„Единственото сигурно нещо е промяната.“
Това са думи на древногръцкия философ Хераклит. И Животът действително е низ от преходи и трансформации. Когато доброволно поемем по Пътя на промяната, вървим много по-леко. Ако ли не – идва Неволята… като от приказката, само че в реалния живот е под формата на болест, състояние, житейска криза. Тя ни тласка да вървим и да учим уроците на мъдрия Живот. Сега ще разкажа за няколко такива прехода:
Преход първи:
„Светът не ме обича. Дефектен съм, нещо ми има. Нека се скрия в топлия свят на фантазията, там ми е добре.“ → „Обичам вътрешния си свят. Имам една приятна, загадъчна странност. Чувам гласа на потребностите си (душевни и телесни), доверявам им се, заявявам ги и влизам в контакт със Света. Харесва ми да наблюдавам, но вече с идеята да творя.“
В най-общи линии това описва транформацията на един базово шизоиден характер (характер на бягащия/мечтателя) в неговия здрав, преработен вариант или както го наричаме в Естествената психотерапия – характера на Стратега/Съзерцателя.
Онтогенетично този характер се залага още в пренаталния период и в първите месеци след раждането на детето, през т.нар. нарцистична фаза от неговото развитие. Това се случва, когато бременността не е желана, имало е намерение за аборт, детето не е от желания пол, майката е студена и дистантна. В емоционалната памет на зрелия човек с такава травма е впечатано усещането за нестабилни отношения с хората; злонамереност от тяхна страна; чувството, че не заслужава грижа, подкрепа и емпатия или че и малкото такава задължително ще му бъде отнета; усещането, че нещо му има и ще бъде отхвърлен от останалите, че не може да се впише в средата. Това е съпоставянето и връзката между описания от J. Young (основател на схема-терапията) Домейн „Разединеност и отхвърленост“ и шизоидния характер.
В телесен аспект основно се наблюдава афизичност, слабо тяло и празен поглед. (Правя уточнението, че в съвременния свят, където има множество средства за подобряване на външния вид – хранителни и спортни режими, пластична и козметична хирургия и още какви ли не методи; телесното описание на човека може и да не съвпада с това, което е типично за дадения характер.) Сексуалността се изразява в отношението Аз-Аз, т.е. партньорът е средство за задоволяване на биологичната нужда на шизоида. Липсва емоционалното свързване с другия или сексът се превръща в своегорода мастурбация.
По пътя на трансформацията в ЕП следваме и работим с принципите на Любовта, Мъдростта и Истината (Свободата). При човек с основна и преобладаваща шизоидна компонента на характера се работи бавно. Следва се принципа „По-малко е повече“. Започва се с когнитивна работа – да се установят с помощта на терапевта ирационалните вярвания на клиента, логическите сривове и когнтивните му изкривявания. Бавно и полека се преминава към когнитивно реструктуриране, работа с вътрешния диалог. Това е акцент на психотерапевтичната работа при шизоида: да се стигне от автоматичните мисли през междинните вярвания до базисните убеждения. Целта е да се стигне до една по-адекватна, по-нормализирана представа за себе си. Едва след като е подобрена връзката със себе си може да се търси подобрение и в отношението към другите и света.
Следващ етап в терапията на Мечтателя, който етап може и да върви параленно на когнитивната работа, е свързан с подобряване на връзката с реалността (заземяване, граундинг). Задават се леки упражнения, при които клиентът да се съсредоточи върху това какво усеща: тропане с крака, физически упражнения за разтягане, засаждане на цветя в градината (или друга дейност, която предоставя досег с природата) и др.
При описания до тук начален етап в трансформацията на шизоидния характер работим върху движението „планиране“ (по Бернаскони), а в ЕП то е част от принципа на Мъдростта. Планирането е предпоставка за усвояването и на останалите движения: здраво подчинение/доверие; асертивност (съставят принципа на Любовта); харизма/чар (принцип на Свободата или Истината); проверка на реалността/препланиране (отново част от принципа на Мъдростта). Тъй като има фиксация при този характер още при усвояването на първото движение, се очакват затруднения и при останалите. Изключително важно е преди да се премине към психо-телесни опити за сензорика и доверие терапевтът да направи проверка на обективната реалност на психотерапевтичния процес: или с други думи – достатъчно ресурс ли има в себе си клиентът, за да се започне плавно със споменатите опити? В противен случай резултатът ще е повторно бягство в сигурния свят на фантазията (основен защитен механизъм при характера на мечтателя). Тук е важно терапевтът да удържи на мощния контрапренос към клиента – да не прибърза и да въведе в терапията методи, които са крайно неподходящи за този етап (експресивен психотеатър например). Отново следваме принципа „Бързай бавно“.
