Идеята за централността на любовта към Бога – приложения в естествената психотерапия

Любовта към Бога в естествената психотерапия е процес, път на развитие, който е започнал далеч преди срещата на клиента с терапевта и продължава вероятно до безкрай и след това. В този процес човек преминава през осъзнаване на свещената връзка между всички компоненти на своята психика и цялостта, която те изграждат. Естествено след това осмисляне се признава тази цялост и нейната принадлежност към нещо още по-голямо. Това по-голямо нещо, което в контекста на тази статия наричам “Бог”, е всъщност най-мощният уравновесяващ фактор на психиката, който може да включи всичките ѝ части в синхронно и благотворно взаимодействие и да бъде ресурс в най-уязвими моменти от живота на човека. Този фактор може да бъде наречен и по много други начини, но това не е онова религиозно понятие със съдържание, което обезсилва или подчинява психиката. Ще разгледам какво идеята за любовта към Бога не е, за да отворя пространство да се влее нов смисъл в тези думи от непрестанно обновяващ се източник на вътрешна истинност.

 В процеса на една естествена психотерапия не говорим проповеднически и директно на клиентите си за Бог. Често просто не Го споменаваме. Идеята, която се влага в думите “любов към Бога” няма нищо общо с представите на много хора за църковно-догматичния контекст и исторически своеволия на религиозните инстанции. И ако все пак клиентът е религиозен, това се уважава и почита, като се взима предвид най-съкровеното и силно взаимодействие, което може да послужи на неговото психично благоденствие. Психотерапията се адаптира към нуждите, ценностите и убежденията на конкретния клиент. Това включва и вземането предвид наличието на вяра в Бог и ролята, която тя играе в живота му. Терапевтът се старае да бъде чувствителен и открит към вярванията на клиента, като ги приема и разбира без да изразява собствени предразсъдъци или насоки.

 И все пак в естествената психотерапия ни е необходим един Бог, който не се фокусира в наказания и порицания. Необходим ни е Бог, в чиято прегръдка има място за всеки нуждаещ се, за всяка уязвимост и може да е пристан на доверие за всеки тревожен и свръхконтролиращ невротичен ум. Удивителното е, че дори когато се работи без наричане на крайната цел с името Бог, в психотерапевтичния процес се изгражда доверие в самия живот и в неговата парадоксалност се открива едновременно любяща, но и сурова подкрепа за израстване и развитие. Изпридат се нишки на осъзнаване, които свързват различните области, етапи и периоди от живота на клиента. Създава се мрежа между събитията и хората, оставили своя отпечатък в съзнанието му. Колкото повече се намира общото и свързващото, толкова повече разбирането на клиента за самия себе си се обогатява и разширява. Развива се себерефелексия и умение за правене на ядрени аналогии, редом с кристална интуиция. Тези промени се пренасят в начина, по който човекът започва да осмисля ситуациите в живота си и в начина, по който им отговаря. Променят се изборите и решенията, действията и взаимоотношенията. Променят се човекът и животът му. Той израства, става самостоятелен, зрял и автентичен, истинен на своята вътрешна природа и преработил илюзиите за себе си, които са го спирали да реализира своите желания, мечти и потенциал. Това е в резултат на доверието към живота и осъзнаването на всичко случило се като път, който разкрива истини или като тренинг, който изгражда умения и способности, където дори тежките травматични събития носят със себе си ключ към дълбок ресурс. Дали човек сам създава и подсъзнателно напасва целия си житейски опит, построявайки си от него своето “спасение” или наистина има разумна сила, която го е водила, или тази разумна сила струи от самия него? Този въпрос остава без нуждата от отговор в терапевтичния процес. Понякога има въпроси, които трябва да бъдат единствено задавани. Друг такъв е въпросът: “Кой съм аз?”, чийто единствен цялостен отговор е даден от Синът Божий: “Аз съм.”

Промяната, която носи нужното равновесие, за да се чувства човекът психически здрав и спокоен, е резултат от осветленото взаимодействие между вътрешните му интроектирани части, образи и измерения, и отношението, което той започва да изгражда към самия себе си и към другите хора. Когато в него се настани хармония и мир със себе си и с другите, най-естественият импулс, който е се заражда паралелно, е да прави нещо, което обича и в което е полезен за себе си, за близките си и за обществото. Този импулс може да се разглежда като “служба на Цялото” през една здрава и индивидуализирана личност, способна да избере и отдаде силата си в това още по-широко и безкрайно поле на самоусъвършенстване.

