Нека си представим за момент един човек със специалност в областта на помагащите професии – например социален работник, логопед , психотерапевт, лекар… Ще се спра конкретно върху психотерапевтите. Да речем, че този човек е прекарал години обучение в различни направления: психоанализа, когнитивно-поведенческа терапия, клиент-центрирана терапия, психотелесната школа и още много други. Този човек е действително умен, с времето е събрал много знания ,както теоретични, така и много практически умения. На стената му стоят окачени редица дипломи… И всичко това е прекрасно, даже бих казал и нужно за този специалист. Евала!
В същото време обаче много от клиентите, които го посещават, удържат при него за две, максимум три сесии и сменят терапевта си. Питам се защо? Къде е причината за това.
Сещам се за разговор с мои познати: „Ей, да знаеш тези там от персонала на болницата се държаха като хора, много човечни!“ или пък друго: “С такова добро и топло отношение как да не се върна при този специалист!“. Ако сравним двата описани от мен варианта, ще стигнем до няколко думи, които отличават хората в двете хипотетични ситуации: Човечност, отношение, топлина ,разбиране. Аз бих го нарекъл и само с една дума – емпатия!
Емпатията – това е способността директно да съпреживяваш: чувствата, енергията, менталната обща посока, емоциите, телесните усещания, настроенията. И това е процес в едно динамично равновесие, в синхрон с променящия се психичен поток. Емпатията може да се прояви не само в отношенията между хората, а и между хора и животни; животни и животни, изобщо между всички чувстващи същества както и растенията, енергийните природни потоци дори към самия Живот. Именно емпатията е онова явление, което като че ли магически споява всички знания и умения на психотерапевта – даже сякаш ги надгражда и го прави ефективен в това, което прави. Защо ли? Защото той вече обича Човека срещу себе си!
Чувал съм въпроса: „Добре де, ама как се справяте вие лекарите [психотерапевтите, социалните работници и др. хора с помагащи професии – б.а.] с цялата болка ,която ви се изсипва на главата?“. Тук е моментът да се направи ясно разграничение между това кое е емпатия и кое не е; кое е истинското вчувстване в проблематиката на човека срещу теб и кое се превръща в колективно потъване в едно общо блато, най-често блато на страданието и болката. Да си емпатиен е прекрасно, но болната емпатия е нещо съсипващо. Последното означава, че всяка радост и всяко щастие на човека срещу теб го преживяваш като свое. Сякаш ти си участник в даденото събитие и преживяваш нещата от неговото (на човека) там и тогава все едно са твое тук и сега до степен на опияняващ екстаз!
Обратното също е валидно: при болната емпатия всяка болка, тъга, „рана“ на човека се превръща в твоя. И вътрешно раздират собствената ти душа… Държа да направя уточнението, че съпреживяването на едното или другото е нужно за един качествен и ефективно трансформиращ терапевтичен процес, но патологични са степента и начина, по който изпитваш чуждата емоция! Да си емпатиен не означава , че си съгласен или че одобряваш дадена постъпка, качество и т.н. И съвсем естествено идва въпросът: къде е изходът от тази нездрава динамика?
Спомням си едно изречение от учебник по медицинска психология, цитирам по памет: „Добрият лечител проявява емпатия без идентификация с проблема на пациента“. Отговорът на по-горния въпрос може да се обобщи до следното: терапевтът става здрав емпат, когато изгради свой собствен стабилен вътрешен център, едно устойчиво ядро. То се превръща в нещо като „окото на бурята“. Каквито и външни бури и стихии да се случват наоколо (и въобще не е задължително те да са в контекста на негативното!), в центъра всичко е стабилно, непроменено, устойчиво.
Искам да обърна внимание на нездравата форма на емпатийността. При болната емпатия имаме една свръхфиксация в доброто, морала, човешките идеали и ценности като замитаме под килима и строго осъждаме всичко свързано с насилие, садизъм, сексуална разкрепостеност, унищожаване на природата, убийства на животни и др. Като крайна степен може да се стигне дори до пълно отричане на последните и строго отграничаване от тях. Интересен факт е, че мъдрият Живот постоянно поставя емпатът-идеалист в ситуации, които резонират точно с тези отречени аспекти.
Всъщност това представляват наши собствени наличности, наши „парчета“, които са много добре изтласкани в нашето несъзнавано. Станали са част от нашата Сянка (К. Юнг). Има и още един вариант – това всъщност да са дълбоко желани черти, качества, но поради силна морална цензура отново са „натикани“ в несъзнаваното.
Независимо дали тези „парчета“ са страхово-желани или забранявани, в живота наблюдаваме следното: колкото повече става нездравата, идеалистична емпатия, толкова повече даденият човек заклеймява и отрича собствените си неосъзнати наличности. По механизма на проекцията същият този човек непрестанно ги вижда в околните и изключително много се дразни. Например: мъж/жена страшно много се дразни на мъжът-плейбой/жената-курва. А всъщност тези образи (обобщено – на човекът без сексуални задръжки) са част от самия него. В някои случаи тази сексуална свобода е и подсъзнателно желана. Обаче едно голямо Трябва (а в случая е Така Не трябва да се прави!) „премества“ този ни човешки аспект в нашето несъзнавано.
