Приложно самообладание

Двата аспекта на любовта

Ядреното ниво на любовта, е безусловността. То се подвизава в динамиката на един зрял индивид успоредно и едновременно с по-външното, условното проявление на любовта. По-ясно и символично казано, любовта е майчина, безусловна и бащина, условна, поставяща здрави граници и изисквания. Докато социално, професионално, партньорски, приятелски и в какъвто и да е комуникативен домейн имаме условия и те са нормални, в ядрото си е добре да обичаме. Понякога поради и заради, а често и въпреки. Защо? Защото за нас така е по-добре. Защото иначе всеки път, когато нещо ни дисонира, самите ние се тровим с раздразнението си. А оттам наливаме гряз и в социалния си живот, и в съдбата си.

Тези двата аспекта на любовта са свързани с онтогенетичните фази на развитие на инфанта, както и с конкретни психосоциални принципи. Безусловната любов с първите месеци след раждането, емпатийната характерова структура и умението за безусловно доверяване и обичане. Доверяване и обичане на себе си, за да можем да се доверяваме и обичаме и другите (това не е някаква залюхана романтичност – главата си е там, не я губим. Имаме връзка с реалността, поставяме където е нужно условия). Условната любов е свързана с по-късен онтогенетичен период и умението да се заявяваме… Напускам детайлните обяснения и се връщам към темата – не си противоречат, а са едно двете страни на любовта.

Преживяването едновременно и на безусловността на любовта като вътрешен факт, и на условността ѝ като психосоциално взаимодействие, е в основата на т.н. в анализата трансферно удържане (разговорно – самообладание). Ето, някой ни атакува вербално. Когато в думите му има резон и са проява на здрава критика, о’к, съобразяваме се, учим се. Случва се обаче критиката да е болна, изкривена, през механизма проективна идентификация – човекът “изсипва” собствени невиждани от самия него болезнени, злостни, тревожни, та и характерово параноидни съдържания в нас. Примерно колежката на работа, или съседът, или в социална “случайна” ситуация. Ако не владеем безусловната любов, механичното поставяне на граници не помага – животът постоянно ще ни дава подобни хора и ситуации и ще ни издърпва килимчето изпод краченцата. Докато се научим на самообладание.

Двигателят на самообладанието

Какъв е преживелищно прагматичният механизъм на приложното самообладание?! Дали в партньорска, колегиална или друга социална ситуация, но едно на дело самообладание, разрешаващо запазване спокойствието, присъствието на духа, а оттам и наличието на външното проявление на любовта, на условните изисквания в спокоен вид. Защото без дълбокото наличие на безусловната, на ядрената любов, запазвана в трудни ситуации, условните граници са от механични, до силно примесени с болно агресивни елементи. 

Въпросният приложен механизъм / двигател на самообладанието е валиден в каква да е взаимоотношенческа, „стъпваща на психичните ни мазоли“ ситуация. Ето, колежката на работа пак започва да злослови, да суче интриги, да се държи саркастично, да ни злепоставя директно или още по-силно като въздействие, подмолно и зад гърба ни, да настройва другите негативно към нас, да ползва всичко казано и споделено искрено от нас в наш ущърб и т.н.

Ако задържим в себе си автоагресивно (както мнозина правят), ескалира болката ни, невротизира ни, започва да ни се иска да избягаме. Възможно е буквално да се разболеем, да соматизираме, да ни се прииска да злоупотребяваме с храна, с алкохол, с вещества …

Да агресираме болно навън, е малко по-добър, все пак вентилиращ вариант, който обаче добавя козове за още злоупотребяващо въздействие в ръцете на подобен „тиранин“ (правя препратка към книга на Кастанеда). Защото болната агресия, е всъщност проява на слабост и както и да изглежда, това е известно подсъзнателно на всеки от социалната система.

Как тогава да реагираме здраво, с ясното съзнание, че нищо не е случайно и сме в учебна ситуация, давана ни от мъдростта на житейската Дхарма? Ето как.