Когато клиентът е готов, вече може терапевтичното отношение от чисто когнитивно, аналитично и дистанцирано в известна степен да се превърне в един емпатиен синхрон. Започват опите за доверие – първо клиентът да „чуе“, да се ”подчини“ на собствените си потребности, след това, постепенно, да проектира това доверие и в Другия. Оттам и в Света като цяло. Метафорично казано клиентът започва да гради стълбището между трите етажа на психичната сграда – мисъл, чувства, усещания. Психотелесните преживявания за сензорика и смирено доверие, приемане се осъществяват едновременно с продължаващото когнитивно реструктуриране на базисните вярвания.
Следваща крачка от трансформационния път е усвояването на здравото себезаявяване, асертивност. Бягащият характер, осъзнал потребността си, я заявява пред Другия и Света. Постепенно се научава да поставя здрави граници, а садистичните избухвания (типична реакция към този, който дръзне да нарушава фантазния свят на шизоида) стават все по-редки. Научава се също да зачита и чуждата граница.
В този етап на тераевтичния процес е подходящо и включването на клиента в групова терапия и няколкодневни психотерапевтични работилници/тренинги.
Следващ етап в прехода от шизоиден характер към Стратег/Съзерцател е работата бъхру принципа на Истината – или развиването на естествената харизма и обаятелност на клиента. Добре е да се подчертае, че не всеки стига до този етап. Съзерцателят е човек с висока визия за света, той вижда голямата картина и изключително лесно прави връзки между наглед тотални противоположнисти. Той е иноватор в своята област. Може да бъде писател, поет, творец, медитатор. Много често идеите му се доближават до гениалността и за разлика от лудостта, той държи здрава връзка с реалността, притежава едно интегрирано здраво его-ядро. Предпочита да се оттегли от света (голяма част от неговата интроверсия се запазва), но не за да бяга, а за да твори. Едновременно с това той вече е и отворен за света. Включва се в живия живот, а не във фантазния. Запазва своите си особености, ала вече ги приема и оттам и другите започват да го приемат. Шизоидният „дефект“ вече се е превърнал в ефект. Всички тези качества сякаш отключват естествения чар на Стратега.
Преход втори:
„Страх ме е. Няма да се справя. Стой при мен и не спирай да ми казваш, че съм ти важен. Обичай ме, направлявай ме, усети от какво имам нужда и ми го дай. Гладен съм за още. Изоставям себе си, за да не ме изоставиш ти. Изоставям теб, за де не ме боли.“ → „Мога, струвам, ставам. Намерих Любовта в себе си. Доверявам се на себе си и на теб. Отстоявам себе си и зачитам теб. Свободен си, защото те обичам; свободен съм, защото се обичам. Понякога съм сам, но никога не съм самотен.“
Тези редове отразяват прехода от един базово орален (зависим) характер към здравия му вариант – характера на Емпата. При човек с орален характер фиксацията е към т.нар. сензорна фаза или това е периодът от раждането до към 1-годишна възраст. Травмата от изоставянето, която се запечатва в емоционалната памет на порастващото дете, може да бъде предизвикана, най-обобщено казано, по два начина. В единия случай мама (или грижещата се за детето фигура) не обръща внимание на бебешкия плач – все пак ако откликва при всеки звук, ще разглези пеленачето; емоционално студена е или пък е откликваща на детския зов и в същото време отговаря на служебни имейли, съобщения по Вайбър и т.н. Друг вариант за залагане на орален характер е една свръхпротективност на родителя, дисквалификация на нуждите и актуалните потребности на детето, защото „аз знам какво е добре за теб сега“. Тук липсва топлото насърчаване и окуражаване на детето, че може да се справя само. Оралност по този начин се залага около и след 1-годишна възраст. Това е и аналогията, която може да се направи с Домейн „Нарушена автономност и справяне“ (по Дж. Йънг). Дълбоко се залагат вярвания за провал („Недостатъчен съм, некадърен, неможещ, несправящ се… не-… и ще се проваля.“ ); уязвимост към болести; зависимост („Не мога да се справя без големия друг.“); наблюдава се едно силно емоционално вкопчване, закачане за другия. Тялото на Зависимия е слабо, издължено, „огънато“, с детски израз на лицето, хлътнал гръден кош. За да не се докосне до слабостта си и самотата, компенсаторно развива своя интелект.
