Здрави характери – емпатиен лечител

Eмпатиен лечител

В статията си „Еволютивни фази и характерови структури“ описах невротичните варианти на характерите, като изведох и адаптивните им, здрави еквиваленти, до които човек стига след качествена характерова преработка на базисните характерови травми и изхождащите от тях вярвания. Тук в поредица от кратки текстове, ми се ще да обрисувам по-обстойно здравите характери. 


Ето го оралният човек. Нужда от грижа, топлота, близост, присъствие, принадлежност, подкрепа и опора, защита, сигурност и обич. Защото самият той няма център от любяща грижа, прегърната принадлежност и сигурност, ги търси в значимите други. В партньора, приятелите, другите. Закача се, „висва на врата“, прилепва, зависи и се стреми да направи другия зависим от себе си, представяйки тази зейнала, зависима несамостойност за истинска любов. Страхувайки се от изоставената самота, която приема за смърт, се държи задушаващо и обсебващо.

Не умее да поставя на самия себе си граници и затова постоянно нарушава дифузно границите на другия, воден от невротичната си нужда от залепена близост. Такова поведение разбира се, натежава и на по механизма на самоизпълняващата се прогноза, често води до изоставяне. Или самата оралка (разговорно нарицателно за орална характерова структура) изоставя, за да не бъде изоставен, като задължително предварително се подсигурява с ти обект, за когото да прилепи зависимите си характерови „пипалца-смучки“.

Трудно се заявява и дава отказ, когато е нужно – страх го е, че така ще бъде нехаресан, необичан и изоставен в бездната от самотен ужас и вътрешна празнота, която постоянно и автоматично-несъзнавано трансферира в обектните си отношения. Вътрешна празнота, в която колкото и да бъде партньорски, приятелски и социално наливано, „изтича като в продънена каца“, на която единствено стените се навлажняват – не за дълго. Кауза пердута за персона нон грата е такова наливане отвън. “Дай ми внимание, още внимание, грижа, обади ми се за н-ти път всеки час, пиши ми в месинджъра както аз ти пиша н пъти на минута, за какво си мислиш сега, обичаш ли ме, кажи ми го пак и пак, не си ли мислиш за друга сега, ревнувам те и представям ревността си за обич, ревнувай ме и ти, за да получавам внимание, рационализирано в невротичното „Който ревнува, обича“…

Оралният характер притежава прекрасната способност за преживяване на емпатия, но докато се проявява в непреработения си, невротичен вид, емпатията също е болно-невротична. Поради липсващия автономен център от любяща сигурност, оралката не притежава любящо-мъдрата, преживелищно диалектична визия, надхвърляща добро и зло, удоволствие и болка, хубаво и лошо. Поради тази си липса, застиването на емоцията в най-ранните онтогенетични периоди, характерни с атавистичните си защитни механизми и неспособността си да поставя здрави граници при „присъствие на духа“, емпатията му е разцепена между свръхпреживяване на нечия радост и добруване идеалистично-„надрусващо“, и свръхболезнено раздиращото вчустване в болката на другостта. Инфантилно, наивно-позитивно въздигане и вкопчване в „добрата майчина гърда“ и отричащо, свръхболезнено, страхово-гневно разкъсване при допира до „лошата гърда“ (казано през специфичния език на психоанализата на обектните отношения). Болна или псевдо, невротична емпатийност, която прераства в здрава, когато оралният характер бъде преработен до здраво емпатиен.


Когато бъде преработен, оралният характер запазва фината си дълбока свързаност с „ти“ обекта, но вече при изградена стабилна психична автономност и самостойност. Тогава той се научава сърдечно да дава, като самото даване кара радостта му да напира извътре, от източника на психичната му безграничност. Емпатът прелива от онази спокойна връзка с любовта, която иска да тече навън и бъде споделяна. Затова той обожава общуването, при което осъществява дълбоко сливане с психичната енергия и чувствата на човека срещу себе си. Емпатът директно чувства и съпреживява „ти“ и „ние“ обектите, способен е за секунди да реализира дълбок сърдечно – енергиен синхрон. Това непосредствено печели и привлича хората към него и съответно го прави харизматичен лидер. С известно усилие той успява асертивно да се заявява, а високият му интелект осъществява чудесна връзка с реалността и гъвкаво препланиране, водено и от сърдечната му спонтанност. Емпатът принципно притежава ясно изразен баланс между екстраверсия и интроверсия и умее еднакво добре както да се потопи дълбоко в душевността, така и да насочи либидото си (психичната си енергия) към външния свят. Емпатът е често срещан характер в нелеката професия на психотерапевта.

Потребности

Всички ние неслучайно се раждаме в дадена семейна система, носеща определен родово-паметов, геномен импринт и наличности. Преживяваме специфични травми не за да се мъчим, а през работата си с тях, да ни послужат като гориво, налягане което да ни води към усвояване на съответни характерови уроци. През базисните си характерови вярвания пречупваме възприятието на социалната реалност субективно, мислим и действаме съответно, което определя съдбата ни. Така характерът едновременно е изразител на съдбата ни, както и работата по него пряко я променя из основи.

