли …черна магия… Именно фонът на безусловното даване на приемане и обич в процеса на психотерапия променя екзистенциалния мрак и гадост на този свят. Остава и в психотерапията да го пренесем… Не, благодаря – на друго мнение съм!  

Ричард обаче има и точни попадения по разискваната тема: 

Възможно е да звучи шокиращо, но да се обича и страда заедно с клиента изобщо не е необходимо. Да се помогне обаче, е необходимо, и ето тук вие сте длъжни да направите всичко, което е по силите ви. Ако стоящият пред вас просто се нуждае за подобрението си от вашата любов, съчувствие и поддръжка – какво пък, дайте му да ги усети, избягвайки да получите неговата зависимост. Но нека някъде в душевния център да остане място на невъзмутимост и дистанцираност – едно такова скрито от нескромните погледи езерце, чиято повърхност винаги е спокойна. Явното безразличие е един от неписаните, но тежки грехове, и клиентите не го прощават.“ 

Точно това мисля и аз и ако това е мнението и на Бандлър, съм изцяло съгласен! Емпатия, но зад нея винаги стои едно стабилно едро, като диамант, незасегнат от нищо! Така го чувствам и аз.   

Емпатията е изключително нужна като “червена нишка” през цялата терапия, но процесът на терапия съвсем не приключва само с нея. Ще цитирам главните стъпки на “мотивационното интервю”. Това е метод, който е доказано ефективен и се ползва в каквато и да е психотерапевтична модалност като лайт мотив. Защото не е само набор от техники, но преди всичко нагласа!

  1. Изразявай емпатия.
  2. Развивай несъответствие – развиване на вътрешна мотивация за промяна.
  3. Върви със съпротивата – съпротивата е сигнал, че терапевтът не води терапията правилно.
  4. Подкрепяй себе-ефикасността.

Емпатия – отворено приемане. То обаче не означава съгласие или одобрение. Нагласата на приемане не забранява на терапевта да има различни становища от клиента и да изразява тези разминавания. Нагласата от критично значение за ефективността е изпълненото с безусловно приемане личността на клиента водене на сесиите, което установява дълбока връзка на доверие и разбиране между двамата. Парадоксалното е, че този тип приемане на хората такива, каквито са, ги освобождава да се променят, докато директното противопоставяне обикновено спъва процеса на промяна предизвиквайки съпротива и защити. Емпатията не означава пасивно следване на клиента. Приема се личността му, но се коригират представите и поведенията, при това умело и плавно. Рязкото конфронтиране е подходящо за малцина. Мога да дам примери за успешен изход след директно кофронтиране, както и всеки терапевт. Но те са далеч по-малко от успешните случаи постигнати чрез умелото емпатично вплитане (изравняване, рапорт) в човека и неусетното му повеждане. Това са наблюденията на мнозинството от добрите терапевти.

Развиването на несъответствие – води до ясното осъзнаване недостатъците от сегашното положение и предимствата от промяната.

Вървене със съпротивата – тук отново майсторското прилагане на емпатия е в пълна сила. Вместо борба с човека, се “танцува” с него. Както в един танц, воденето към целта-промяна,е неусетно и плавно. Понякога е по-рязко, но пак е наситен с емпатия процес. Терапията не е битка или надумуване или надхитряване. Имаме равнопоставено сътрудничество, приемане и силен елемент на уважение към човека. Съпротивата леко се обръща и преформулира, така че да създаде нова инерция към промяна. Това обаче е майсторство – аз самия се изкушавам понякога  и тръгвам директно към оборване мисловните процеси и поведенията на човека. Понякога има ефект, но по-рядко – прекалено е дървен такъв подход, макар че описан като единични успешни случаи, може да звучи страхотно… 

Приема се, че пациентът има вродена автономност, притежава проницателност и решения – свои собствени. Избягва се фиксирането в диагнози, етикетирането, вкарването в рамки – търси се собствената независимост и ресурс на самия човек. Терапевтът не е гуру, за да дава директивни решения. Пациентът в хода на терапията намира собствената си себе-ефикасност!  

Накратко, за мен психотерапия без емпатия, е като баница без брашно. Не мисля, че тя е достатъчна, но по скромното ми мнение, базирано на осем години опит в психотерапията (декември, 2014г.), е централното условие, около което се надграждат други, „живата закваска“ на терапевтичното взаимоотношение и процес!

Здрава и болна емпатия

Емпатийността е особено нужна в терапията, но болната е действително съсипваща. Защото преживяващият я става като чувствителна, трепкаща струна – всяка радост и красота, човешката душевна дълбочина и регистриран смисъл, водят до екстаз. Но и преживяването на грубостта, насилието и престъпването на сърдечните закони наоколо също хвърлят директно в ада… Преживявал съм такава изкривена емпатия с години.  