Често към психотерапевтичния кабинет го води тревожно състояние (панически атаки, агорафобия), депресия, раздяла с партньор. Основно средоточие при работата с оралния характер е изграждането на автономен вътрешен център от любящо смирение, сигурност и увереност. Защото в противен случай всичко „наливано“ отвън е недостатъчно и е невъзможно да запълни продънената каца на липсващата автономност. Емпатът запазва дълбоката си свързаност с Ти-обекта. Връзката вече се гради на базата на здравата емпатия – липсват свръхидеализацията на другия, както и пълната му девалюация. Емпатът се е срещнал със сенчестата си страна и е интегрирал позитивния потенциал от Сянката. Доверява се на себе си и потребностите си, а оттам се доверява и на другия. Силно развитият му интелект е изключително добра предпоставка за здрава проверка на реалността и гъвкаво препланиране (принцип на Мъдростта), защото ригидната маска, която много често е носил („Ако съм перфектен, кой ще ме изостави?“), се е счупила.
С малко повече усилия Емпатът започва и да поставя границите си, научил се е на здраво себезаявяване. Тук се случва директната конфронтация с дълбоко заложеното му вярване „Всичко ми се полага“ или „Аз съм пръв сред равни“. Какво имам предвид – оралният човек вярва, че е негово право да получава всичко, да бъде „нахранен“ при това сега и веднага. Това инфантилно вярване, характерно за периода на сензорната фаза от развитието, е нерелевантно към моментите тук и сега. Постепенно Зависимият започва да поставя граници на себе си. Учи се на смирено търпение, че потребностите и нуждите му не винаги се задоволяват на момента. Всичко това ведно с изграденото здраво ядро от смирено доверие помага на Емпата да се заявява, да си поиска без страха, че ще бъде нехаресан, необичан или пък, че ще чуе „не“ от отсрещната страна. Същевременно казва и своите не-та, само че вече с една искрена любов и дълбоко уважение към другия. Старото дифузно нарушаване на чуждите граници го няма. Вече принципът на Любовта се разгръща напълно в живота на Емпата – той е както безусловно обичащ и доверяващ се (майчината любов), така и условно обичащ, поставящ границите си асертивно (бащина любов).
Емпатът дава сърцато, неговата същина прелива от любов и той просто дава. Умее да се вчувства директно в другия и да го обича. Именно това даване от имане, а не от нямане (в невротичния вариант), привлича хората около него. Развива се едно естествено обаяние – принцип на Истината.
Неподправеният чар произлиза от искреността и автентичността на емпатийния характер. Той вече има тези гъвкавост и адаптивност (препланиране или здрава проверка на реалността), които са незаменими качества за добрия лидер. Нямо го страха от провал и най-вече невъзможността за справяне след това. Емпатът има вътрешния ресурс и вярата, че провали всъщност няма, а има уроци за научаване. Всичко това придава една естествена магнетична харизма на емпатийния характер и го прави и добър лидер.
В ЕП работата с оралния характер започва с естествената КПТ. (Разбира се последователността, която описвам, не следва строга рамка. Често методите преливат един в друг и се индивидуализират според съответния клиент.)
