Много често ходим по света (в буквалния и в преносния смисъл) объркани, отчаяни, неразбрани. Умът се лута в търсене на правилния отговор – търси изход от ситуацията. Кое ми пречи в този случай? Къде съм ограничен? Стигнах ли лимита (на тялото, ситуацията, взаимоотношението)? Защо не съм свободен? – така биха могли да звучат някои от въпросите, които задаваме на себе си в моменти на екзистенциална несигурност. Но това, което ги обединява като общ знаменател, е, че всъщност искаме да получим отговор от ума, от рациото. Небезизвестен факт е, че нашият начин на мислене е обусловен от индивидуалните ни преживявания (от ранно-детските години, но не само) и начина ни на реакция към тях. Това са всъщност базисните ни програми – филтър, през който виждаме света.
Една по-широка перспектива ни се представя от източните учения. Предлагам тази кратка притча, за да илюстрирам в най-общ план възгледа на съвременния технологичен човек за живота, целите и смисъла и как източната философия разглежда този проблем:
Отишъл един човек при Буда и го попитал: „Аз искам щастие! Как да го постигна?“. Буда му отговорил: „Първо махни Аз – това е егото. После махни искам – това е желанието. Виж как накрая оставаш само с щастие.“.
В тибетския будизъм основно е заложена идеята за просветлението. Това е постигане на състояние, в което човекът добива съзнателност за истинската природа на ума и помраченията му, както и разширяване на Знанието – онова знание отвъд логиката, което е по-скоро преживелищно и дори на моменти е трудно да бъде описвано с думи. И това е така, защото единствено когато преживеем нещо, ние сме сигурни, че го знаем. В тази философия дълбоко е заложено вярването, че всеки от нас носи семето на просветлението. Има обаче различни пътища за достигане до него: пътят на Сутра ученията (Пътят на отричане), пътят на Тантра ученията (Пътят на трансформация) и пътят на Дзогчен (Пътят на самоосвобождението). Тези три пътеки използват трите „порти“ – вход към Знанието, а именно: тяло, реч и ум.
В литературата няма точни данни за годината на раждането и смъртта на Сидхарта Гаутама, но се счита, че е било в перида VI – V в. пр. н.е. Наричат го още Буда Шакямуни. („Буда“ означава просветлен, Саки или Шаки е името на племето на неговия баща Шудходана, а „муни“ значи безмълвен.) Фундамент в учението на Буда са четирите благородни истини:
- За наличието на страдание – животът е страдание: „Такава, о, монаси, е арийската истина за страданието. Раждането е страдание, старостта е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание. Свързването с неприятното е страдание, неудовлетвореното стремление е страдание. Накратко петте елемента са страдание.”
- За причината за страданието – желанието: “Наистина жаждата (желанието – trishna) предизвиква възобновяване на съществуването, съпровождано от жажда за чувствени удоволствия, търсене на удовлетворение ту в едно, ту в друго, стремеж към удовлетворяване на страстите, стремеж към съществуване или несъществуване.”
- За прекратяване на страданието: “Напълно спиране на желанието, отричане от него, освобождаване от него, непривързаност.“
- За Пътя на прекратяване на страданието: marga или Средният път – нито една крайност не би донесла облекчение на страданието – нито потъването изцяло в материалния свят и блага, нито отричането им и отдаването само и единствено на духовна практика и краен аскетизъм.
[Цитатите са от: Koller, J. M. Asian Philosophies. Prentice Hall, 2007.]
Пътят на Тантра учението.
Първоначално Тантра възниква в Индия и Шри Ланка. След това се пренася в Тибет от Гуру Падмасамбхава (името му значи „роден от лотоса“), където се предава по жива линия – от учител на ученик. Тук са вплетени принципите на Ваджраяна (диамантена колесница) – един от трите пътя към просветлението. Основна идея е да бъдат превърнати страстите в мъдрости. Или raga, dwesha и moha (привързаност, гняв, невежество – понятията са многозначни и преводът им често не може да бъде само с една единствена дума) – трите отрови, причина за постоянно повтарящия се цикъл на смърт и прераждане (самсара). Изходна точка е пустотата (шунята) и от нея се отива към божественото.
Пътят на Дзогчен.
Дзогчен означава Великото съвършенство. Първият учител е Гуру Гараб Дордже, за когото се смята, че е получил знанието за будистката традиция от състояние на бодхисатва. В основата на дзогчен традицията стоят неговите три изявления: основата, пътят и плодът.