Прекрасно, задушевно, изключително хуманно качество е – но, с мярка. Тази мярка не идва обаче от някакво само ментално решение, а от баланса с нещо, което съкратено мога да нарека…самобладание или дух. То е като в партньорските отношения – съчетават се полюсите на мъжа и жената. А любовта е колкото всеприемаща и безусловна (женска, майчина), толкова и поставяща здрави граници и здраво твърда, себезаявяваща се (мъжка, бащина).  

По-дълбоко от когнитивното проследяване, решение и работа, в посока такъв баланс работи медитацията. Говоря от преболял опит. В смълчаното безмълвие на ума, метакогнитивният зрител самообладано стига директно до несъзнаваните травматични наличности, съдържащи се не в някакво метафизично пространство, а в дългосрочната памет на тялото (embodiment, отелесеност).  

Това самообладано разширяване на съзнанието в медитативния процес е от спектъра на тази бащина, поставяща външни граници, а вътрешно приемаща любов. Феноменологичното (интроспективно) преживяване е за един здраво твърд воински дух, който свързва стимулите от външната реалност директно метакогнитивно със собствените дълбоки когнитивни схеми в несъзнаваното – съответно ги преобразува до адаптивните им потенциали, като част от това трансформиране е разтварянето на прекомерната им емпатийна болезненост до оптимална, здрава емпатия.  

Воински дух!

Получава се един вид медитативна падаща стрела (когнитивна техника) – но, много по-дълбока от първоначално рационалната, аналитична такава.

В естествената психотерапия за достигане и преработка на наранените вярвания, подлежащи болната емпатия, замитаща под съзнателния „килим“ наситени с тревожност програми, ползваме широка гама от методологична система. От рационално-когнитивна, през трансово хипнотична, психотелесно преживелищна, трансперсонална… Медитацията е „черешката на тортата“ – метод отвъд методите е. За ефективното ѝ ползване като психотерапевтичен действен инструмент, се изисква доста лична практика. Затова активно си служим със споменатите предхождащи я парадигми и методите им.

Що се отнася до изкривено-нездравата емпатия обаче, ползваме следния директен подход.

Интегриране на желано-страхуваните, забранявани сенки

При нездравата емпатия имаме една прекомерна, идеалистична фиксация в доброто, в сърдечно прегръщащото отношение, във висшите човешки идеали и ценности. Идеализъм, по правило отричащ в самия себе си наранени или пък тайничко желани, но морално непозволявани собствени „парчета“.

Колкото повече човек практикува такава идеалистична емпатия, повече изтласква и отрича собствените си несъзнавани наличности. Съответно, все повече ги проектира и вижда магнифицирано в света наоколо си. Отвъд този чисто психичен механизъм, житейската мъдрост интелигентно-синхронично и упорито дава на такъв идеалистичен емпат реален социален, взаимоотношенчески досег с хора и ситуации, резониращи с отричаните сенки. Неслучайно – за да бъдат видени и преработени. Защото, както казва колегата Карл Юнг – перифразирам смислово по памет: „Това, което отричаме в себе си, преживяваме в живота си като съдба!“

Например:

Дразниш се от грубияните, а си се привързал и вкопчил в разбирането си, че хората ТРЯБВА да бъдат задължително благи, меки, вежливи. Съответно, с лекота се свързваш емпатийно с меките и топли хора, но по-директните те нараняват.

Дразнят те сексуално свободно държащите се, защото чрез малкия си човешки морал в себе си потискаш аспекти от собствената си сексуална проява. Към „праведните“, съобразяващи се с моралните ти канони, спокойно можеш да излъчиш емпатийно приемане, но другите се сблъскват с известно напрежение в теб.

Виждаш поредния огромен камион с психопатно и „законово“ изсечени вековни гори, оцелели дори през времена на робство… Дърветата и въобще природата обичаш с нежна, сърдечна прегръдка, но психопатията тотално отричаш, а така породената болка е огромна.

Прочетеш или виждаш клип с насилие над животно. Обичаш животинчето и мощно съчувстваш, директно съпреживявайки болката и ужаса му, а към насилника изпитваш мощна ярост.

Съчувстваш на онеправданите социално и мразиш икономическите и политически социопати, изпитвайки див вопъл в безсилието си да промениш света.

Наблюдаваш как обездушените политици разпродават родната ти земя парче по парче. Обичаш нея, но ненавиждайки тях, се раздираш от малкостта си отвътре…

Искаш да си добър, непременно и само добър. А лошотията започваш да виждаш навсякъде и да бъдеш „премазван“ от нея вътрешно и външно.