Когнитивно се работи да се регистрират автоматизираните мисли, да се осъзнаят. Стига се до междинните вярвания и оттам до базисните убеждения. Когнитивно се реструктурират. Следваме принципа на КПТ – „Чувствам това, което мисля.“
Много ключов момент е поведенческата работа – клиентът да удържи и да не звъни по 120 пъти на час на партньора (приятел, роднина), за да получи подкрепа; да не изпраща по 50 съобщения към партньора с въпрос дали го обича и др. Целта е клиентът да се научи малко по малко да остава с тревожността и в самотата. Да я наблюдава, дори да я заобича. Дават се задачи да се отстоява, да защитава мнение/позиция пред другите. В тези ситуации клиентът се учи да приема страха от неодобрение и въпреки него да действа. Окуражават се инициативността и вземането на самостоятелни решения.
Започва и използването на Естествената хипнотерапия, където целта е да следваме „червената нишка“ на състоянието и да помогнем на клиента да види житейските уроци, които то носи.
Минава се към молитвата и медитацията. Най-високата цел е да се стигне до майндфул-медитацията, до едно Нищо, до Боготишието. Там умът е смълчан, няма я интелектуализацията и оралът прегръща най-дълбокия си страх – безлюбната самота.
Клиентът се включва в групова терапия, правят се различни психотелесни опити за доверие, сензорика, себезаявяване. Насърчава се посещението на няколкодневните работилници, в които се работи интензивно.
Когато премине по тази пътека, зависимият характер се превръща в един емпатиен Лечител, който е преизпълнен с Любов, балансира между своите интро- и екстравертност и гради истински, дълбоки и качествени отношения с другите, като самото му присъствие става лечебно.
Преход трети:
„Не ти вярвам – ще ме унижиш. Ама съм ти бесен и … няма да ти го кажа. Преглъщам и ще ти мрънкам докато не ти причернее пред очите. А разкрещиш ли ми се – о, тогава ще те попилея от ярост!“ → „Вярвам си и уважавам себе си. Тук, сега, на място и по подходящ начин си казвам позицията. Уважавам и теб. Поставям ти граница, за да може след това да съм полезен и за теб, защото сме Едно.“
По този начин в ЕП описваме трансформацията на един Садо-мазохистичен характер (характер на Издръжливеца) в здравия му вариант – Алтруиста. Травмиращият момент е в периода между 1 и 3 години (фаза на Аз-а). Подрастващото дете започва да изследва света (проходило е и е проговорило), търси докъде се простира новооткритата му автономност спрямо мама (обгрижващата го фигура), учи се да казва „не“. Само че тук идва и фрустрацията – в отговор на детското „не“ получава пълна дисквалификация (и на потребностите си, и на цялата си личност), един садистичен отказ и отнемане на родителската любов и подкрепа. Последното е всъщност една изключително болна форма на условната любов – „Ако не спреш да…, вече няма да те обичам. Я виж другите деца, пък и леля Х какво ще си каже за нас.“ Всички тези моменти носят посланието за растящото дете, че то не е важно, че преживяванията му като цяло нямат значение, а вниманието му трябва да е изнесено в големия друг. Това кореспондира и с описания от Дж. Йънг Домейн „Ориентация към другите“ и Схемите за подчиненост, саможертва и търсене на одобрение и признание.
В телесно отношение: Издръжливецът има набито, компресирано тяло, сякаш всеки момент ще гръмне. Мазохистът в единичните случаи, когато се опитва да се себезаяви, изпитва разяждащо чувство за вина. Практика за него е да прилага пасивна агресия в отношенията си с хората, както и едно непрестанно мрънкане, хленчене. Другият подсъзнателно се идентифицира с тези проекции и влиза в ролята на агресор. В този момент мазохистът се преживява като защитаващ се срещу лошия друг и садистично изригва, за да разтовари цялото задържано напрежение.
Още един възможен вариант е, когато издръжливецът не може да реагира директно спрямо големия друг и измества агресивността си към някой по-слаб (член от семейството, някое животно…) .
Много често при психотерапевта го води неговата депресия или някое психосоматично заболяване (напр. автоимунно). Не бива да забравяме, че автоагресията е благодатна почва за развитието и на онкологични заболявания.
