Психотерапия и психофармакология 2

Забележка: Текстът представлява разговор от рубрика „Психотерапевтчни насоки онлайн“


С: Което главно забелязвам, е борбата между хапчетата и психотерапията.

Орлин: Това е глупава борба, така е. Има си място и за едното, и за другото. В „Психотерапия и психофармакология 1“ ясно изразих становището си. Разделението психиатри-психотерапевти е пълно невежество. То е едно напрежение между противополюси, което се оказва разрешимо само от по-висока позиция, която включва и двата в баланс.

С: Ние сме човешки същества и имаме определени предели на търпимост. При някои са по-високи границите при други не чак толкова.

Орлин: Така е. А тези граници зависят в огромна степен от мирогледа. Визията „на всяка цена да ми е добре“ е толкова плитко орязана от реалността на смисъла на този живот, колкото и „ще търпя до безкрай, докато си науча уроците на всяка цена“. В баланса е истината, в златната среда. Има нормално житейско, учебно напрежение. Започне ли да преминава в мъчение и агония обаче, балансът е нарушен. Учим се, растем – но не на всяка цена.

С: Главната цел на специалистите е да помогнат на човек да живее нормален живот. Дали е с хапчета или без, няма абсолютно никакво значение. Защо ли? Защото уроците на живота не свършват с неврозата, а те продължават, докато сме живи. И хапчетата не са патерица, а просто един способ, чрез който може да се сложи животът на индивида в определен ред.

Орлин: Да, така е – помагането на Човека е важното. С хапчета – когато има нужда от тях. Според мен има значение дали с тях или без. Няма ли значение дали на човека с БАР или шизофрения ще му се помогне с хапчета? Или на този с остра проява на личностово разстройство? Или на депресивно суицидния? Естествено, че има значение.

За неврозите, обясних подробно и доста центрирано мнението си кога с и кога без. По скромното ми мнение, изказването „няма значение с или без“, е размиващо. Защото, когато има нужда от медикаменти, е добре да се ползват. Но, кога се ползват, има значение. Мнението, че няма, размива купища централни фактори. А именно – наличие или не на ендогенност или преобладаваща психогенност. Разбиранията – не толкова и не само теоретичните, а тези дълбоко личностовите. Когато човекът има естествена дълбочина, широк мироглед, готов е да се учи, да поеме разумно страдание (забележи – разумно, не агония), когато преживелищно познава себе си като нещо повече от тялото и знае, че е на тази земя, за да се учи и от приятното, и от трудното, тогава при слаби и преодолими вторични печалби и преобладаващо психогенна етиология на неврозата, психотерапията е изключително трансформираща и ефективна.

Когато обаче човекът живее от позицията „искам винаги да ми е хубавичко, а всяко напрежение е излишно и лошо“, вярвайки че е биологичен процесор и нищо повече, тогава самата презумпция за процес на учене от позицията на Човека, става в най-добрия случай, техника, нежели преживелищно и мъдро познание. Съответно не работи. Пак казвам, не говоря за теория и четене на теософски и пр. книжки, а за наличие (поне в зачатък) на житейска мъдрост и присъствие на по-мащабен смисъл.

С: аз не смятам, че хората, които могат да преодолеят едно тревожно състояние са в графата 90%. Аз смятам, че са много по-малко, около 20%. Това означава, че на всеки 10, които отиват да търсят помощ при терапевт психо, 20% могат да постигнат трайни лечебни резултати.

Орлин: Говорим на ниво невроза. 90% – с помощта на психотерапия и психофармак, не единствено психотерапия – не казвам това и ме цитираш неточно. Само психотерапия: при 70-80% от потърсилите вещ психотерапевт, когато казусът им е психогенен, при висока мотивация и смирена готовност за цялостно, трансформиращо учене, излизане от зоната на комфорт и навлизане в зоната на възможностите.

Моят опит е, че на ниво невроза, много, много повече от 20% от потърсилите ме, постигат трайно подобрение. Но, това е само моят опит. Говорейки за психотерапията общо, нека уточним, че съществуват различни школи – хипноза, когнитивно-поведенческа, фокусирана в решения, гещалт, психотелесна, медитативно базирана, естествена психотерапия и т.н. и т.н. – повече от хиляда са.

