Настоящата статия е домашното ми за обучението ми по психотерапия, което карам към школата по Естествена психотерапия на Орлин Баев.
Мандалата на човешките ценности и потребности е една нова визия за етапите на развитие на човешкото съзнание и човешката духовна еволюция и тази визия не е градираща отдолу нагоре или пък с вектор отгоре надолу, а е кръгова, цялостна, по-скоро отвътре навън, с фокус върху принадлежността ни като духовни същества на едно общо единно Цяло, от което сме неразривна част и през самосъзнанието за това Цяло ние би трябвало да живеем и функционираме в света.
За целите на настоящия текст, в който ще разгърнем новата концепция за Мандалата на човешките потребности от школата по Естествена психотерапия, първо трябва да започнем от съвсем базисното разбиране на понятията, които ще засегнем, а именно понятията „ценност“, „потребност“ и „смисъл“
Какво означава думичката ценност? Какво влага човешкия разум в това понятие?
Българският тълковен речник ни казва, че ценност означава „стойност“, „значимост“, а Уикипедия ни обяснява, че ценността е термин, широко използван във философската и социологическата литература за обозначаване на човешкото, социално и културно значение на определени явления от действителността.
Какво обаче означава това наистина? Означава, че всяко едно явление, всеки един предмет, традиция, ритуал, текст или сбор от възгледи могат да бъдат окачествени от човешкия разум и възприятие като ценни, като обекти на ценностно отношение, тоест да бъдат оценявани в дуалистичната визия на добро или зло, бяло или черно, истина или неистина, красота или грозота, низше или висше, справедливо или несправедливо и т.н.
Човешкият разум, нещо повече – човешкият дух има нужда да се „закачи“ за по-висш смисъл, за нещо по-голямо от самия себе си, нещо по-мъдро, по-всеобхватно или по-дълбоко като смисъл и познание от привидното и плоското.
Има нужда да осмисли съществуването си чрез така наречените ценности, които интернализира и започва да следва и които поставя като смисъл на живота си.
Тук идва и темата с понятието „потребности“. Какво означава думата потребност?
Уикипедия ни казва, че потребност е обективната или субективна вътрешна необходимост за удовлетворяване на физиологична или психологическа нужда.
Ето това е една наистина сложна и обширна тема, по която философите разсъждават от хилядолетия.
Какви са потребностите на човешкото същество?
От какво има нужда човешкото същество, за да живее щастлив, пълноценен и удовлетворителен за самия него живот?
Как се измерват щастието и удовлетворението – с външни обективни резултати и материални постижения, които могат да се измерят, опишат и категоризират, или щастието и удовлетворението са плод на дълбоки вътре-психични процеси, които никой не може напълно да обясни.
Различни философски и психологически системи се опитват да категоризират човешкото съществуване и да го разграфят, обяснявайки от какво има нужда човека, за да живее щастлив и пълноценен живот. Сега ще разгледаме две такива системи, които се опитват да систематизират човешките потребности.
– Пирамидата на потребностите чрез терапията на петте движения според неорайхианската психотерапевтична школа, създадена от Валдо Бернаскони. –
Валдо Бернаскони, създател на неорайхианската психо-телесна психотерапия, предлага следната градация от потребности (градиращи от 1 към 5):
- Принадлежност
- Утвърждаване
- Храна
- Сензорност
- Секс
Няма сега подробно да разглеждаме тази пирамида на потребностите, това е направено от Орлин Баев в следната статия: „Пирамида на потребностите/ ценностите в „Психотерапия на петте движения“
Тук само ще отбележа, че различните потребности се свързват с различни травми и фиксации през периода на детството, с различни базисно незадоволени нужди на малкото дете.
Според автора на тази теория, когато през първите осем години на детето, неговите нужди са адекватно посрещани, детето преминава в т.н. организмичен характер, който свободно се радва на живота си. И това е едно чудесно обяснение за градацията на човешките нужди, но на върха на тази пирамида стои потребността от секс.
Смята се, че когато зрелият индивид е сексуално задоволен и в удовлетворяващи сексуални взаимоотношения, той е щастлив в една достатъчна степен със съществуването си.
Тук обаче не се споменава дори нуждата на индивида от една по-висша личностна и духовна себереализация (дори и тези двете ги разграничавам като отделни парадигми – личностовото и душевното в човека), нуждата от изпълнението на една духовна мисия, която неговата душа е дошла да свърши на земята, не се споменава дори един дълбок духовен смисъл отвъд тялото и сензориката.
