„Ако не осъзнаваме какво се случва вътре в нас, то отвън ни се струва, че това е съдба“ К.Юнг
Наскоро , като специализант в школата по Естествена Психотерапия се гмурнах в предизвикателството да участвам в социално – поведенчески експерименти , преодолявайки собствените си страхове, базови вярвания , когнитивни изкривявания, предразсъдъци и убеждения.
Според формулировката на Уикипедия , „Социалният експеримент е метод за изследване на социални явления и процеси, осъществяван чрез наблюдение на промяната в социален обект под въздействието на фактори, които контролират и насочват неговото развитие“
От многото методи на научно познание най-активният и най-ефективен по отношение на възможностите за проникване на изследователя в областта на реалността, която го интересува е експериментът.
Тук е важно да уточня, че не говорим за количествено измерими показатели. Нямахме за цел да отразим количествено колко души реагираха с поведение „А“ и колко с поведение „Б“ по простата причина , че ние като сформиращи се психотерапевти се учим да „ плуваме“ в необятния океан на човешката душа. Затова самата дума експеримент в случая носи конотация за ограничено приложение ,защото не може да се изследва психика през поведение в контролиран експеримент и той да отрази изчерпателно феноменологичното преживяване , през което премина всеки един от нас.
Основната ЦЕЛ бе да изследваме собствената си перцепция , спрямо стимулите / реакциите/ , които хората около нас ни подаваха и как отразявахме и пречупвахме информацията през вътрешните си когнитивни схеми , патерни , базисни вярвания и обвързаните с тях мисли, чувства и емоции. Експериментите бяха отлична база за „осветяване „на собственото ни метакогнитивно осъзнаване, което от своя страна доведе до коригиране на собствените ни мисли ,чувства, емоции, телесни усещания, поведение.
Социално – поведенческите експерименти бяха проведени в естествена , полева среда. През първия ден се бяхме преобразили в образите на алкохолици и просяци, просещи пари в час пик по Витошка. А през втори ден , заставайки с лицата си трябваше да демонстрираме социално – неприемливо , или странно поведение в голям столичен МОЛ.
Целта на нашето превъплъщаване бе :
- да провокираме хората с нахалство, високо говорене, просене, досаждане , дори с неетично поведение , което да шокира наблюдаващите, непознатите хора.
- Да осъзнаем собствения си когнитивен дисонанс
- да проследим собствените си автоматични мисли като : Страх от това какво ще кажат другите; Страх от отхвърляне; Неудобство да сме някой , който се излага, който ще бъде мразен, презиран ,незначителен или невидим .
- Да проследим и осъзнаем реакциите на хората и как тези реакции обслужиха или напротив разбиха собствените ни предубедени очаквания.
- Да осъзнаем собствената си конформност и въз основа на това да си дадем отговор на въпроса докъде е готов да стигне човек? Не се ли страхуваме да загубим собственото си „аз“?
- Да дадем шанс на самите себе си да увеличим собствения си познавателен и себепознавателен капацитет
- СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯ.
Ситуациите, които създадохме наподобяваха отчасти такива от реалния живот в цялото му многообразие.
По един или друг начин, ни бе предоставена добра възможност за тестване на причинно-следствени хипотези. Работихме в екип по двама или трима и имахме възможността да контролираме условията на всички експериментални версии, които пресъздадохме.
И така : Ден първи – Наивно взех със себе си усещането си за собствена значимост . Но в края на втория ден от експеримента разбрах посланието на Дон Хуан в „Дарът на орела „по Карлос Кастанеда :
„ Чувството за собствена важност е чудовище с три хиляди глави, които трябва да бъдат отсечени, една по една. На всяко живо създание е дадена силата, ако то желае, да търси процеп към свободата и да премине през него. Магьосниците, които виждат този процеп, както и съществата минаващи през него, знаят, че Орела ни е предоставил този дар, за да увековечи съзнанието“
Въплътих се в ролята на някой , който в нашето колективно съзнание възприемаме като „никой“ – бедняк, клошар, мизерник, циник, миризливец , алкохолик, наркоман, просяк. Бях там ДОЛУ в мизерията, в мръсотията, където никой не иска да бъде, където никой не допуска , че има живот сътворен от хора, като всички нас. Живот на съществуване и оцеляване. Бях там където е студено, мръсно и неприветливо.
Преживях силни емоции , които ме накараха да се замисля по- задълбочено по въпроси като :
- Как се вписваме в света на другите? Какъв е смисълът на соченето с пръст, етикетирането, съденето , омразата, презрението ?