Ключово за трансформацията на садо-мазохиста към алтруист е проявяването на любов, топлина и мекота към себе си. Стига се до момента, в които самият клиент става авторитет за себе си. Локусът на контрол се премества в самия човек и алтруистът започва да носи отговорност за своя живот. Вече не обвинява лошите Система, Държава, шеф и т.н. за своето положение.Става безжалостен към самия себе си (т.е. не се самосъжалява, а напротив – вижда възможностите и начините за промяна, проявява инициативност, поставя границите си по здрав начин без да изпитва вина). Унижението се е превърнало в себеуважение, а отхвърлянето – в себеприемане. Когато положи усилия и в тази посока, алтруистичният характер съвсем плавно и естествено привлича другите. Развива своя чар на базата на едно любящо себедоверие и автентичност.
Хуманистичният алтруист (едно по-високо ниво на трансформация на мазохиста) приема и разбира понятието за здрава жертва, което е израз на „Да възлюбиш ближния си, както себе си“ (Матей 22:39). Той осъзнава, че всички сме обединени, всички сме Едно. Алтруистът дава на себе си, сякаш първо зарежда своя емоционален и телесен „резервоар“. И след това той просто не може да не дава на другия – преизпълнен е с Любов. Не очаква взаимовъзвръщаемост от получия „жертвената“ помощ, защото той вече получава от извиращата от него Любов.
По пътя към тази трансформация се ползват естествената КПТ (клиентът да стигне до базисните вярвания за унижение, излагане и отхвърляне и да ги реструктурира), хипнотерапията, психотелесни преживявания; включване в групова терапия и периодични уъркшопи.
Преход четвърти:
„В началото се правя на по-слабия, за да ти се харесам, а клъвнеш ли стръвта – искам да те доминирам, контролирам и манипулирам. И през цялото време ще те карам да си мислиш, че ти се нуждаеш от мен. Ако нещата станат твърде дълбоки, аз няма да ти покажа слабост. Ще предам твоето доверие и ще те сменя с някой от другите свои верни „поданици“. → „Аз все още вярвам, че съм специален и нормите и правилата не важат за мен, но използвам тези си качества, за да търся път за общото развитие заедно с колектива ми. Позволявам си слабостта, допускам грешки и пускам контрола – това ме прави истински харизматичен.“
Това описва трансформацията на нарцистично-фаличния характер в лидерски характер, Водач.
В хода на индивидуалното развитие такива нарцистични черти се залагат в периода между 3 и 6 години (фаза на съперничеството). Единият начин е чрез сврърпозволяване или свръхлибералното родителско поведение. Това кореспондира на Домейн „Нарушени граници“, описан в схема-терапията. До къде съм Аз и от къде започваш Ти? Този въпрос остава без отговор в съзнанието на детето. У него се залага едно усещане за свръхпозволеност, за специални права над другите. Няма я взаимната реципрочност в отношенията с другите.
Липсата на граница, поставена категорично, с любов и уважение към подрастващата личност, пречи на порасналия човек да зачете собствените си лимити и ограничения. Оттам не зачита и чуждите такива. Често този родителски стил не позволява на детето да изпита нужното количество дискомфорт, което неминуемо съпътства постигането на всяка житейска цел. Сублиминално сякаш се залага вярването, че целта оправдава средствата. Не е важно колко реална и изпълнима е целта ми, не е важно какви са възможностите ми и съответно лимитите към дадения момент, както и не е важно как ще се възползвам от другите, само и само да бъде постигната заветната цел. Тези условия формират т.нар. нарцистично налагащ се подтип на този характер.
Друга възможност за залагане на нарцистични характерови черти е чрез манипулативното съблазняване (най-често от родителя от срещуположния пол) в т.нар. едипова или електрина връзка. Тук малкото дете е подсъзнателно поставено в позицията на партньор(ка)/съпруг(а) от майката/бащата. Такава роля по същество е неизпълнима от подрастващия човек – той(тя) всячески се опитва да се впише в позицията на „маминия принц“/“татината принцеса“. В един момент синът/дъщерята се идентифицира с тази родителска проекция на идеалния партньор и започва да пренебрегва своите емоционални потребности. По този начин предава себе си в името на това да задоволи изискванията на родителя в така заложения модел (травма от предателство). След време от съблазнено и манипулирано дете се превръща в съблазняващ и манипулиращ възрастен. Така се сформира т.нар. манипулативно съблазняващ подтип на този вид характер.