Сенките са метафора за базисни и междинни вярвания и допускания за света, себе си и другите. Какво означава да прегърнеш и интегрираш сенките на насилника, глупака, психопата, развратника, бездушника, интересчията…? Да приемеш не означава да си съгласен. Означава претръпвайки до известна степен пред лицето на насилието, психопатията и пр., да погасиш страхово наситените вярвания, които ги отричат в самия себе си. При въпросното „прегръщане“ не ставаш сенките си, не.

Приемайки психопата, насилника, лъжеца, грубияна, интересчията в себе си, разтваряш страховете си от злоупотреба, предателство, нараняване, лъжа. Тогава на тяхно място се поражда дълбока увереност и спокойствие, правещи те пробивен, гъвкав, здраво поставящ граници, доверяващ се дълбоко на самия себе си и мъдростта в Живота си. Започваш да виждаш, че злото е лявата ръка на Бога. Започваш да разбираш устройството на света така и доколкото разбираш себе си.Постепенно се научаваш да се въздигаш над битката добро-зло, за да виждаш живота, себе си и другите от позицията на любовта. Любов, която нито идеализира доброто, нито отрича злото, но включва и двете в динамото на любомъдрието. С такава цялостна любов можеш истински да внасяш смисъл, обич, красота и вдъхновение в живота наоколо си, отвъд идеализацията и девалюацията, но в естествеността на присъствието на духа си.

Бъдете добри, когато това е възможно. Това е винаги възможно.

Далай Лама

Не искам да бъда добър, а цялостен. Добър ли съм, отричам сенките си и затова започвам да ги виждам, да ме дразнят и убиват в света наоколо ми. Прегърна ли звяра, гадното копеле, лошото момче в себе си, тогава живея далеч по-благотворно и за себе си, и за всеки наоколо в света, такъв какъвто е. Затова и с такава цялостна нагласа стоя не във фантазията какъв трябва да бъде светът, а действително го правя по-смислен, любящ и истински в малките си, ежедневни стъпчици. А любовта, която дава смисъл на всичко, включва поравно както доброто, така и злото – обема ги, но ги надхвърля до третата позиция на мъдрата свобода. Не искам да бъда добър. Искам да съм цялостен.

Подробно разсъждавам върху надхвърлянето на доброто и злото до позицията на любовта в статиите:

Как на практика се интерират сенките?

  • Директният подход включва образно и цялостно вживяване в преждеотричаните, но вече осъзнавани сенки. Вживяване сетивно, като усещане, поведение, световъзприятие. Вживяване в или извън терапевтичния кабинет под формата на психотеатър, водена визуализация (хипнотерапия), вербален и невербален език и т.н.
  • Още по-директният подход включва интенционално възнамеряване и умишлено постоянно общуване с хора, представляващи въплъщение на сенките ни. Хора груби, глупави, посредствени, вулгарни, примитивни, безскрупулни, използвачи, интересчии, лъжци, развратници, подлеци и т.н. В книгите на Кастанеда, описващи толтекския шаманизъм, такъв подход се нарича „Общуване с малък тиранин“. Изключително ценен процес, при който масирано се експлицират собствените сенки, тоест базисни, междинни вярвания и автоматични мисли. „Вадене на душичката“, при което ни се налага, ползвайки силния катализатор на външния „малък тиранин“, да осъзнаваме и преобразуваме вярванията си до здрави и адаптивни, да претръваме на дразненето и трансформираме подлежащия го страх до присъствие на духа.
  • На фона на горните преки пътища, ползваме целия арсенал на естествената психотерапия: когнитивно, аналитично, поведенчески, психотелесно, психотеатрално, хипнотично, фокусирано в решения фасилитираме осъзнаването и преобразуването на страховите базисни вярвания/ сенки.

Искам да подчертая, че тук различното от „с каквито се събереш, такъв ставаш“, е в осъзнатостта, свързването на външните стимули с вътрешните факти, възнамеряването и актуалната преработка на страховете, при извличане ценния сенчесто-витален заряд.

Когато така сенчестите ни страни бъдат интегрирани, идеалистично-изтласкващата страхове болна емпатия се преобразува до здрава. До спокойното присъствие на духа, при което дълбокото и директно свързване с другите е налично, но отвъд блудкавата розовост на въздигащо-прехласващата се идеализация и раздиращата тревожност при нарушаването ѝ.

Присъствие на духа – здрава емпатия!

 

 

 

 

Уебсайт | статии

Естествен психотерапевт

Вашият коментар