Непълно е горното обяснение, защото човек не е само едно тяло – човек не е своя биологичен и физиологичен скафандър, чрез който се придвижва и функционира в света, както и не е само своето съзнание, своята психика, своята характеропатия, обусловена от ранните му детски години, от родителите му и от възпитанието им, от факторите на средата и на социума.
Какво е висшето постижение, което осмисля човека през погледа на тази пирамида? Изглежда, че това е властта в един социо-културен аспект, защото притежаването на власт осигурява на индивида достатъчно финанси, храна, принадлежност към и уважение от социума, утвърждаване на позициите, осигурява също така сексуална желаност и достъп до секс, това през чисто еволюционните механизми на привличане между половете.
Но нима властта и доброто социално положение е това, което дава на човек усещането за дълбоко, всепоглъщащо, самодостатъчно щастие, за истински смисъл на себереализация?
През призмата на собствената си съзнателност, човек усеща, че е нещо по-голямо от днешното си преходно „себе“. Усеща, че е нещо по-древно, по-мъдро, по-всеобхватно, по-могъщо, по-духовно, по-невидимо, по-безсмъртно.
Рационалистичното материалистично виждане за човека като физически скафандър, като един биоробот, дошъл тук за едни кратки 60-70-80 години да задоволява биологични телесни потребности, да изпълнява една предварително предначертана му от културата социална роля, да издига тялото на пиедестал, опитвайки се да задоволи всяка негова сетивна потребност…. е крайно недостатъчен фактор, за да се почувства човекът щастлив, остойностен, осмислен и най-вече – одухотворен.
Пирамидата на потребностите на Маслоу и Роджърс.
Пирамидата на потребностите на Маслоу, която идва от хуманистичната парадигма, е популярна и вероятно сте я чували или дори изучавали в университета.
Тя поставя сетивните и сензорни нужди на тялото само като първото ниво, което човек би следвало да задоволи, за да продължи да се изкачва по стълбичката на живота си нагоре към финалната цел, която е духовна себереализация, достигната чрез разгръщане на собствения му уникален творчески потенциал, дошъл да прояви в света.
Първото ниво от пирамидата на Маслоу е задоволяване на физиологичните потребности на тялото: въздух, храна, вода, секс, сън, хомеостаза.
Второто ниво е осигуряване на сигурност на индивида: лична безопасност, подслон, здраве, финансова стабилност и сигурност за безопасността на семейството и обичните близки.
Третото ниво обръща внимание на социалната нужда на индивида от приемственост, свързаност, утвърждение: тук попадат приятелствата, семейството, да обичаш и да бъдеш обичан. Тук бих добавила и това да бъдеш видян, чут, приет, признат, да се свържеш чрез сърцето с другите.
Четвъртото ниво на пирамидата на Маслоу обръща внимание на един много важен аспект на щастието на човека – а именно вярата в себе си, себеутвърждението, собствената значимост, уважението към и от така значимите други в живота ни.
И тук вече стигаме до петото ниво на пирамидата на Маслоу – самоусъвършенстването. Развиването на личните ни способности и качества, за да постигнем реализация в света не само на финансово, телесно, социално и културно ниво, но и на духовно такова. Тук попадат спонтанността, творчеството, заряда на духа ни, вярванията ни, разгръщането на потенциала.
Ключовото разбиране на Маслоу и Роджърс тук е, че задоволяването на човешките потребности върви отдолу нагоре, от основата на пирамидата към върха ѝ.
Според тях, за да се стигне до задоволяването на по-висока потребност, първо е нужно по-ниската, предходящата, да бъде изцяло задоволена.
При този вектор на развитие, вървящ отдолу нагоре обаче, проблемът е, че центърът на самосъзнателност е поставен отново в тялото, от него и през него преминава човешката еволюция към свръх-съзнателност, себереализация и здрава духовност.
Човекът отново е възприеман като изцяло биологично същество, обусловено от нуждите на своя физически скафандър, който трябва напълно да задоволи, за да обърне едва след това евентуално внимание на душата си, духовния си потенциал, който носи, Мисията, с която е дошъл на земята и на Любовта, Свободата и Мъдростта като най-висш смисъл на човешкото съществуване.
Какво се случва обаче днес?