Една причина такъв човек да отиде при психотерапевт са проблеми в партньорските взаимоотношения. Психопатният характер (друго име за нарцистино-фаличния характер) често ползва партньора като инструмент, който да потвърди високия му социален статус, т.е. властовата му позиция. Проблемът идва, когато връзката е на път да се задълбочи или с други думи време е нарцисът да покаже своята слабост, уязвимост. Това отключва в него базисния му страх от самота.
След като поработи върху себе си Психопатът се превръща в Лидер/Водач. И тук се използват всички средтва на ЕП – реструктуриране на базисните вярвания, хипнотерапия, поведенчески и психотелесни преживявания. Важно е нарцисът да се научи да пада от пиедестала, който е заел, да губи контрол и да посрещне смирено нужното количество болка и дискомфорт. Именно това е ключ към придобиването на едно естесвено очарование, харизма. Тези преживявания оцялостяват клиента, правят го автентичен, някак си земен. Той започва да приема себе си и като слаб и неможещ понякога. От авторитарно налагащ се началник се превръща в авторитетен лидер, който носи здрава отговорност. Вярването, че правилата не важат за него, се трансформира до една приложима пробивност и инициативност относно търсенето на начини за разривието на колектива. Неговият екип вижда това и още повече му се доверява.
В личните си отношения придобива една спонтанност без страха от негативна оценка. Няма я вече нуждата да бъде „най“, защото вече е прегърнал страховете и сенките си. Той се приема, харесва и обича и затова и другите изпитват същото към него.
Преход пети:
„Трябва е закон! Ама не ми се смейте – трябва да сте сериозни! Аз съм нащрек. Миг невнимание и всичко отива по дяволите. Докладът не е достатъчно перфектен – така не трябва да се прави, ще се накажа за тази си грешка. Да си сипя ли кафето в синята или в оранжевата чаша? Чудя се от час и половина. Оо, докато пия кафе ми е приятно. Що е то приятно? Чувство? Я да се стегна повече! → „Вдишвам и издишвам, с пълни гърди. Пауза. Отмора. Колко хубави неща има по Пътя. И аз ги преживявам, чувствам ги. Част от Несериозния, Мързеливеца и Глупака има и в мен. Аз ги приемам, за да бъда цял. Имам желязна воля, за да следвам Любовта. Усещам, че го живея Живота!“
Така биха звучали думите изречени от човек с ригиден (скован) характер, който се трансформира във Воин.
Ригидни характерови черти, но не само като външна маска, а като характерово ядро, се формират в т.нар сексуална фаза (между 5 и 8-годишна възраст). Възможен сценарий за залагане на такива черти е едно афективно отричане и забрана на автоеротичното удоволствие (първата детска мастурбация). Т.е. намесва се моралът – „Това е мръсно, грозно. Така не трябва да се прави.“…. А в детското съзнание тези преживявания (като пример може да се посочи и скачането в кални локви) са израз на спонтанност, автентичност, едно естествено преживяване на протичащия през растящия човек Живот. Детето пораства с усещането, че единствено правилата и нормите носят сигурност и като резултат постепенно се сковава.
В Домейн „Свръхбдителност и потискане“ Йънг описва семейната система на Ригидния като свръх изискваща и потискаща. Там важат правилата, но не какви да е правила, а възможно най-строгите. Ценят се редът и дисциплината. Нещата винаги следват план. Перфекционизмът, който в крайна сметка никой не успява да постигне, е поставен на почит. Всички следват постулатите на моралния дълг. В този тип семейства спонтанността и атентичността са заклеймени – те нарушават реда.
„Много хубаво не е на хубаво.“ – товя е вярване, което обобщава негативната нагласа на членовете в семейството. Наблюдава се отчетлив песимизъм и негативизъм – акцентира се върху грешките, провалите, лошите събития, болести. Битува едно очакване, че нещо, което в момента се развива добре (бизнес, проект, връзка/отношения…), неминуемо ще се сгромоляса или ще завърши с лоши резултати.