Изследванията обаче показват, че не толкова методът е важният, а личността на психотерапевта. Правени са мащабни изследвания, в които се вижда ясно, че терапевтични модалности с изцяло различна теоретична парадигма и практически подходи, имат средно статистически еднаква резултатност при работата си с едни и същи нозологични единици. Както и че при ползването на едни и същи методи, различните терапевти имат тотално различни резултати. Тук стандартизирането на психотерапевтичните изследвания удря на камък – оказва се, че методът е важен, но вторичен, а че това, което определя ефективността на коя да е психотерапевтична модалност и методи, са качествата на терапевта, на личността му. Донякъде и стратегиите му за мотивиране, но предимно харизмата, разбиранията, личностовото му, силно излъчване, мощната му вяра, емпатия, упоритост, пробивност, сърцата смелост, лечебно присъствие, автентичност и т.н.

С: А едни 30-40% от хората, се движат ту нагоре ду надолу…

Орлин: О, да, точно така – закономерно е.

Неврозата представлява регрес и фиксация в по-ранен, детски етап от развитието, а психотерапията в сгъстен вид преповтаря и препрограмира процеса на едно по-качествено порастване, като личността на терапевта несъзнавано активно взаимодейства през трансферните процеси с основните интроекти на главните възпитателни фигури. Макар и на съзнавано ниво терапевтичната връзка да е колаборативно и равнопоставено фокусирана в справяне, несъзнавано терапевтът е поставян в позицията на мама и татко, едновременно, независимо от пола му/ ѝ и без значение дали и двамата го знаят съзнателно.

Когато терапията свърши основната си работа, а подобрението е отчетливо, по правило сесиите се разреждат, остават само контролни такива. Този процес несъзнавано преповтаря израстването на човека и прехода му към самостоятелната зрелост. В този именно преход, се наблюдава въпросното „напред-назад“. То е като ритуал на прехода. Когато има нужда, отново могат да се направят по-чести сесии, но временно, като тенденцията е за отделяне в зрелостта на собствената смелост, самоувереност, самостоятелно справяне. Постоянно наблюдавам как това справяне се случва!

С: Не можем да разглеждаме болестите само от езотерично естество. Да, Юнг, Фройд пишат за неврозата, но животът не е същият както преди. Човекът не е същият, както преди 100 години, променяме се. И с времето ставаме по и по нестабилни. Стрес, напрежение, задължения всичко това си оказва влияние и главната цел на нас е да продължим напред. С хапчета или без това не е толкова важно.

Орлин: Не, не можем и е глупаво да разглеждаме психичните алтернации само през езотеричната призма. Но, през цялостна такава, можем. А тя включва и тялото и психиката равнопоставено, но с елемента на смисъла, който променя всичко. Да, времето е забързано. Стратегиите за справяне обаче е добре да са центрирани. Както писах, при психози, тежка проява на личностовите разстройства, медикаментите са задължителни. При неврози: при ендогенност (говоря предимно за ендокринно продуцирана психопатологична продукция, както и за чисто физически болести, повлияващи психичното функциониране. На мозъчната химия и казуса психо и ендогенност, ще се спра отделно) отрязано от целостта себе и световъзприятие, силни изгоди от поддържането на състоянието, медикаментите също са на мястото си. Преди време бях много по-краен – в това грешах. Сега имам далеч по-балансирано становище.

Да, разбира се – да продължим напред. Тук обаче стигаме до това какво сме ние хората и как да продължим. Ако приемем, че в живота е допустимо известно страдание, което неслучайно и синхронично се появява в живота ни, за да извлечем известни характерови уроци така, че да се синхронизираме със смисъла, любовта и творческата си свобода, тогава самата ни настройка диалектично ни поставя в позицията на ученици и студенти в този живот. Такава цялостна визия в никакъв случай не отрича, а включва биологичната перспектива в себе си. А опитът ми говори, че когато не само теоретично, а мъдро и сърцато преживелищно човек я живее, извличането на хармонизиращите характерови уроци става с относителна лекота. А когато отсъства, малкото учебно страдание често прераства в агония – тогава, разбира се, психофармакът е напълно на мястото си.

Понякога, въпреки липсата на вторични печалби, въпреки споделянето на една смирено-адекватна и мъдра възприятийна панорама, присъства прикрита ендогенност, която причинява тежка симпоматика, като хронично безсъние, което действително изтезава преживяващия го, въпреки всичките му искрени усилия за учене и себеразвитие. Тогава химията отново е допустима. Тоест, ендогенността може да бъде и не толкова явна – медицинските изследвания да са оптимални, психичните уроци да са научени в силна степен, но някои тежки симптоми (като безсънието) да персистират. Не сме фанатици – тогава помощта на психофармака е напълно на мястото си!