Живите, чувстващи същества имаме потребности – физиологични, от социална сигурност и утвърждаване, общностна принадлежност, разумна творческа изява, естестична и етична обич, красота и нравственост, идващи от присъствие на духа. Задоволяването на потребностите се реализира както през пирамидална градация отдолу-нагоре (вж. Маслоу), така и през вече присъстващото себереализирано себепознание на духовната ни същност, отгоре-надолу. Повече за тези два вектора читателят може да прочете в следните статии: „Мандала на човешкия смисъл, ценности и потребности 1“ и „Мандала на човешкия смисъл, ценности и потребности 2“.  

Базисната травма в оралния характер е изоставената, безлюбна самота. Потребностите тук са от любяща заедност, приемане, общностна съпричастност, прегърната погаленост, любящо единяващо сливане. В статията „Еволютивни фази и характерови структури“, както и по-горе, описвам невротичната посока, в която тези потребности се задоволяват чрез маладаптивно зависимо, несамостойно възприятие и поведение.

Здраво задоволяване на потребностите

Ключовата насока при здравото задоволяване потребностите от любяща заедност, обичана сигурност и сърдечно единяващо приемане, е автономната самостойност. Автономният, относително самостоен интрапсихичен център, ядро от любяща свързаност със Себе си, а оттам и с ти и ние обекта.

Трансмутацията от орално невротичен, в здрав „емпатиен лечител“ характер, в естествената психотерапия се осъществява по пътя на смислово стройна поредица от методологична последователност, холистично интегрираща в себе си не само широк кръг от психотерапевтични системи, но резонираща преди всичко с естествената отелесеност на човешката когниция в духовно-психо-физиологичния човешки процес.

В началото се стъпва на стабилна научна база, като през естествената когнитивна психотерапия човекът е учен да работи с автоматизираните си мисли (а.м.), междинни допускания и базисни вярвания рационално-когнитивно. Така се изгражда основа, стъпване на здравата база на логическото разбиране и осъзнаване. Постепенно този процес се автоматизира и от „околовръстно“ ментален, има свойството да прониква и променя все по-дълбоките психотелесни залагания. Работи се с а.м. като „Няма да се справя сам“, „Ще се проваля каквото и да правя – по-добре да не опитвам“, „Страх ме е, че ще ме изостави!“, „Знам, че не ме обича истински, а някоя ще го омае и ще ми го отнеме!“, „Ще остана сама!“… Мислите се регистрират, осъзнават, променят адаптивно, което води до промяна и в емоцията. Постепенно процесът се фокусира все повече „в корените“, в базисните и междинни вярвания за себе си, света и другите, такива като „Не съм обичана!“, „Не се харесвам и обичам!“, „Сама съм.“, „Изоставя ме – умирам!“…  Залагат се здрави характерови вярвания: „Обичам се, обичат ме!“, „Харесвам се безусловно и ме харесват безусловно!“, „Заслужавам любов!“, „Творя с любов.“, „Доверявам се на потенциала си и затова се справям с лекота.“, „Доверявайки се дълбоко на себе си, мога да се доверя и на другите.‘, „Мога здраво да се подчиня.“, „Спокойно поставям здравите си граници.“, „Любовта винаги е с мен – невъзможно е да съм самотна!“…

Относно ролята на психоанализата в така описвания процес: с пълно уважение към достиженията ѝ, при достатъчното ѝ познание, се ползва активно като фонов, паметов контекст в психотерапевта, служещ му за качественото проследяване съдържанията и психодинамиката в клиента. Практически обаче, в естествената психотерапия психоанализата е далеч по-систематизирана, целенасочена и структурирано-извличаща психичните процеси от тази в аналитичните школи по света, като е употребявана предимно според нуждите на фокусираната в решения и преобразуване целева характерова промяна, с далеч по-активното и мотивиращо присъствие на психотерапевта.

Когнитивният планиращ, препланиращ, свързващ стабилно със социалната реалност и ментално преобразуващ процес в естествената психотерапия, е свързван с принципа на мъдростта.

Когнитивният процес се надгражда от поведенческия подход. Оралният човек е учен да осъзнава, удържа и променя зависимото си, вкопчено-обсебващо поведение в любящо-самостойно. Преобразувайки когницията, както споменавам по-горе, да регистрира и дезавтоматизира поведенеските си зависими навици. Да удържа на тласкащата го невротична нужда да се свърже на живо, по телефона или през интернет със значимите за него възпитаващи фигури (родителите), с партньора, приятелите и познатите… Учен е периодично да остава сам, посрещайки изплуващата тревожност със смирено любящо приемане, учейки се да бъде добра компания на самия себе си. Постепенно се ражда осъзнаването, че самотата никак не е равна на самотност, а че отвътре живее цял един богат свят от творчество и любов, който е винаги наличен. През все по-усвояваната асертивност, оралната личност е възпитавана в умението да се заявява и дава здрав отказ, когато е нужно, отново посрещайки базисния си собствен страх от нехаресване и изоставяне от значимия друг. Самостойността е утвърждавана и в процеса по вземане на решения, като постепенно се следва градация от по-„малките“ и ежедневни, към по-ключовите такива.