Оглеждаме се около себе си и виждаме един свят, изцяло фокусиран върху материалния просперитет и върху биологично-физиологичните нужди на тяло-скафандъра си и виждаме хора, които са задоволени физически, сексуално, материално, имат добра работа, високо социално приемане и признание, изградили са добро семейство и изобщо реализирали са се на физическо, социално и културно ниво. НО са нещастни, празни, душевно пусти, объркани, лутащи се и търсещи някакъв по-висш смисъл, по-дълбоко осмисляща ги реализация, търсят духовни ценности, за които да се захванат, за да осмислят целия този култ към рационалното, материалното и телесното.
Това просто не е достатъчно. Никога не е било достатъчно на душата на човешкото същество , за да осмисли краткото си съществуване на земята.
Копнежът ни винаги е бил да се почувстваме холистично цялостни и интегриращи в себе си ВСИЧКО от материалния заобикалящ ни свят, но далеч не само интегриращи го, но и надскачащи го и надграждащи го. Копнежът ни е да отправим взор нагоре към небето, навътре към душата си и да разширим съзнанието си, за да обхване и онова, което все още не можем да разберем и да изследваме с точните си науки, но което усещаме с фините си сетива и интуицията си.
Видимото не е било достатъчно на човешкото същество през човешката история, за да се почувства достатъчно и задоволено.
Защото задоволяването само с видимото говори за твърде голяма ограниченост на възприятията, затова взорът ни винаги е бил към мистичното, към невидимото, към копнежът на душата за по-голям смисъл, за по-висша сила, за Свръх-съзнание, което се прониква в нас и във всичко живо и което ни изпълва с копнеж по разбиране на законите на вселената и първоизточника ни.
Какво виждаме пък често в някои източни култури, като например в Индия, където съм била доста пъти?
Виждаме едно свръх-фокусиране в духовното и в определени ежедневни практики и виждаме пълно отричане или неглижиране на материалния свят.
Индия е земята на садхутата, брамините, гурутата и силно религиозните хора, които често живеят в кашони по улиците и не притежават нищичко.
Не че това непременно е лошо, просто липсва интеграция на земното преди да се подходи към божественото. Това е векторът отгоре надолу – първо обръщаме внимание на духа, на духовното развитие и посвещаване на Бог, образно казано все едно започваме развитието си от най-горната чакра Сахасрара, която отговаря за духовния кръгозор и просветления ум, а след това слизаме надолу към развитие на интелекта, социалното свързване, приемствеността в обществото, културното утвърждаване и материалния просперитет (заземяването и „вкореняването“ чрез най-долната чакра Муладхара, от “moola” – корен).
Моят Учител по Йога Венцеслав Евтимов много пъти ни е казвал в залата:
– „Много е лесно за някои души да избягат от материалния свят и да се затворят в един ашрам, където по цял ден да правят йога, да медитират, да дишат и да служат. Лесно е, да, бягство е от отговорностите, от семейството, от материалния свят, от работата, с която трябва да изкарваш пари, да гледаш деца, да оцеляваш. Трудното е тук, в града, в забързания живот, във въртопа, да отделяш време всеки ден за себе си и своята практика, докато работиш, имаш семейство, деца, работа и си социално ангажиран“.
Двата вектора на развитие – отгоре надолу и отдолу нагоре са равнопоставени.Те са еднакво непълноценни и едностранчиви при обяснението на човешките потребности.
– Мандалата на Естествената психотерапия –
Тук всъщност идва ролята на Мандалата на човешките потребности, която е присъща за учението на Естествената психотерапия.
Тази мандала е кръгова, тя не е с вектор отдолу нагоре или отгоре надолу, нейният фокус не е в тялото като единствено материално отъждествяване с човешката ни същност, тя не ни казва, че трябва да станем роби на тялото си и да му служим, докато не го задоволим изцяло и след това чак можем да се „светнем“ за по-висша ценност и смисъл отвъд телесното.
Тя не ни казва и че трябва да отречем телесното и земното, за да постигнем просветление или поне минимум прогрес в духовното си развитие.
При Мандалата на човешките потребности акцентът е в принадлежността, отвътре навън – центърът на самосъзнателност на човека е изначално вътре в себе си чрез осъзнаването на себе си като душа, като духовна същност. Принадлежност, която за разлика от при пирамидата на Маслоу, е над утвърждаването, а не под него.
Не е нужно нещо да постигаш, нещо да задоволяваш, не е нужно да отделиш години от краткия си живот, за да задоволиш дадени материалистични очаквания и външни социо-културни параметри. Ти вече СИ цялостен.
Това е ключовото водещо разбиране: ти си една душа, която натрупва опит и израства чрез помощта на тялото си, а не си едно тяло, което може би има душа, но тя не е фокусът на внимание.