С: А пък новото кредо, което се е налага масово, че едно състояние се преодолява с няколко сесии, не искам да го коментирам въобще…

Орлин: Такова вярване е популирано или от новичките в професията, изсилено несблъскали се с реалността, или от непорасналите, макар и с години практикували колеги… Мислиш, че е ново ли? Имало го е откакто свят светува – не само в съвременната психотерапия, но и в присъствалата винаги в човешкото общество психотерапия, преминаваща от древността до наши дни през шаманските, жречески, медитативни и т.н. мистерии… Винаги е имало всичко, а всяко ново е добре забравено старо, както много вярно се твърди… Винаги е имало всичко…

Ч: Крайното отричане или придържане към един или друг метод е неефективно, понеже при всеки работи нещо различно.

Орлин: Точно така!

Ч: Признак на глупост е човек да агонизира, да не живее пълноценно!

Орлин: Ако агонизира, да. В обсъждания смислов контекст на психотерапия и психофармакология, за да се насочи човек към психофармак, с или без психотерапия, е обоснован избор, когато: преживява психоза, остра форма на личностово разстройство, невроза с биологична етиология, при мощни вторични ползи от състоянието си или орязана, механично-редукционистична перспектива за себе си, света и състоянието, през което минава… (за изключенията споменавам в „Психотерапия и психофармакология 1“)


Ще ми се да добавя нещо, което по-горе не споменавам. Нерядко невротичната динамика и симптоми, са само видимото връхче на личностово разстройство: нарцистично, параноидно, ананкастно, гранично и т.н. … А понякога и на продромална психоза.


Ч: Когато дадено поведение или стратегии не носят желания резултат…

Орлин: Ако говорим на ниво невроза, при преобладаваща психогенност на състоянието, когато желаното „махане на гадния симптом“ е от его позиция, докато отсъства реално, искрено и дълбоко желание за учене и растеж от позицията на Човека, тогава да, фармакът е обоснованият избор.

Ч: Ако определеният човек е обиколил повечето психолози, чул е бланкетните и относително еднообразни и заучени неща от всеки от тях, вижда че тези обиколки не дават резултат, а само си пилее парите, тогава е редно да опита и друг начин.

Орлин: Ако действително човекът искрено е работил по себе си в качествен психотерапевтичен процес от смирената позиция на цялостната си личност, при вещ психотерапевт и не се е получила добра промяна поради споменатите вече предикати, да – точно така. Ако обаче си мисли, че познава психотерапевтичните прийоми, подходи и реална психотерапия от чути и прочетени общи думи, без активно участие в силен психотерапевтичен процес, това е фантазия. Ако пък е сменял много терапевти, то или те не са били нито резултатни, нито правилно насочили към обсъжданата комбинация, ако е имало нужда от нея. Или обикалящият е бил т.н. клиент-турист, тоест пренасящ липсата си на реално намерение за актуална промяна, тласкано от „подводни“ изгоди, в дисквалифицирането на поредния терапевт, когато действително процесът започне да изисква цялостна трансформация.

Казаното „бланкетните и относително еднообразни и заучени неща от всеки от тях“ може да се отнася единствено до психотерапевти със слаби познания, умения и присъствие, но не важи за другите, току що споменати варианти. В реалната психотерапия нито методите са еднообразни, нито подходът е еднотипно заучен, а е изключително наситен, творчески процес с много влагане и от двете страни. Процес, който силно предизвиква, развива и променя човека, превръща го в сърцат, смел, обичащ и смислено живеещ. Ако е действително искано обаче.

Търси ли се „махане на симптома чрез ползване на метод“ – такава заявка няма абсолютно нищичко общо с качествената, жива психотерапия. Защото е от споменатата его позиция, нямаща каквото и да е намерение за помръдване в посока смисъл и оцялостяване, което изисква здрави жертви и сериозно надскачане на лимити.

За „пилеенето“ на парите – дори и човекът да споделя споменатите по-горе фактори на ниво невроза, налагащи комбинация от фармакологична и психотерапевтична помощ, или ако преживява личностово р-во, че и психоза (в ремисия), посещението на добра психотерапия, си остава едно от най-ценните в стратегически план занятия.

Уебсайт | статии

Естествен психотерапевт

Вашият коментар