Естествената психотерапия плавно продължава хипнотерапевтично, през подходящите аналогии, вложени в метафори и алегории, да трансформира и тласка към самостойна автентичност. Естественият хипнотерапевтичен процес преминава през реструктуриране на „червената нишка“ от базисни характерови убеждения в автобиографичната епизодична, семантична и процедурна памет. Тоест, работи се в посока пренаписване на личната история с т.н. хипнотична регресия. Ползват се множество хипнотични, нлп, трансперсонални и др. прийоми.

Естественият терапевтичен процес по реструктуриране на оралния в здраво емпатиен характер, се прелива в психотелесна, през тялото, през сензориката работа. Защо? Защото човешката когниция е отелесена. Базисните характерови, подсъзнателни вярвания присъстват в телесните брони, блокажи, напрежения задържащи потока от психична енергия (либидо), в усещанията случващи се не в някакво абстрактно пространство, а тук и сега, в тялото. Практически тук работата се изразява в психотелесни опити за здраво подчинение, доверие и асертивност – двете страни на любовта, майчино-приемаща и бащино поставяща здрави граници. Особено важна на това ниво на трансформация, се явява груповият процес: психотелесни опити, констелации, психодрама, психотеатър и пр. групова динамика, в която междуличностовото взаимно отразяване притежава силата да трансформира интензивно. Групов процес, осъществяван в ежеседмични терапевтични групи и неколкократно всяка година дълбоко преживелищни, няколкодневни работилници.   

С особено проникновена сила на въздействие при трансформирането на оралния в здраво емпатиен характер, е естественият трансперсонален (висинен, надличностен) подход. За него говоря в поредица от статии тук. В настоящия кратък текст, ще спомена единствено незаменимата мощ на реструктуриращата молитва и медитацията.

За ролята на молитвата в естествената психотерапия подробно разисквам в статиите „Молитвата в естествената психотерапия – научен поглед“ и „Стабилна база“. Отвъд теоретичната научна обосновка, практически чрез молитвата в човека се кондиционира и установява стабилен вътрешен център, базисно ядро, вътрепсихична „канара“, върху която когнитивният процес устойчиво стъпва. Тепърва невронауките във все по-голяма дълбочина и с по-точна прецизност ще проследяват невралните корелати на молитвеното въздействие и процес. Преживелищно, случва се ресвързване с това, което някои наричат Бог, други Дао, трети жива и разумна природа, Дхарма, мъдър природен ред. Разумен природен ред, в който съществуват ясни закономерности,произлизащи от любовта, мъдростта и истината на Дхарма, на естествения природен ред на Дао, на Бога. Вътрешно присъствие, в което човек може да бъде сам, но не и самотен. Мъдрото и освобождаващо присъствие на любовта, която единява с един разумен космос, проникнат от прегръдката на блага правдивост. Така ползването на молитвата многократно ускорява преработката на оралния характер в емпатийно-лечителски, като директно сформира и води до осъзнаването на стабилен вътрешен център, здрава любомъдра база.

„Черешката на тортата“ в естествената психотерапия, е медитацията. Не водената (хипнотерапия), а „чистата“ медитация. Това, което в естествената йога наричаме смълчано безмълвие, провеждащо Боготишието. Когато човек смълчи ума си в смирено съсредоточаване, започва да се случва свръхсъзнателният процес на прозиращо зад воала на телесната повърхностност безмълвие, провеждащо … Бога. В медитацията човек остава сам не само физически, но и вътрепсихически. Любимият на оралната личност механизъм интелектуализация бива отнет, а хващането дори за самия ум през невротичния свръхконтрол става невъзможно. Лишен дори от тази си псевдоопора, на човека му се налага да „скочи“ в тишината, която се оказва наситена с блага мъдрост, „слизаща“ до дълбоките психични страхове и неутрализираща ги до дълбока сигурност, спокойствие, ведра радост. Страхове, присъстващи в тялото като телесни напрежения, проявени в усещания, носещи психични съдържания. Осъзнатото свързване на тези наситени с базисни характерови вярвания усещания с тишината, постепенно ги неутрализира, преобразува ги до поток от чиста енергия. Любящата, освобождаваща мъдрост превръща базисните вярвания в гориво за присъствието си в живота на човека. Зависимостта трансмутира до здрава емпатия, до любомъдрие.

Горните терапевтични последователности са препоръчителни, нежели твърдо следвани. Често се припокриват или осъществяват успоредно паралелно.


Така. Описах как в естествената психотерапия не се борим с характеровите си страхове, а ги ползваме като гориво на опита, за който сме слезли в това земно училище – за изучаване на предметните уроци, вложени в самите травматични характерови вярвания. При оралния характер преобразуваме вярванията за изоставена самота в автономна, любяща самостойност – оралната зависимост се трансформира до здраво емпатийно свързване. Оралната личност се превръща в емпат, преливащ от любяща мъдрост, което прави присъствието му в социума лечебно.

Уебсайт | статии

Естествен психотерапевт

Вашият коментар