Когнитивни изкривявания и защитни механизми при социална тревожност. Отработване през Естествена психотерапия

Ще опиша собствените дълбоко вкоренени когнитивни изкривявания и базисни вярвания през своето лично преживяване на социална тревожност, както и влиянието и резултата от естествената психотерапия.
Ще отделя това време за собствения опит, защото все още не работя с клиенти/пациенти, освен със себе си.

Първо искам да кажа няколко думи за социалната тревожност.

Коренът на социалната тревожност може да се образува от много ранна възраст в нас и е букет от дълбоко вкоренени когнитивни схеми/комплекси и базисни вярвания, които се проявяват като когнитивни изкривявания и автоматични мисли в нас самите. Всяко едно болезнено и нехармонично психично състояние представлява една много малка и нищожна частица в нас, която се явява само повърхността на дълбоко случващи се процеси.

Социалната фобия няма една конкретна причина, която я поражда.
Като първо стъпало, което крепи всичко нагоре като една стабилна и здрава основа, е нашето възпитание и взаимоотношенията с родителите ни, както и нашата индивидуална реакция на тяхното поведение. Но това, което може да окаже изключително силно влияние, се случва още преди да се родим.
Пренаталното развитие на плода през деветте месеца е от изключителна важност за нашето оформяне като характер, като личност. Още през този период ние биваме възпитавани по даден начин. Ако нашата майка е постоянно разтревожена или пък не може да отработва правилно стресовите ситуации и да ги приема като нещо полезно, нещо от което тя се учи, тогава по биохимичен път се предават тези емоции и настройки за живота у детето.
Другото нещо, което е важно и може да дава начало на развитието на социално тревожно разстройство, са нашите генетични предиспозиции или иначе казано – родовата памет, която носим в генотипа си.
Разбира се, травмиращите ситуации и преживявания, са също основа, върху която се развива социалната тревожност. Това, което бива посято в нас, когато сме още малки развиващи се създания, очертава първоначалната груба скица на живота ни, малко като чернова, на която се нахвърлят всякакви наличности, чертежи, грешки, драсканици. През нашето безкрайно развитие, докосвайки се до всяка част на живота, ние продължаваме да чертаем върху скицата си. Впоследствие тя става все по-ярка. Колкото повече повтаряме с молива – къде с този на живота отвън, къде с нашия собствен, толкова по-ясно изразена е и се преправя малко по-трудно. А с всяко замазване и прикриване на симптоматиката, ние даваме поле да задълбочим нещата, а именно нашата фобия да прерасне в генерализирана тревожност, а в още по-краен вариант в избягващо личностово разстройство.
Базисните и дълбоки вярвания на човек, който страда от социална тревожност, са свързани с автоматични мисли за сигурен провал, отхвърляне от другите и света, унижение, излагане, недостатъчност, самообезценяване и т.н. Социалната тревожност е изразен силен страх при публична, социална изява. Когато такъв човек е в група с много хора или пък трябва да се изяви и презентира по някакъв начин пред аудиторията, той преживява мъчително чувство на страх, че ще се изложи, че ще се провали и всички ще му се присмиват и подиграват и съответно ще бъде отхвърлен.
Такива ситуации се преживяват от индивида като много екстремни и непоносими, наситени с много силно напрежение, а всъщност е възможно просто да са некомфортни. Соматичните симптоматики са – силно сърцебиене, потене, треперене, позиви за често уриниране и дефекация и др. Активира се лимбичната система, а именно амигдалата, която отговаря за емоциите на страх и тревожност. Включва се режим – борба/бягство. Тялото е спряло максимално всичките си процеси. Когницията на човек е доста влошена и слаба и той не може да използва пълния си ресурс – в по-стресови ситуации, дори блокира.
В душата на такъв човек преобладават чувства на силен страх от отхвърляне и провал, гняв към себе си (автоагресия), защото не може да се справи и се чувства безсилен, обвинява се за слабостта си. Този гняв се насочва и към другите като критика, а всъщност той проектира собствените си страхове от нараняване в тях. Механизмът, който често е използван от човек, преживяващ социофобия, е избягващо поведение. Избягват се участия в социални ситуации, а понякога се стига до крайна изолация.

