- ДИАЛЕКТИКА И ДИДАКТИКА
Диалектика – в древността диалектиката е форма на излагане на философски разсъждения, в която две страни имат противоположни становища. Развита е от Платон, а в съвремието основните й принципи са формирани от немските философи Фихте и Хегел. Според някои учени и изследователи историята на диалектиката съвпада с пълната история на самата философия.
Трите основни принципа на диалектиката, според Фихте и Хегел са:
- Всичко е преходно и крайно, съществуващо в рамките на времето.
- Всичко се състои от противоположни сили и има противоположни страни.
- Постепенните промени водят до повратни точки, в които една от силите надделява над другата (количествените натрупвания водят до качествени изменения).
Дидактика – това е наука за преподаването и обучаването. Основните създатели са редица учени и философи – Френсис Бейкън, Ратке, Коменски и много други. Също има класически основи и модерни, съвременни определения и схващания. Самата дума има гръцки произход и означава обучавам, наставлявам, обучение, урок.
Естествената психотерапия е иновативна, креативна, творческа терапия, която не отрича, а включва и надхвърля методите на предхождащите я терапии. Най-важното й качество е прагматична ефективност, а именно успоредно да следва двата вектора – дидактичен и диалектичен. Опитът в тази посока показва, че процесът става много цялостен и завършен, стъпва върху логиката на науката и принципите на духовното. Затова смело може да се твърди, че интегрирайки и развивайки частите, с които терапията е разполагала до момента, Естествената психотерапия трансформативно достига до нови модели, надхвърлящи и количествено, и качествено сумата от досегашните си части. Превръща се в уникално различен и високоефективен метод.
- Как ЕСТЕСТВЕНАТА ПСИХОТЕРАПИЯ работи с двата вектора?
Двата вектора – диалектичен и дидактичен, в ЕСТЕСТВЕНАТА ПСИХОТЕРАПИЯ се ползват заедно, успоредно, неделимо. Терапевтът помага на човека отсреща да осъзнае важността на всички аспекти, на пръв поглед напълно противоположни, и да трансформира тези противоположности в ново съзидателно цяло.
ДИАЛЕКТИЧЕН ВЕКТОР –
Той е бавния път, бавната лента на магистралата. В тази лента се случва промяната в разбирането и отношението към себе си, към света, към динамиките в различните свързвания. Разширяването на съзнанието е необходимо, защото както казва Айнщайн – „Един проблем не може да се реши на същото ниво на съзнание, на което е възникнал“. Нужни са ни нови нагласи, нови начини на мислене и методи, с които да подходим качествено различно. По тази бавна пътека също се изгражда ново отношение и настройка към характеровите принципи и вярвания, които саботират, подкопават, деструктурират. Както водата дълбае камъка бавно и методично, и тук с времето се стига до нови разбирания. Случват се бавно, защото това са процеси в мозъка, които имат нужда от време за да минат целия път, целия по-дълъг маршрут, за да се стигне до емоционалния мозък. Накратко – в този вектор описваме, назоваваме нещата, наблюдаваме ги, обсъждаме ги, но стоим далеч от тях, държим се на разстояние.
ДИДАКТИЧЕН ВЕКТОР –
Този вектор е бързия път до емоциите. По-бърз от него е само пътят на обонянието, което има директен достъп до тях. През принципите на ненасилствената комиуникация ние влизаме в психотелесната преживелищност и там богатата съкровищница на подсъзнанието ни дарява своите безценни освобождавания. Използваме йога, дихателни практики, хипноза, ТЕС, молитва и много други. Стъпваме на бързата лента на магистралата и понякога в един миг сме в най-дълбоките характерови травми. С нищо не се борим, не се налага да търсим решение, да анализираме, а просто, мъдро и леко стигаме до любовта и смисъла. Стигаме също и до местата, които вътрешно крещят на спрян звук и докато не ги чуем до нас ще достигат последиците от този шум, но не и причините за възникването му. А именно онези дълбоки вътрешни нужди, които са незадоволени и търсят отклик, виждане, приемане.
В ЕСТЕСТВЕНАТА ПССИХОТЕРАПИЯ тези два вектора непрексъснато сприраловидно се преплитат като молекулата на ДНК, съставена от две танцуващи вериги. Понякога ги редуваме, накапваме първоначално с единия, после стъпваме на другия, а понякога сменяме лентите на магистралата дори и в една сесия.