- Кога и как сме се научили да го правим?
- Как сме постигнали единодушие по въпроса ,кои модели на социално поведение допринасят за психическото ни функциониране и устойчивост?
- За кого се мислим , че си позволяваме лукса да съдим и мразим?
- Има ли очи душата ни?
През личното си преживяване си дадох сметка, че сме станали царе на логиката и разсъжденията . От детството си сме придобили , укрепили и усъвършенствали навика да приемаме нещата през ума. Възприемането чрез емоции никога не е било насърчавано и дори е било порицавано. Но през социалния експеримент , в който бях пряк участник осъзнах , как точно тази заучена мисловна дейност ни превръща в насилници към самите себе си и към другите. Ние преценяваме, етикетираме, категоризираме другите хора. Правим го с лекота без да си дадем сметка , че преценяваме другия или ситуацията в зависимост от малкото , което сме видели от реалността, без да знаем каквото и да било за пътя на човека, какво му се е случило, какво е преживял, негов личен избор ли е?
Например : Виждаме на улицата младеж в неугледен външен вид , оранжева коса и пиърсинг и лесно ще направим заключението : Ахааа, пънкар, бунтар срещу обществото. А може би – наркоман.
Или :
Седнал на земята човек проси пари, мръсен, неугледен и преди да погледнем очите правим заключението : Боклук! Използвач! Да си намери работа, мързи го, търси лесното…
Само миг ни е нужен за да сме преценили човека , с когото не сме разговаряли, не сме погледнали какво има в погледа му.
Мисълта ни е по- бърза от мълния….и подминаваме , без дори да го погледнем, не искаме да го чуваме….все едно не съществува…Не знаем нищо за хората , които са там долу в ниското, в мръсното, но понеже нещо във външния им вид не отговаря на личните ни базови концепции за изрядност лесно приемаме , че е различен от другите, от НАС.
Изместваме поглед, преминаваме на другия тротоар и дори не разбираме че го правим , защото буди у нас страх, недоверие и нужди , които не сме в състояние да декодираме , а именно нуждата от приемане на различието, нужда от приобщаване , нужда да се уверим , че различието не води до разрив и за по – лесно съдим!
Съдим без да си дадем сметка ,че нашата субективна преценка упражнява насилие над този долу, над щедростта и душевното богатство , което може би притежава „ Падналият“.
Разбрах колко лесно се подхлъзваме и приемаме видимата част от айсберга като цял айсберг, макар че всеки интелигентен човек знае ,че деветдесет процента от айсберга се намира под морската повърхност и е недостъпен за погледа.
И се сещам за думите на Сент – Екзюпери ,който казва :
„Истински се вижда само със сърцето, същественото е невидимо за очите „
Социално – поведенческите експерименти се превърнаха в сценарист, който с лекота прожектира филм, в който сме участвали : Предразсъдъци, Априорности / Изначални, вродени, постъпили в съзнанието ни преди опита/ предубеждения и автоматизми, през които несъзнавано функционираме в ежедневието си, използвайки защити, за да се спасим от страховете си.
И тук ще цитирам прочутия хуманистичен психолог Карл Роджърс :
„ Много добре знам ,че защитите и страховете принуждават човека да бъде невероятно жесток, незрял, деградиращ, асоциален, способен да причинява болка и щети. Една от най – благодарните и вдъхновяващи страни в моята практика е работата с такива хора и откриването в тях на силни, позитивни тенденции, които и при тях, както и при всички нас , съществуват на най- дълбоко равнище“
Дълбоко се замислих върху функционирането ни по навик, приемаме за верни , като единствена инстанция автоматизираните си мисли и предразсъдъци. Обитаваме свят на непроверени идеи и схващания и дори ги разпространяваме.
Например :
- Щом проси ,значи е боклук, не става, заразен е…
- Щом е мръсен , значи е наркоман.
- Щом е ДОЛУ , значи е отрепка
- Щом е ГОРЕ , значи е успял
- Мъжете са мачовци
- Жените не умеят да шофират
- Животът е борба
- Има неща ,които трябва да правим, независимо дали искаме или не
- Открай време е било така
- Добрата майка, добрият съпруг, добрият син / дъщеря , са длъжни да……
Като активни потребители на подобни автоматични заключения , не си даваме сметка , че това са изрази които отразяват преди всичко нашите страхове. Чрез тях ние затваряме и себе си и другите в рамка на определено убеждение, навик или схващане за социална норма. Тя разбира се има мястото си, стига да сме достатъчно осъзнати за нейната относителност на фона на човешкия потенциал.