Метакогнитивно себепознание

Нужно е да се познаваме. Да сме минали през едно околовръстно аналитично, когнитивно себепознание, което е прераснало в преживелищно психотелесно, хипнотично и медитативно свързване с базисните ни вярвания. Отначало това е било просто опознавателно интелетуален процес, който е преминал в сензорно-прагматично себепознание. В живота какъвто е, някои стигат до такова себепознание и без психотерапия, през убийственото налягане на битийните си трудности, катаклизми и пертурбации. Мнозина обаче така и не стигат – иска се съзнателност и учене. А психотерапията катализира и с десетки пъти ускорява, присъединява се към този естествен процес на себепознание и самовладение.

Та, на дело започваме да познаваме мъдрата неслучайност и синхроничност на всеки миг от живота си, като сме в учебен процес практически почти постоянно. Вече не отбягваме тегобните ситуации и личности в живота си прекалено бързо, знаейки че избягаме ли, всичко ще се повтори, че и с лихвата. Учим се, свързваме точки не само интелектуално, но и съдбовно преживелищно. Как?

Ето – обидите, проекциите на „тиранина“, които силно настояват нашето съгласие и идентификация с тях, което е силно манипулативен, сугестивен механизъм, отнемащ свободната ни воля и моделиращ ни властово-маладаптивно по болните съдържания на агресора. Приемем ли въпросните проекции отвъд актуалната им валидност (доколкото я има, благодарим и се коригираме), се самопревръщаме в нечия бърсалка или кошче за изсипване на душевните му неосъзнатости, с което вредим както на себе си, така и на самия „тиранин“. Защото идентифицирайки се с болните му проекции, поддържаме властовата му характеропатия, като се превръщаме в наранено обслужващ я сателит. Но, не е въпросът до съгласяване или отхвърляне на тези болни нападки, а до учене от тях. Трети е вариантът – житейско диалектичен е, надхвърлящ фашливите дилеми на или/ или е.

Учене

Учене – как?! Съзнаваме през стабилна връзка с нашата и социалната реалност невалидността на такива нападки – умеем да различаваме. Тогава не ги спираме, поне вътрешно. Нищо подобно. Да ги спрем, е да се откажем от уроците, давани ни от Живота. Наблюдаваме какво в нас задействат тези злостни критики – осъзнаваме. Ползваме ги като прекрасен инструмент за най-дълбоко собствено пречистване. Защото такива болни нападки “изчегъртват” и най-дълбоките ни базисни характерови вярвания, и най-закопаните ни страхови програми биват изкопани на белия свят на разширяващото се до тях в мига, процесно осъзнаване. Отхвърлен, наранен, изоставен, пренебрегнат, предаден, несправедливо злоупотребен, дефектен, лош, нищожество, отпадък, унижено изложено изчадие, мръсен, провален, неспрявящ се… Всичко изплува и бива поставено в прожектора на осъзнаването. Не интелектуално – това е било само старт. Преживелищно, в тялото, в дишането в енергията си ги осъзнаваме разкопаните си болки… И ги ползваме, поглеждаме смело, оставаме в тях с доверие в прегръдката, от която имат нужда. Защото не са нещо външно – това е много важно да се преживява като факт. Забележи, не само да се знае от ума, а да се преживява. Собствени дълбоко наранени “парчета”, които са били потиснати, изтласкани, че и отречено разцепени (тук градирам степента на психичните защитни механизми).

Главината на самообладанието

Това осъзнаване е първата част от “двигателя” на самообладанието. Следва шперц/ мастер ключовата част на трансформацията, която завъртяна в ключалката на осъзнаването, разтваря дверите и на една спокойно-обрана, самообладана външна реакция (третата част). Ключово-шперц частта от процеса на самообладание, е свързана с безусловната, майчина любов, а спокойната социална (партньорска, професионална, въобще взаимоотношенческа) реакция, с условната бащина любов, поставяща нормални изисквания/ условия/ граници.