Ако погледнем малко по-задълбочено всеки един от нас – ние като хора също правим това постоянно. Понякога имаме процес на учене, трупане, събиране, което в един момент прави своите качествени изменения и ние вече сме други и вземаме своите решения от друго ниво. След това отново сядаме в превозното средство, небързайки за крайната цел се движим в бавната лента, докато не „изникне“ нещо и рязко не забързаме в лентата за изпреварване. В нас има един красив процес на танцуване на всичките ни вярвания – болезнени и всякакви, които инспирират поведения, случвания, понякога дори спиране на всичко, пасивност, оттегляне. До момента, в който отново сме готови да тръгнем по пътя си на открития, изследване и нови скокове. Във всяка житейска ситуация ние ползваме както целия набор от вече налични вярвания и инструменти, които са арсенала ни от преживелищен опит назад, така и новите, които идват в настоящето. Понякога влизаме в огромни вътрешни конфликти, защото „старото“ и „новото“ се бият, коренно противоположни са и ни тласкат в различни посоки. И тогава идва обръщането към сърцето, към свързването, към Любовта, която благо синхронизира всичко, обединява противоречия и полярности и там, в точката на Сърцето ние сме цялостни, завършени, достатъчни.
Когато сме добри ученици, ние съвместяваме по най-добрия начин научените знания в „училище“ от букварите, и тези, които идват директно от живота. По един естествен и лек път стигаме дълбоко до болното, трудното, отхвърленото и там като в скъпоценна мида откриваме разкошната перла на урока. Позволяваме на мъдростта да излекува раната и продължаваме с белезите по-силни и цялостни. Затова често наричаме трудните си партньори и враговте си – учители. Най-ценните уроци идват от най-болезнено откритите бисерни миди. Всеки един от нас има житейската диалектика и дидактика в раницата си, с която е тръгнал да покорява високия планински връх. И съзнателно или не избира как и кога, и дали изобщо да ги използва.
- ПРИНЦИПИТЕ И ВИЗИЯТА ЗА ЖИВОТА, ПРЕДАВАНИ В УЧЕНИЕТО НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ
С голямо вътрешно задоволство и радост можем да установим, че във философската наука има и българска следа. И то не каква, а едно име, което обединява цялата наша духовна общност – на Учителя Петър Дънов. В неговите беседи и лекции има десетки примери за привидното противоречие между доброто и злото, в които разбираме че се задвижва голямото колело на Живота. Отвъд простите квалификации на нещата като добри и лоши откриваме нови категории, които се раждат след като сме преживели съответни драматични опитности и сме се трансформирали или преродили като в притчата за жар-птицата.
В процеса на психотерапията, както и на сцената на живота, се случва това противопоставяне на добро и зло, вътрешно разкъсване между едни и други мисли, желания, копнежи. Същността на Диалектиката се реализира както в живия живот, така и в частност във всяка една психотерапия, където се опитваме да преборим или опитомим собствените си демони. Има много народни мъдрости, които се въртят около това, че истинското зло не е около нас, а в нас, че враговете, от които е добре да се пазим, са в собствения ни заграден двор.
В беседите на Учителя се загатва и принципа на Дидактиката, формулиран от Хегел, относно прерастването на количествените натрупвания от усилия, грешки, залитания, падания, ставания в едни нови нива на съзнание, в които категориите са вселенска мъдрост, сърдечна доброта и безгранична Любов.
Идеята на Учителя за СМИРЕНА СИЛА – че когато се мислим за най-силни, сме най-слаби и обратно; идеята за това дали когато си богат материално, не си най-беден – и значи ли това, че си беден материално, си беден и духовно? И коя е истинската бедност? И истински важната сила?
Изучавайки противоречията в беседите на Учителя отново стигаме до заключението, че всички разминавания изчезват, когато отвориш себе си, сърцето и съзнанието си за Любовта, когато осъзнаеш, че Ти си Любовта! Че да бъдеш себе си е най-ценното и дори Безценно, че няма нужда да завиждаш и да се конкурираш с никой, защото всеки си има неговата специална дарба. Че да ламтиш за още е натоварващо и изнемогващо, а когато спреш и се огледаш, виждаш, че имаш преодстатъчно и вселената е изобилна, стига да имаш сензитивност за цялото това изобилие.