Основата – представлява разпознаване на истинската ни природа. Това е пряк път към състоянието ригпа или мигновено присъствие
Пътят – да се избере състоянието на присъствие отвъд съмнението
Плодът (или още резултатът) – продължаване на пребиваането ни в истинското ни състояние с увереност и свобода
В тази традиция няма нищо за отричане и трансформиране. Препратката е към предходните два пътя за достигане до просветление. Всичко просто е. И затова символът на дзогчен е огледалото, което само отразява без да променя като надхвърля дуалността (добро-лошо, хубаво-грозно, силно-слабо). Доста често пречка за достигането до това знание се явява нашият ум и неговата склонност към аналитично мислене. Свръханализирането често води до ситуация на колебливост, а в случая голяма значимост се приписва на безоценъчността и наблюдението. Размишлението върху абстрактности също води до отдалечаване от същностното познание, защото то е преживелищно и не би могло да се поствави в категории, графи, колони. Търсенето на причинно-следствени връзки също ни дистанцира от знанието, защото е по-скоро стремеж на ума към сигурност. Основен постулат е, че няма нищо за променяне и от тази позиция да се открие истинското знание. Тук на фокус е отделният индивид, а не строгите принципи на даденото учение. Спрямо всеки се „калибрират“ практиките и способите -съобразено с възможностите в дадения момент. С по-голяма значимост в дзогчен практиките е състоянието на присъствие и съзерцание, чрез които се предава знанието, а не толкова конкретните думи и значението дадено им от ума.
Устоите на будистката мъдрост са подкрепени и от т.нар. Неизмерими четири – това са принципни положения, които добавят идеята за взаимозависимост между всички живи същества. Те представляват събирателно понятие, търсещо баланс, уравновесяване между противоположнистите – от крайната изолация и затваряне в капаните на Егото (т.е. липсата на свързаност с другите) до тоталното сливане и загуба на усещането за здравото Себе. Първо е неизмеримата любяща доброта. Тя се изразява в едно сакрално пожелание всички живи същества да изпитат щастието. Защото всеки има това право – да се освободи от страданието и да търси смисъла. Усещането би могло да се сравни с чувствата на майката към новороденото и дете.
Второ е неизмеримото състрадание. Обръщам внимание на състава на думата: съ-страдание, т.е. страдам със. Означава сърдечното желание другите да не страдат. Тук не е вложена идеята те да не преминават през трудности (страдания за Егото), а по-скоро да се избавят от заблудите – причина за истинското страдание. В началото практическото прилагане на състрадание в ежедневието би могло да се изразява в принципа да не вредим на другите. Пътят на израстването трансформира това в служене на другите. Това се достига, когато загърбим егоцентричните желания на ума.
Трета е неизмеримата радост. Представлява противоотрова за завистта, защото изпитваме щастие за и от щастието на другите.
И четвърто е неизмеримото безпристрастие (equanimity). Възприемаме всички живи същества като равни отвъд класификациите на ума. Това е ключ за намиране на баланс между прилепването и безразличието към хора, вещи, ситуации, взаимоотношения. Медитирането върху четирите неизмерими е посока на развитие. Самата практика би могло да започне от някой близък, след това да премине към някой неутрален за нас човек и да завърши с някой, когото считаме дори за враг.
Според мен едно както необходимо, така и неизбежно явление по Пътя, което включвам тук, е култивирането на разграничаваща мъдрост. Това е способността да надраснем черно-бялото мислене. Да виждаме истински отвъд привидното. Да знаем с онова просветлено Знание. И да елиминираме съмнението и несигурността – коренчета на повечето желания, ерго страдания. Би могло да добием такава мъдрост, четейки и изучавайки различни текстове на учения; в размисъл над проблемните точки и може би най-много в медитация.
Изложението до тук със сигурност не изчерпва необятността на материята, която засегнах, но сега е моментът, в който да направя паралел с Естествената психотерапия. Принципите, които следваме и ползваме, а именно – Любовта, Мъдростта и Истината, обхващат изцяло възгледите на Източната философия. Да, като понятиен апарат може да звучат различно, но есенцията, онава Знание, за което писах, са дълбоко вплетени в същината. Например, когато говорим за благуване – имаме предвид отдаденост, преданост към и провеждане на Любовта. Това напълно отговаря на неизмеримата любяща доброта. Друг пример е смълчаването, което е част от принципа на Мъдростта. Смълчаването е всъщност притихване на невротичния ум, оставане в тишината, безпристрастно наблюдение и присъствие в момента (майндфулнес). Корелира с практиката на випасана или лагтонг. Боготишието, носещо принципа на Истината със себе си, е израз на свързването с Бога – отвъд религиозните догми. Става дума за онази празнота (шунята), която съдържа всичко.
В заключение ще цитирам Далай Лама, който пише: „… възможно [е] да променим вътрешната си нагласа и да усъвършенстваме човешкия ум. Макар да няма цвят и форма и макар понякога да е слаб, човешкият ум може да бъде по-здрав и от стомана. За да го обучим, се нуждаем от търпението и решителността, с които бихме ковали желязо. Ако практикуваме усъвършенстване на ума с воля и решителност и не преставаме да се опитваме, опитваме и опитваме, независимо от всички трудности, които срещаме в началото, ще успеем. С търпение, практика и време ще постигнем промяна…“ (от „Сърцето на медитацията“)
Използвани източници:
- https://www.worldhistory.org/Four_Noble_Truths/
- https://orlinbaev.com/%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b5%d0%bd%d0%b0-%d0%b9%d0%be%d0%b3%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%bb%d1%8e%d0%b1%d0%be%d0%b2%d1%82%d0%b0-%d0%bc%d1%8a%d0%b4%d1%80%d0%be%d1%81%d1%82%d1%82%d0%b0/