Та, хубаво осъзнаваме преживелищно, хубаво свързваме нападателните трудни ни стимули на “малките тирани” (всъщност великолепни учители) и тегловно-смазващи ни ситуации с базисните ни характерови вярвания и травми… Оттам насетне обаче идва същинската част – трансформацията им. Това разделение на части е само описателно езиково, докато всъщност е един цялостен процес, предимно на метакогнитивно разширено до афективната психотелесно отелесена и, въплътена в тялото и енергията сензорика. Съзнателност, проникваща в усещанията, стоящи в основата както на афекта, така и на по-високите чувства, мотивации и когниции. Та, как трансформация на най-дълбоките характерови вярвания и травми, при положение че са най-често дълбоко прекогнитивни, невербални, идващи от най-ранни бебешки, предродилни (от бременността), че и от рода и от предни собствени въплътени опитности? При това директно, “онлайн”, тоест на мига и в самото комуникативно взаимодействие.

Промяната на тези най-дълбоки болезнени характерови вярвания променя и съдбата ни. Защото индивидуално-личните ни характерови съдържания и процеси са кондензат на цялата ни съдба, на всичко, което като обусловено проявени същества си носим, “дробили сме, сега сърбаме попарата на свободната си воля” и сме в този свят. Та как? Това е смело начинание. Никак не е за търсещите розово удобство и пухкаво щастийце. За истинските търсачи на Себе си е, неплашещи се от плутоновия смърт/ трансформация процес. Защото е такъв. За весело смеещите се на смъртта на старото, гледайки я в очите с ръце на корема от искрено хилотене е.

Смирено любящо приемане

Та, естеството на удържащата/ самообладана трансформация. Смирение. Смирено смълчано безмълвие, провеждащо тишината на Дхарма, на великата мистерия, надхвърляща живот-смърт илюзията в диалектиката на любящия смисъл. Това е медитативен процес, приложен на дело. Поне при мен, това познание идва от опита ми в медитацията, психотерапията и практическото им приложение в ежедневието.

Мога много да говоря за подстъпките на всяка от стъпките в този процес на самообладана трасформация, сама по себе си ключова стъпка в цялостния процес на трансферно удържане/ приложно самообладание. Но, не е целта ми да пиша аналитични лабиринти, а да изразя преживелищен опит – простичко, през собствения си смлян процес.

На дело и ултра преживелищно – трансформацията при вече налична осъзнатост, себепознавателно проникнала в комуникативния акт. То е стихване. Тялото натежава. Оставаш смирено и смълчано в изплувалите собствени дълбоки и болезнени съдържания, като социалният процес на нараняващо общуване е ползван за цялостна преработка. Оставаш тихо, натежало в осъзнатите характерови вярвания. Те болят… Дълго време са били зад сляпо петно при невротични, че и характерово акцентуирани криви компенсации над тях. А сега ги осъзнаваш, признаваш си ги смело. Това се случва за миг, когато вече имаш себепознавателен достъп – говоря за присъствие на метакогницията/ самосъзнанието в прекогнитивни болезнени наличности, определящи съдбините ти.

Осъзнато присъствие при смирено, медитативно смълчаване, провеждащо … тишината. Тази тишина е особено присъствие – наречи го присъствие на духа или както искаш. Но тя е основната преобразуваща сила в процеса на трансферното удържане/ самообладанието. Всички останали прийоми/ методи/ техники са възможни и дори важни, но околовръстни, начални и последстващи. Една жива, любящо безусловна, разумно съзнателна тишинавтика, спуснала се дълбоко в собствения пъкъл. А тя самата дори не е “небесна” или “райска” (като метафори), а е истинна.

Смирено, смълчано безмълвие, провеждащо Боготишието (не, не за пенсионера на нибенциту хортувам…). Това е главината на трансформационния процес. Смиреното безмълвие, което прегръща, обгръща и приема отелесено осъзнатите като афект и усещания базисни характерови вярвания.

При наличие на споменатото преживелищно себепознание, средовите стимули са свързвани с най-ядрените характерови травматични вярвания, които биват “погалени, обгрижени, помилвани и помазани” (всичко това е само вербален израз, предаващ задвербална преживелищност). С безусловното приемане и доверие, тихото любящо погалване, което ги успокоява и извлича потенциалите им в опита, за който сме се родили. В този процес на трансферно удържане, характеровите ни коалиции трансмутират до адаптивните им еквиваленти. Оралността се преобразува до здрава емпатия, шизоидността до творчески потенциал и висока стратегическа визия, садо-мазо до здрава асертивност и смислен алтруизъм, психопатността в лидерски, ръководни качества (вече обаче лидер първо на самия себе си…), а ригидността в спокоен и гъвкав воин, умеещ да следва цели с елмазна социална дисциплина, идваща от постоянно наличната, устойчива вътрешна мотивация.