Осъзнах ,че притежаваме вдъхващия сигурност навик да определяме всичко в черно и бяло, като положително или отрицателно, като добро или лошо. Една врата трябва да бъде отворена или затворена, нещо е вярно или невярно, човекът е прав или греши, едно поведение е допустимо или не, дрехата е модерна или демоде, ТОЙ е страхотен или е кръгла нула др.
Осъзнах капана на нашата двоична , бинарна система. Все едно , че реалността не е безкрайно по – богата и колоритна от нашите бедни категории, тесни рамки , в които се опитваме да я вкараме, защото нейната подвижност, нейното многообразие и изменчива виталност ни объркват и плашат.
Затова за собствено успокоение предпочитаме да затворим всичко в аптекарски бурканчета с етикети , които да подредим върху етажерките на Ума си.
Осъзнах ,че прилагаме тази логика на принципа „ Или- Или“
Приемаме трагичната игра „ Кой става, кой- не. Кой е прав и, кой е крив“, която заклеймява всичко , което ни разделя , вместо да развием онова , което ни обединява.
„Всичко , което ни дразни у околните, всъщност ни води към самоопознаване“
„ЗАЩО ни дразни? Защото същото притежаваме във собственото си несъзнавано, но упорито не желаем да видим…….Така човекът се опитва да вади сламките от очите на другите, без да вижда гредите в своите…….В Психотерапевтичния път на самоопознаване, човек осъзнава отбягваните наличности и се учи да изоставя маладаптивните защитни механизми ( потискане, изтласкване, изместване, формиране на реакция, проекция ) и да гради смело поведение на прегръдка на собствената, вече интегрирана сянка ! Резултатът е един по- мъдър и хармоничен човек, способен да обича и твори истински!
“ / О.Баев – Основи на Естествената Психотерапия/
През първият ден на експерименталния опит бях просеща клошарка . Усетих на телесно и ментално ниво мощната сила на презрението, погнусата , безразличието и бездуховността. Трудно е да се опише с думи това ,което раждаше мозъкът ми и това , което протече през тялото ми. Разбрах силата на израза
„ Да бъдеш в чуждите обувки“ и натрупването на знание през опитността , а не през теорията.
Това означава ,че когато не си изпитал студ, не можеш да различиш какво е топлина. Когато не съществува ДОЛУ , представата за ГОРЕ е изпразнена от съдържание и е безсмислена концепция. Всеки човек сам решава за себе си кое е студено и кое топло, кое е горе и кое долу.
„ Нещо повече. Не можеш ли да понесеш мрака и бягаш ли от него, нямаш и щастието. Отбягваш ли трудностите, страданието и ученето , не си готов за светлината на възвишеното щастие, а само за пушеците на сетивното изстискване. Когато обаче имаш висока визия и силата да разбереш страданието като чудесни стъпала , водещи те по пътя към целостта ти, откъдето виждаш и знаеш от позицията на все по – светла мъдрост, тогава си готов за светла , ангелска радост…. “/ О.Баев – Основи на Естествената Психотерапия/
При излизането в открито пространство без защитната броня на „Успелият човек“ реалността се променя и разбираме как определенията изчезват.
Осъзнах ,че хората не умеят, не знаят как да се вслушват в нуждата на другия и , за да се защитят , просто прекъсват връзката и спират да чуват. Бягат или се затварят в мълчание, или…….просто преминават на другия тротоар.
Според индийският философ Кришнамурти разграничаването на факта от неговото тълкуване е един от най- висшите стадии на човешкия интелект.
Без съмнение това е едно от най – трудните неща : разграничаването на факта, такъв какъвто е, от емоцията , която той предизвиква у нас. Често нашият прочит е силно обагрен, а декодирането на фактите приема окраската на нашите страхове, надежди или проекции. Това ми дава основание да считам ,че ние не осъзнаваме ,че не сме във връзка с реалността , а с нашите собствени грижи, тълкувания, страхове и предразсъдъци .
„ Нашите преценки са трагичен израз на нашите нужди. „
Маршал Розенберг
От „срещата“ си с хората от онзи непознат за мен свят – света на улицата, при циганите, които метат улиците , при просяците, алкохолиците разбрах, че : Всички сме едно цяло. Просто не осъзнаваме това!