Идваш на тази земя като една душа в тяло-скафандър и тази душа би следвало да е водещата при действията на тялото, а не задоволяването на тялото и издигането му в култ да бъде водещото.
Важно е да кажем, че това е един фин процес по разгръщане, който включва и грижата за тялото в себе си, без да неглижираме, тровим и изтезаваме тялото си, прикривайки една автоагресия към себе си. Но тялото не стои като пречка пред нас преди човешкото същество да дръзне да помисли дали пък няма и духовна роля в този свят, дали пък душата му не копнее за дълбока духовна реализация на онзи най-висш, можем да го наречем божествен потенциал, който СМЕ, който носим в себе си и който сме дошли да проявим.
Това, което човешкото същество е дошло да прояви чрез себе си е един най-висш потенциал за себеактуализация, един дълбок душевен устрем към Свобода, към Безусловна Любов и към Висша Мъдрост. Мъдрост, в която туптят вселенските закони, мъдростта, която движи света, мъдростта, която носят душите ни, дошли да надскочат оковите на материалното и видимото.
Орлин Баев обяснява това така в статията си за Мандалата на човешките потребности:
– „Живеейки от позицията на тази любомъдра свобода, всички по-низши потребности биват задоволявани адекватно и естествено. Това е така, тъй като четирите по-ниски човешки потребности и принципа, се явяват само отражение на споменатите три изначални. Защото, когато човек е единен с потенциала на духа си, прелива от обич, свързала го с ритъма на целокупния живот, изпълнен е с виделината на мъдростта, в него заживява автентична, непринудена самоувереност.“
Какво означава това?
Означава, че не зачеркваме и не отричаме телесното, не го отхвърляме, не се опитваме да го неглижираме, както казах, изпадайки във форма на автоагресия към него, демек към човешкото си проявление, а се стремим да живеем според едни по-висши вселенски закони на свобода, на нанасилие (Ахимса), на мъдрост, на истина, на уважение към Живота и всяко живо същество в околния свят, уважение и Любов към себе си.
Но не към малкия дребен човешки егоистичен Аз, който се мисли за велик, а уважение към онази божествена искра на душата, която СМЕ, която е автентична и която е свръх-телесна.
Тогава ние надскачаме егоцентризма и осъзнаваме единството си с околните, с човечеството, с планетата, с Вселената и изпитваме силен дълбок и естествен импулс да живеем в хармония с всичко заобикалящо ни и да живеем на 100% своята душевна автентичност.
Разбирането на тази Мандала на човешките потребности, ни дава усещането, че възприемаме човека първо като безсмъртна душа, носеща даровете на светлината, любовта и автентичността на света, а след това като физическо временно тяло-скафандър.
Интеграцията на земното, материалното и телесното е нужна и важна, за да функционираме успешно в този биполярен свят, но не е всичко, не е финалната цел на съществуването ни.
Дошли сме тук да реализираме мисията на душата си, живеейки и прилагайки извечните принципи, които работят във Вселената.
Принципите на безусловната Любов, която дава безмерна свобода на духа и ни изпълва с дълбока мъдрост и смирение пред големината и всеобхватността на цялото това голямо Нещо, от което ние сме само мъничка част.
Моят Учител по Йога Венцеслав Евтимов, светъл път на душата му!, ни преподаваше едно медитативно дихателно упражнение, което беше следното:
Затваряме очи, правим бавни, дълбоки и осъзнати вдишвания и издишвания, умът наблюдава дъха как влиза и излиза от тялото и постепенно започваме да се сливаме и разливаме вътре в себе си и да се осъзнаваме като този дъх, като тази енергия (прана), която вдишваме, която става част от нас, която пулсира в клетките ни, която СМЕ самите ние. Той казваше с мощния си глас
– „Почувствай Живота в себе си! Кажи си АЗ СЪМ ЖИВОТА!“
Това себеусещане не идва от ума, не идва от мисълта, а идва от сърцето, идва от съзнателното ни ядро вътре в нас, идва от душата ни.
Когато се усетим едно с Живота, когато се усетим като духовна част от всичко заобикалящо ни – от всяка една тревичка, листенце, животинче, от морето, от океана, от небето, тогава живеенето на принципите на уважение, равенство, ненасилие, Любов, мъдрост, свобода и истина ни се отдават по напълно естествен начин, без усилие, без насилие.
Тогава човек заживява най-висшето си духовно проявление в този материален свят и енергията на Живота тече през него, озарявайки присъствието му.
Стефи Божилова
Специализант ЕП
http://www.stefibozhilova.com/