Тишината преобразува. Не външната… Вътрешната, през описвания процес. Любомъдрата тишина, провеждаща истинния смисъл да живееш осъзнато, в интензивен учебен процес, в който постоянно надрастваш себе си, до Себе си.

Спокойната социална реакция

Тогава, третата стъпка в двигателя на самообладанието – равновесната външна, социална реакция. Когато прегръщането на собствените страхове е така фасилитирано от трудните житейски ситуации и хора, имаме самообладанието да проявим условната/ бащината част от любовта. Спокойно да изясняваме и заявяваме през стабилна връзка с реалността резонната си позиция, като запазваме хармонията си, обрано и с мека твърдост (понятиен оксиморон е, но преживелище факт) взаимодействаме с трудния за нас човек и ситуация.

Равновесно се заявяваме и поставяме условията си, но спокойно, непоклатимо, с присъствие на духа, което се усеща. Това е реалната самоувереност, идваща от дълбоко себепознание и себетрансформация.

Наскоро приятелка, успешен творец в челната тройка в акварелната живопис в световен мащаб, прочете статията ми „Служене“, която споделих след поредното си медитативно оттегляне. Обратната ѝ връзка бе: „Добре, Орлине, много красиво написано и разбираемо, ама какво прагматично прилагаш от всичко това в живота си?!“ Отговорът ми бе именно този: „Практическо познание процеса на самообладание. Извън едната дума, на дело.“

По-горе започнах от партньорските и колегиалните взаимоотношения, като се насочих към какви да е интерперсонални взаимодействия, подлежани от ключовия акт на самообладанието (трансферното удържане, анализа). Повърхностно разлики има. В партньорство или приятелство сме максимално разкрити (е, поне желателно, при стойностни такива), а в професионална среда, личният ни живот стои настрана. Поне при западния модел на бизнес общуване. И това обаче е твърде относително след години присъствие в даден колектив. А съществуват и други разбирания.

Твърдя, че в комуникативния акт има място както за безусловността на любовта, така и за условната ѝ проява.

Твърдя и че при коя да е психосоциална динамика, актът на самообладание е от централно значение. Защото трансформира не само социалния ни живот, но и съдбата ни!

Потърсих в ума си синоним на тегоба. Сканирах няколко понятия и се спрях на бременност. Думата идва от бреме и изначално е свързана далеч не само с процеса на майчинство, а с качественото понасяне на житейски тежести и опитности, от което се раждат красиви характерови плодове. Може да се погледне и през частичното, станало масово значение (износването на биологичен организъм), което да се пренесе в общовалидното. Да възлюбиш майчински живота си така, че да трансформираш и родиш от бремената му зародиша, плода и детето на същинската си природа. В даоската йога и тибетския будизъм такава аналогия е правена от стотици години и хилядолетия.

В заключение – нека ползваме трудностите, за да раждаме плодовете на духа! 

Ако снимката се увеличи, може да бъде видяна нагледно метафората за вътрешното дете. В даоските писания се говори за зачеване с вътрешния бисер (хормоналната психосексуална есенция), който в центъра на корема (долният дан тиен) нараства до “детето” на духа, което се ражда през фонтанелата – тоест, говори се за осъзнаване и трансформиране на телесно-психичния и социален процес в посока себеосъзнаването като част от една по-широка реалност. В будизма същото значение се пренася през т.н. бодхисатва тела. Това понятие ползваме и в „Мандалата на човешките ценности, потребности и смисъл 1 и 2 (две статии)“ в естествената психотерапия.

Мандала на човешките ценности, потребности и смисъл (1) в ЕП.

Мандала на човешките ценности, потребности и смисъл (2) в ЕП.

Видео клипове по темата:

 

 

 

 

Уебсайт | статии

Естествен психотерапевт

Вашият коментар