Хората имаме нужда от понятия за „добро“ и „зло“, защото иначе ще се загубим. Няма да имаме границата, която ще ни помага да правим своите избори. Мъдрият човек, според Учителя, вижда доброто и злото като двете страни на една монета, като Ин и Ян в източните философии. Когато един човек отрича „злото“ в себе си, сенките си, в които той не се харесва и се отхвърля, на практика им дава сила, като един звяр в себе си, който се храни с това отхвърляне и отричане. Приемайки ги, ние ги обезсилваме, режем пъпната връв, която ги храни и им позволява да растат и да превземат живота ни. Интегрирайки всичките си части, ние ставаме цялостни, завършени и приемащи се, а това е пътят към стабилна личност, живееща в мир и любов с всички, приемаща различията и многообразието в света.
„Сега ще ви попитам: кои са най-добрите и кои най-лошите хора в света? Най-лошите хора са тези, които нито добро правят, нито зло правят. Добрите хора в света са тези, които и добро правят, и зло правят.“
Тези думи на Учителя могат да бъдат определени като най-кратката притча в света. Ако не правим нито добро, нито зло, ние сме като мъртви души. Ние нямаме Душа. Ние сме празни. Правейки и добро, и зло, ние учим. Падаме, ставаме, обичаме, мразим, прегръщаме, крещим, любящи сме, и гневни. Даваме възможност на Душата да учи уроците си и да растем в осъзнаванията си, да трупаме мъдрост, която да ни води.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
ПРИТЧА ЗА КАФЕТО, МОРКОВА И ЯЙЦЕТО
Младо момиче се оплакало на баща си:
– Тате, толкова се уморих. Животът ми е толкова тежък, пълен с трудности и проблеми. Сили нямам вече! Какво да правя?
Вместо отговор бащата сложил на огъня три еднакви тенджери с вода. В едната сложил морков, във втората яйце, а в третата сипал кафе. След известно време извадил моркова и яйцето от първите две тенджери, а от третата отлял в една чаша.
– Какво се промени? – попитал дъщеря си.
– Ех, тате – вижда се, яйцето и моркова са се сварили, а кафето се е разтворило във водата.
– Не, дъще, това е само на повърхността на нещата. Но, погледни по-внимателно: твърдият морков във врящата вода стана мек и дори можеш да го смачкаш, а крехкото яйце стана твърдо. На външен вид не са се променили, но вътрешно – да и то под въздействието на едно и също неблагоприятно обстоятелство. Така е и с хората. Тези, които изглеждат силни, могат да се пречупят там, където слабите и крехките ще се окажат по-устойчиви.
– А кафето? – попитало момичето.
– О! Това е най-интересното! Кафето напълно се е разтворило във враждебната за него среда и я е променило, в нещо, което всеки би пожелал.
Всички в живота сме подложени на най-различни „бедствия“. И всеки един от нас реагира различно на тях. Едни влизаме твърди и непреклонни (като моркова) и след „бедствието“ ставаме меки и слаби, дори пречупени и смачкани. Други влизаме меки, крехки, чупливи (като яйцето), а излизаме по-твърди. Но дали ставаме груби, огорчени и твърди или просто по-устойчиви и стабилни? И дали твърдото отвън означава меко сърце или и там – отвътре също е твърдо?
Или сме като кафето – променяме водата, която ни е донесла болка и оставяме своя аромат и вкус в нея, въпреки нейната агресия, или дори и заради нея. И когато нещата станат най-лоши, ние ставаме по-добри и променяме ситуацията около себе си? А когато болката е най-тежка и проблемът най-страшен, дали се издигаме на ново ниво?
Да бъдем доволни, щастливи и хармонични не означава, че сме имали най-доброто от всичко, че винаги раздаването е било с най-силните карти. Напротив – безспорно в трудностите ставаме по-устойчиви. Как учим уроците на болката и загубите, и дали позволяваме миналото да ни застига, изпреварва и присъства в настоящето? И ако не освободим призраците от гардеробите си с Любов, можем ли да продължим свободни, леки и градивни напред?
Естествената психотерапия с методите, които ползва, ни помага да правим избор как да реагираме на проблемите и „нещастията“ в живота – дали избираме да вървим напред огорчени и отчаяни или да не допускаме нищо да прекърши нашия Дух!
„НЕЩАСТЕН Е ТОЗИ, КОЙТО НИКОГА НЕ Е БИЛ НЕЩАСТЕН.“
СЕНЕКА