Своето преживяване бих описала като доста мъчително и спиращо потенциала да тече през мен. Такова усещане за отхвърленост и отчужденост започнах да усещам от много малка. Семейството ми е правело най-доброто, на което е било способно, но аз лично оценявах комуникацията ни като студена и отдалечена. Това, разбира се, е допринесло и за оралния ми характер, който изпитва огромен страх от самота и изоставяне. С годините все повече се усилваше чувството ми на социална тревожност.
Когнитивните изкривявания, които бях възприела за себе си, винаги са били за провал, отделеност от света, излагация. Автоматичните мисли, които автоагресивно съм си повтаряла с години наред, са: „ Недей да правиш това, ясно е, че няма да се справиш!“ , „Ти не си толкова добра, колкото тях!“ , „Не ставаш!“ , „Не си достатъчно умна за това!“ , „Не си достатъчно добра!“ , „ Ти си провал!“ , „Мразя те за слабостта ти!“ и още много. Винаги съм предпочитала да се скрия в ъгъла и да не се виждам, да не ме забелязват. Винаги съм се чувствала като отделена част от живота. Всички съм ги виждала като части от едно цяло, а себе си отлъчвах надалеч.
Интересното при социалната тревожност е, че човек умира от страх да не бъде отхвърлен и да не се изложи, той иска много силно да се изяви, но няма силата да го направи. А аз през цялото време на тази тревожност съм използвала „уж“ защитния механизъм – проективна идентификация (самоизпълняващо се пророчество) – толкова проектирам собствените страхове във външния свят, че той започва да се идентифицира със страховете ми. Всички започват да се държат с мен така, както си го представям в главата, създавам си реалността, от която толкова ме е страх.
Години наред съм се криела и не съм имала смелостта да покажа талантите и качествата си. Може да съм била убедена, че знам нещо как да го направя, но от този силен страх в себе си, съм премълчавала и съм стояла в пасивно състояние.
По този начин се влиза в един порочен кръг. Поради вътрешните си комплекси, аз се държа по определен начин, с който предизвиквам това, от което ме е страх, а именно отхвърляне и незаинтересованост от другите, а понеже това се случва, аз започвам да избягвам социални ситуации и се изолирам – В крайна сметка постигам това, от което ме е страх най-много.

За отработване на такова разстройство е важно човек да има мотивация за промяна и решителност за дълбока работа със себе си. В противен случай, ако само се разсейваме от тези усещания и ги тъпчем и прикриваме, рискуваме да задълбочим състоянието си, а не да си помогнем.
Естествената психотерапия е изключително ефективна парадигма за справяне с проблемите. Тя не работи на парче, а включва в себе си възможно най-полезните и работещи методи на психотерапията и на живота.
Работейки върху себе си през Естествената психотерапия, първото нещо, което беше важно да разбера, е, че всеки човек, всяко състояние, което преживяваме, всичко в живота е една цялост. Всичко е взаимосвързано. Не бих могла да имам кой знае какво развитие в себе си, ако се опитвам да изчистя само симптомите, а не искам да се вгледам в себе си и да разбера какво става там вътре. Естественият психотерапевт първо обича и приема емпатично своя пациент. Приема го с всичко, което съдържа в себе си, и му дава сила и мотивация чрез чистата си човешка любов. Понякога дори при присъствието на такъв терапевт, човек усеща вдъхновение и сила в себе си да продължи напред – аз така се почувствах и по този начин започна моята промяна.
Някак самото излъчване на такъв терапевт, който работи естествено, през принципите на Мъдростта, Любовта и Истината, е богато и завладява.
През тази вратичка на промяната аз разбрах, че двамата с терапевта работим заедно, че той няма как да ми налее нещо вътре, което аз не притежавам. Помощта идва от сърцето му, а аз изпълнена с надежда и любов усетих, че взимам решението да работя със себе си. Усетих, че вече е дошло времето да се срещна със себе си, да се опозная, да разкрия своите страхове и болки, своите скрити сенки. Никога преди не съм вярвала, че мога да обичам и приемам всичко в себе си. Да обичам страхливката, злобарката, завистливата, агресивната, невъзпитаната, грубата. Получих безценна подкрепа и насока, че когато стана цялостна и приема всичко в себе си, без да се обвинявам, без да се мразя, без да се наранявам, тогава обичам и ценя и красотата в себе си.
В тази терапия аз усетих за пръв път истинска промяна в себе си, след дълги години мъка.
Много е важна тази основа, която ти дава такъв терапевт. Стъпила върху нея, усетих вътрешната сила за действие.
Както споменах – в Естествената психотерапия методите и инструментите не са еклектично и хаотично събрани парчета, а всяко има своето важно място в терапията.
Аз започнах и продължавам да работя и стопявам и собствената социална тревожност с много различни инструменти.

1. Любов и приемане към мен самата с всичките си наличности, които нося.
2. Съзнателен и ясен поглед над себе си, отдалечена визия, метакогниция, осъзнаване на нездравословно поведение, което ми вреди. Също така осъзнаване на причините, породили състоянието.
3. Осъзнаване и приемане на състоянието като благословия, която помага за израстването ни, а не като жестока съдба.
4. Предизвикване на себе си, впускане нарочно в социални ситуации, в които има шанс да ме видят, дори да се изложа. Все по-често публично заявяване на себе си. Но вече с ясна цел и визия за нещата.
5. Медитация, хипноза/ НЛП – работещи методи, които спомагат за реструктурирането на когнитивните схеми и програми в дълбочина (подсъзнателно).

С постоянство в тези дейности, много бързо започва да се усеща промяната и вдъхновението за продължаване на работата. Защото, когато усетим истинска любов, подадена от душа, с която сме едно, тя ни насочва към същността ни – Любовта.
Когато се насочим към истинската си същност и най-накрая забележим себе си и си станем собствени родители, тогава любовта към всичко, което е, тече през нас. А когато се случи това, няма как да не успеем да стопим мъките в себе си и да се променим.
В крайна сметка, страдаме, защото сме изгубили пътечката към любовта, която е вътре в нас, а не навън.

С обич.

Мариета Георгиева

Специализант ЕП