Съдбата на всички нас зависи от връзките на всеки с другите. За мнозина е трудно да се превърнат в преизпълнени със съчувствие същества, неспособни са да стигнат до мисълта да подадат ръка на падналия. Но усетих през тялото си силата на човещината , на доброто, на усещането ,че не съм невидима , че на някой му пука за мен. Това дойде през неочакваната за мен мощна емпатична реакция на метачките на улицата .
Отидох при циганка, която метеше улицата и я помолих за помощ. Спря, погледна ме с толкова загриженост ,че изпитах вина…..
Разбрах къде е силата на „падналите“ – те си помагат. Защото там няма Его, няма „Аз да съм си добре, ти се спасявай „….
И какво по – силно осъзнаване , че всички имаме нужда да сме видими , да принадлежим, да бъдем зачетени.
„ Казват ,че нито едно дърво не може да стигне до Рая, ако корените му не стигнат до Ада. Двупосочното движение е заложено в същността на махалото. „
„ Болка и удоволствие, страдание и радост, страх и любов, мъка и свобода…Доколкото съумееш да прегърнеш със силата на любящия смисъл и приемеш полюса на грозното, дотолкова си готов за противополюса на осъзнатия живот в красотата на целостта си! Бягаш ли от сянката си , отдалечаваш се и от потенциала на светлината си………..Тогава имаш силата да посадиш благородно дърво върху сивата подложка на злото. Разбираш, че едното не може без другото, а ти си НАД двете. Разбираш, че в един по – осъзнат свят , противопоставянето добро – зло се превръща в любящо сливане на противоположностите. Сливане на любов и хармония! Знаеш, виждаш, съзираш! О.Баев – Основи на Естествената Психотерапия/
Разбрах ,че :
- Ние се боим от нашите различия. Избягваме ги и ги потискаме. Затова ни е трудно да приемем различието в другия. Избягваме го и го отхвърляме. Толерираме другия само дотолкова , доколкото прилича на нас ,разбираме тези, които мислят като нас, които говорят като нас, защото ……това ни вдъхва спокойствие.
- Гледаме на различието у другия като на риск, заплаха : Ако приема различния, значи и мен ще помислят за различен….Какво ще кажат хората? Аз не съм като онзи…. Аз съм….той е……
- Разбрах ,че различието не буди доброжелателно любопитство , а съмнение и недоверие.
- Разбрах на какъв език говори вътрешната несигурност.
- Разбрах ,че ако човек не е изградил здрав „АЗ“ център ще се съмнява дали прави нещата правилно и с услужлива лекота ще съди другите.
- Разбрах ,че недоверието и съмнението могат да се превърнат в начин на живот.
- Разбрах колко мощен инструмент е съпричастното съзнание.
Богатство е умението да приемаме хората такива, каквито са!
Вселенския закон е красноречив! Винаги ще получаваме това, което осъждаме, с което се борим. И това ще продължи, докато не променим отношението си към хора или обстоятелства, които не ни подхождат и приемаме ,като заплаха ,че ще ни превърнат в такива, каквито не сме в действителност, в такива, каквито не бихме искали да бъдем.
Всички сме различни и всеки е уникален по свой начин. Вярно е, че е доста трудно да разпознаем хубавите качества на човек, който е различен от нас. Проблемът идва от факта, че сме свикнали да се сравняваме. И винаги се сравняваме със себе си. Това би затруднило всяка комуникация. Но ако се научим да приемаме другите такива, каквито са, да уважаваме тяхното мнение и индивидуалност, животът ще стане много по-лесен.
И в заключение ще обобщя : Изпитах най – великото чувство –
не да вярвам, а да знам….
Мнението ни за даден човек се състои от това, с което самите ние сме изпълнени – или със страхове, или с любов.
Важно е да се знае, че страхът е липса на любов. Това е мистерия, болест. Затова всичко, което предизвиква страх и осъждане, трябва да се лекува.
Но не в другите хора! Вътре в самите нас! Защото ,ако човек не е преработил собствените си вътрешни конфликти, автоматично и неосъзнато ги пренася в обекта на комуникация, което изключва потока на любовта.
„ Тъжната истина е в това, че реалният живот е пълен с неумолимо действащи противоположности : денят се сменя с нощта, раждането със смъртта , щастието – с мъка, а доброто – със зло. И ние дори не можем да бъдем сигурни в победата на едното над другото . Животът е поле на тази битка .Винаги е било така и така ще бъде. Ако не е- животът свършва. Само парадоксите могат до някъде да обхванат пълнотата на живота….“ О.Баев
Силвана Илиева – специализант в школа по Естествена Психотерапия