 Службата на Цялото е акт на т.н. любов към Бога. Бог е идеята за пътя, процеса на развитие, самия живот, неговите велики и неотменни закони и принципи, но и цялата парадоксалност, която представлява за ограничения човешки ум голямото велико нещо, което не може да бъде възприето, но може да бъде усетено; не може да бъде доказано, но може да бъде поставено в центъра на ценностната система и морал на човека.

 В естествената психотерапия водим клиентите през разговор, практики, хипнотерапия и опити към това да изпитат през себе си, тялото си и съзнанието си наличието на нещо по-дълбоко, по-високо, по-обхватно, силно и необяснимо, но отворено и добронамерено, любящо, изцеляващо и въплъщаващо идеала за безусловна любов. Дали подсъзнанието го сътворява като идея или се свързва с налична духовна субстанция, това не е важно за целите на терапията. Целта на естествената психотерапия е да помогне на човек да тръгне към своето психично здраве и да върви в тази посока прогресивно. Затова ползваме най-разнообразни методи и практики, които включват идеята за любовта, за божественото, за приемане и отдаване на любов между частта и цялото: молитви, медитации, разговори за духовни въпроси или изследване на религиозни текстове. За други клиенти терапията може да се фокусира по-скоро върху изследване на жизнените ценности, морални убеждения и търсенето на смисъл във вътрешния свят, независимо от наличието на вяра в Бог.

 Основен път за “общуване” с божественото е молитвата и намираме начин да поведем клиентите да почерпят ползите, които чакат да бъдат призовани отвътре в тях или от безкрая на битието. Когато човек се намира в дълбока и искрена молитва, може да се наблюдават някои изменения в мозъчната активност, водещи до гореспоменатите ползи и не само. Въпреки че полето на невробиологията на молитвата все още е предмет на изследване и не е напълно изучено, някои изследвания са открили следните наблюдения:

Активиране на предния церебрален кортекс: Предният церебрален кортекс е свързан с мисленето, вниманието и оценката, отговаря за висши когнитивни функции. Там се регулира поведението от по-висок ред – определяне на цел, поставяне на проблем и намиране на начини за решаването му, оценка на резултатите, вземане на трудни решения, целенасоченост, лидерство, чувство за себе си, самоидентификация. Той може да бъде активиран по време на молитва. Това може да се свърже с доброволното фокусиране на вниманието и изразяването на молитвените мисли.

Регулиране на емоциите и намаляване на стреса: Молитвата може да влияе на емоционалното състояние чрез активиране на регулаторни механизми в мозъка. Това може да доведе до по-ниски нива на стрес и усещане за благополучие.

Активация на системите за възнаграждение: Известни изследвания са открили, че молитвата може да води до активация на системите за възнаграждение в мозъка, които са свързани с усещането за радост и удовлетворение.

Тези наблюдения обаче са само начална стъпка в разбирането на връзката между молитвата и мозъчната активност. Необходими са допълнителни изследвания, за да се разбере по-добре как молитвата влияе върху мозъка и съответно върху емоциите, мислите и поведението на човека.

 Възможно е човек да е сърдит на това, което влага в идеята за Бог, да отрича и да негодува срещу несправедливостите, които са допуснати. Възможно е, за да изпита спокойствието на контрола и разбирането, да избере позицията на атеист и да се ограничи в пипнимото и доказуемото. Може и да е агностик, странящ от стремежи за познание или запознанство с божественото. За тези хора идеята за любов към Бога може да бъде преведена на езика на техните собствени най-висши ценности, които се разкриват истински след дълбинно пречистване на емоционалната и менталната сфера от блокиращи травматични преживявания и техния отзвук, вярвания, убеждения и дезадаптивни схващания.

 За мен идеята за любовта към Бога е централна в естествената психотерапия, защото се открива като последна гара в психотерапевтичния процес. Намери ли човек своето въплъщение на тази идея по своя собствен автентичен, осъзнат, цялостен, отговорен и истинен начин, той е напълно способен да продължи пътя си и без съпровождането на терапевт. Тази идея е нова и се заражда и изгражда постепенно, защото не е свързана нито с доктрините на съществуващите религии, нито с криворазбраното ню ейдж приложение на позитивизма, който потиска истинската интеграция на аспектите на психето. Това е идея, която позволява една здрава духовност, съчетана с одухотворена материалност, приземена, обединяваща и примиряваща вековното разделение между духа и тялото и тяхното противопоставяне.

Мария Петкова
Уебсайт | статии

Вашият коментар