Да си представим ,хипотетично, че психотерапевтът не е интегрирал тази си сянка. То ако негов клиент стане жена, която поради някаква причина проституира, вероятността между терапевта и клиента да се изгради здраво-емпатийна връзка е изключително ниска. Терапевтът няма да успее да си спести критично-оценъчния елемент в думите си към клиентката, а даването на оценка е един от враговете на здравата емпатия. По същия начин можем да се отнесем и към примера със сянката на убиеца, крадеца, изнасилвача, бракониера, проваления, клошаря, нарцистичния лидер, егоиста и т.н
Основна задача на естествения психотерапевт е да види собствените си сенки, да осъзнае, че ги има и да ги интегрира в цялостния си Аз. Как става това? Има два подхода: единият е директен, а другият – още по-директен. При директния подход е нужно след като сме осъзнали какво при нас е в сянка – да се вживеем максимално в него! Да ходим като нарцисиста, да говорим като изнасилвача, да се държим като курвата/курваря, да изпитаме усещането на насилника и убиец на животни докато измъчва безпомощната си жертва… Нека повторя: да се вжиеем, да бъдем този образ до край! Разбира се така описания подход е добре да се прилага в защитена среда, т.е. в психотерапевтична група, група за личен опит , импротеатър и др.
Минавайки през тази опитност, се случва следното: сенките всъщност са метафора на наши базисни (или междинни) вярвания и страхове и става една своеобразна среща между човека и това, което най-надълбоко седи в него. Приемайки и интегрирайки сянката на насилника, изнасилвача, сексуалния маниак, интересчията, нарцисиста, егоцентрика и т.н. , човекът среща собствените си вярвания за унижение, отхвърляне , провал, злоупотреба, лъжа, липса на лоялност… До известна степен претръпваш пред лицето на психопатията, насилието, перверзията, (…), които съществуват в този свят и по този начин погасяваш собствените си страхови наличности, които до преди са били неосъзнати. Вземаш им енергията, защото потискането им отнема в пъти повече от собствения ни ресурс сравнено с приемането им. Вземаш в цялостната си личност позитивния им потенциал, което е мощно гориво по пътя на Живота. Например: от убиеца вземаш неговата решителност; от бракониера – здравото планиране; от сексуално разкрепостения – чара и харизмата; от насилника на животни – ловкостта; от нахалния – здравото себеотстояване; от простака – свободата и автентичността при изразяване…
Още по-директния подход представлява нарочно и целенасочено общуване с хора, които ни дразнят. Общуване с груби, вулгарни, глупави, нахални, досаждащи, нагли, подмазващи се, нагаждащи се, непукисти… Разликата с предходния подход е, че този се случва в живия живот -с цялата му пъстрота, пълнота и непредсказуемост. В тази ситуация се експлицират по-горе казаните базисни и междинни вярвания, допускания или на разговорния език на терапията – вадят ни се нещата.
Човекът срещу нас ни вади душичката с памук, което автоматично ни тласка към промяна. Промяна на базисните ни нагласи към здрави и адаптивни такива. Иска ми се да направя едно важно уточнение. Народната мъдрост: „С какъвто се събереш, такъв ставаш“ в този случай не важи. Това е така, защото за разлика от масовия случай тук човек съвсем осъзнато влиза в тази роля и ситуация, следвайки посоката на Любовта, Мъдростта и Истината.
В допълнение към тези два подхода се използват и всички останали способи на Естествената психотерапия – аналитичен, когнитивно-поведенчески, психотелесен, хипнотичен, фокус в решения и още много други.
Когато се извървят гореописаните стъпки, болната емпатия се стапя. Преобразува се е в здравата си форма – част е от Любовта! А Любовта има две страни – безусловната, мека, всеприемаща по майчински любов и другата, условната – твърда, поставяща граници, тласкаща към действие бащина любов. И тези два аспекта не си противоречат, а напротив – правят ни цялостни.
Като заключение искам да предложа един цитат от американския психолог Карл Роджърс:
„… взаимодействието [терапевт – клиент]е значимо, доколкото усещам несекващото желание за разбиране: емпатия, отличаваща се с особена чувствителност към различните чувства и привързаности на клиента, такива , каквито той ги вижда в момента. Приемането не означава кой знае какво, ако не включва разбиране. Само ако разбера чувствата и мислите, които изглеждат някому толкова ужасяващи или толкова сантиментални, или чудати, само ако ги виждам както той ги вижда, и въпреки това приемам и тях, и него; само тогава той може да се почувства наистина свободен да проучи всички скрити кътчета и плашещи потайности на своите, често дълбоко погребани преживявания.“ откъс от „Израстването на личността“, Карл Роджърс
Използвани източници:
- https://orlinbaev.blogspot.com/2020/09/blog-post_20.html
- https://orlinbaev.blogspot.com/2014/12/blog-post_13.html
- https://orlinbaev.blogspot.com/2019/08/blog-post_20.html
Автор:
Александър Сакалийски
Специализант ЕП