Емоциите са нещо недопустимо. Те единствено биха направили човека уязвим и увеличават шанса да бъде отхвърлен от другите. Потискат се гнева („Нямаш право на мнение, защото нещата трябва да се правят така.“), щастието, сексуалността, любопитството, игривостта, дори инициативността, която не е по правилата. Ценят се повече постиженията произхождащи от рационалността.
Всичко описано до тук създава усещане за вътрешно напрежение, сякаш човекът се вози на влакче на ужасите, което няма спирачки. Това е така, защото поставената летва на изискванията е изключително висока и много често недостижима. Фокусът е върху дребните детайли, върху малките и незначителни подробности, а цялостната картина често остава невидяна. Присъства и едно непрестанно колебание – „кое да избера?“ като целта е да се задоволят перфекционистичните стандарти.
„Който греши, трябва да бъде наказан.“ Грешките в детството на скования са безмилостно наказвани. Сякаш извършеното е престъпление и трябва да последва съответното наказание. Този принцип бива интернализиран и след това порасналия човек сам започва да се наказва. Ригидният проявява жестокост и нетолерантност към себе си, когато греши, а от там е и жесток и към останалите грешащи.
Едно състояние, което може да накара ригидния да потърси психотерапевтична помощ, е ОКР.
Когато дойде учителят-състояние (а може да бъде и просто поредица от житейски предизвикателства), ригидният има избор – или да се заинати в познатите му схеми и още повече да се скове, или да започне да чупи оковите и да расте. Порастването по всяка вероятност минава през среща с дълго потисканите му сенки. Срещата с Мързеливеца, Фриволния, Престъпника, Сексуалния перверзник представлява една директна конфронтация на базисните му страхове за несправедливост, нередност, неправилност. Тук става осъзнаването на досегашния защитаващ го механизъм, а именно формирането на реакция – ригидният вижда своите собствени парчета (сенки), които може би несъзнавано дори желае, проектирани в другите. И последните адски много го дразнят. Разбира се интегрирането на сянката не означава, че ние ставаме сянката си. Извличаме положителния потенциал на всеки един от тези архетипи. Когато Воинът вижда тези проявления в света наоколо, той вече не се дразни. Приема ги като част от по-голямото Цяло, защото е счупил принципите на дуалността (добро-зло). Приема ги, което не означава, че ги харесва, одобрява или пък е съгласен с тях.
Воинът се учи постепенно да пуска контрола. Той вече се възприема като една цялост, няма я предишната невротична фрагментираност. Позволява си понякога да мързелува без причина, разрешава си почивка след постигането на нещо, в което време се наслаждава на резултата.
Отпуска се, а в сексуално отношение вече може да изпита истинско удоволствие и оргазъм.
Воинът все по-рядко се взима на сериозно, придобива гъвкавост и адаптивност в реакциите и поведението си. От ригидния характер остава желязната дисциплина, но Воинът я изполва като гориво за постигане на поставените цели. Воинът е преоткрил сърдечния смисъл на съществуването си – целите идват от глъбините на душата, а докато той върви по пътя към тях, се наслаждава на всяка спирка – малка междинна гара с прекрасна природа около нея.
В психотерапевтичен план ключова е работата по принципите на Любовта и Свободата – конкретно работа върху доверието в себе си и потребностите си, както и естествената харизма.
В момента в който трансформиращият се ригиден характер се довери на собствените си слабости, ще може да приеме и тези качества в околните. По този начин както и поради високата си визия в съчетание с гъвкавото планиране и препланиране, Воинът ще може да поведе и съмишлениците си към определената цел.
След описаните пет прехода или преработката на петте основни невротични характера ми се иска да уточня, че характерът на човек най-често е съвкупност от два или повече от разгледаните варианти. Монохарактери съществуват разбира се. По-същественото за мен обаче е човек да тръгне по пътя на промяната – доброволно или доброзорно. Да поеме личната отговорност, която се изисква, да започне да вижда уроците, които Животът преподава. За финал ще добавя един цитат от Лев Толстой:
„Животът е голямо и сериозно нещо и всички ние през този кратък промеждутък от време, което ни е дадено, трябва да се стараем да намерим своето предназначение и колкото е възможно по-добре да го изпълним.“
Автор
Александър Сакалийски
Специализант ЕП
