Има миг, в който спираш да изпитваш онези чувства,които те изяждат отвътре. Спираш да гледаш на другите с лошо око. Има един миг, в който сърцето и душата ти не ти позволяват да почувстваш завист или онова тъпо чувство, което ни се насажда още от малки, че сме в постоянна битка и конкуренция с другите. Моментът, в който спират да се появяват тези чувства идва, когато спрем да се идентифицираме със своя ум. Той е там за нас, но не за да участва във всяко наше преживяване. Можем да го ползваме, ако наистина имаме нужда от него. Когато съм с хора, с които комуникирам, нямам нужда ума ми да слага етикети и да ми обяснява какво си мисли и да ми казва как това вече сме го играли и знаем какво предстои в следващите мигове от деня. Няма как да знае, така че няма да продължавам да му позволявам да властва над мен.
Има една по-дълбока и стойностна същност вътре. Аз не съм ум. Нито съм машина,която трябва постоянно да предсказва какво ще стане и да планира, не ми е нужно да имам „едно на ум“…… Има един миг, който задължително се откроява от стандартните, предначертаните. Тогава всичко извън любовта ми е чуждо. И усещам грамаданска сила в себе си, но не надмощие над другия, а силата на любовта, която разпуква всички вътрешни бариери и струи навън…. и докосва всичко. Вътре и вън – вечен баланс. И в безсмислените и произволни неща…..там я има магията. Докосване до самия Бог, до безпредела на потенциала на духа. Чувство за докосване до самото ядро на Вселената, съдържаща в едно голямо цяло и мравката и Слънцето, и светлината и звука, и мръсното и чистото, и полета на птицата и психично болния…. и така до безкрая на вечността. Няма крайна точка. Произвол в цялостта и цялост в произвола.
Идва миг, в който гледам лицето на нежно момиче с пусната, мека, руса коса. Очите й са уверени и смели. Лицето е тънко и бледо. Тънки устни с розово червило. Облечена е добре, но това не е важно. Аз съм пропаднала в очите й.
А в други дни, може би забързани и напрегнати от незначителни неща, на които обръщаме внимание, бих си казала,че е надменна и студена, ще си кажа, че я ненавиждам за това колко е красива и нежна и как си личи, че животът тече през нея диво и я носи на ръце по нейния личен път. Всички го правим. Не оставяме душичката да полети, да подиша чист въздух, да танцува в живота. Тъпчем я и анализираме. Мисъл, втора, трета, дълъг диалог, безкраен монолог, тревога, страх, не се чувам, мъчително е, лудница, искам да избягам….. а къде…. искам да избягам от себе си. И целият този ад е защото се отдалечаваме все повече от себе си. А тогава се отделям и от мравката,и от слънцето, и от лалето, и от онова красиво момиче отсреща, което изначало аз винаги съм обичала….. Защото аз съм тя, и тя е мен…. И Ти си нас.
Автор
Мариета Георгиева
Специализант ЕП
