Има ли смърт и в какво се изразява тя ?! Каква ни е представата за нея и защо ни е страх ?!
Ами ако не е това, което си представяме… ?!
Животът и смъртта са двете страни на една и съща монета.
Моето усещане за нея е било динамично през времето. Когато бях малка изпитвах ужас и страх, който ме хващаше за гърлото и ме стискаше с неистова сила. Лежах до майка ми и си мислех – „Какво ли ще се случи, когато нея вече я няма…„ . Никога не ми беше говорено за смъртта, аз просто имах представа за нея. Свързвах я с край, предел, тъмнина, празнота, пустош, нищо…
Разкъсваше се всичко в мен и изливах сълзите си в мъка, защото не исках никога да си отиде някой любим човек от мен завинаги.
Междувременно, когато се е случвала смъртта в моя живот, аз оставам безизразна, замислена, но не и умираща от болка. Забелязвах в себе си странни усещания, които не бях изпитвала, когато си представях и фантазирах само.
Гледайки смъртта в очите, чувствайки хладнината и лекотата, с която ни посещава, нещо изникваше в мен – Спокойствие и увереност.
Сякаш нещо друго в мен знае какво е и го познава добре.
През целия си живот ние се движим редом с нашия абстрактен ум, който съхранява в себе си много вярвания, заключения, опит и интерпретации. Затова се учим да балансираме между него и това, което се случва извън него. Иначе можем да кажем, че той ни води и контролира. Без баланса, към който се стремим, понякога цял живот, умът ни режисира постановките. Защото дори и сюжетът, подаден ни отвън да е друг, ние украсяваме и играем своята роля според това, което държим силно в ума си.
Когато сме прекалено вкопчени в този ум, без да умеем да наблюдаваме и по-отстрани нещата, тогава много често се зараждат чувства, които можем да усетим вече, не само да ги мислим. Когато не долавяме навреме тези сигнали в нас и да ги погледнем отблизо и да им обърнем вниманието, което заслужават, ние зараждаме болни чувства в себе си, които се опитват да ни привлекат вниманието спешно. Такъв е и прекомерният страх.
Страх от какво ?! Страх при мисълта за нещо, което дори не познавам, не съм го погледнала отблизо, нито съм се осмелила да говоря за него. Винаги отхвърляна като нещо маловажно, пренебрегвана, заради целият пренесен страх от миналото на предците. Не е ли страхът само в ума ни, защото не познаваме смъртта ? Не е ли толкова трудно и тежко да пуснем някого да се прибере у дома, защото не знаем, че ни очаква дом ? Не съдим ли прекалено много през единствената малка призма, която познаваме тук и сега в този свят ?
Тя е толкова малка тази призма.
За едно бебе неговото раждане означава смърт. Това е така, защото то не познава нищо друго до момента през призмата на своя досегашен живот в утробата на майката. То не знае какво предстои. За него съществува една сигурна и топла среда в утробата на майката, която продължава 9 месеца. След това идва нещо непознато, идва откъсването и загубата на майката. Тя вече не е едно с него, това е изключителен страх и стрес за това същество, това е краят.
Да, това е краят. Краят на живота в утробата и началото на живот, изпълнен с повече преживявания, по-различен контакт с майката и другите хора, нов начин на комуникация и нови предизвикателства, нова среда, която се изучава с всяка стъпка и с всяка глътка въздух.
Без смъртта няма живот.
Когато нещо ни е непонятно, ние сами му придаваме смисъл според нашите разбирания и представи. Ако не умирахме, бихме ли дали най-доброто, на което сме способни ?! Бихме ли се стремили към усъвършенстване на ума, бихме ли търсили толкова силно връзката с душата си, бихме ли останали 5 минути повече с любимите хора, бихме ли говорили смислено и с любов с човека срещу нас, бихме ли се възползвали да направим нещо красиво, с което да направим някого щастлив, ако знаем, че ни остава цяла вечност ?!
Сега сме зрели хора и колкото повече приближаваме моментът, в който бихме си отишли от земния свят, толкова повече се страхуваме от това какво предстои, от неизвестното, когато не сме разбрали смисъла. Като малкото бебе, което усещайки, че трябва да излезе на бял свят, го залива вълна от стрес, страх и ужас.
А всъщност не е ли всичко живот и смърт, раждане и умиране, начало и край, черно и бяло, тъмно и светло, тъга и щастие, болка и смях.. Само че в едно цяло.
Ние умираме и се раждаме хиляди пъти в своя живот.
Преживяваме величествени катарзиси, които разпиляват душата ни на парчета само за да я съберат в по-цяло, силно, здраво и изпълнено със смисъл единство.
Понякога се съпротивляваме и тогава боли. Когато приемаме с любов и разбиране, разбираме, че тази „смърт“ ни е нужна, за да разцъфнем пред слънцето на живота.
Имам доверие на смъртта. Вече сме близки приятели. Смъртта е пречистващо начало. Независимо от коя нейна страна сме.
Понякога чак когато се докоснем до смъртта, усещаме един велик трепет в нас, че има нещо по-голямо и съвършено изваяно с любов.
Все още в науката няма доказателства какво точно се случва, когато умираме и си тръгваме от този свят, но много хора, които са преживели клинична смърт, но след това са успели да се завърнат обратно, споменават за красиво усещане на любов, освобождаване, полет, завръщане към нещо дълбоко познато. Това усещане, разбира се, е възможно да се поражда от отделянето на ендорфин, който се отделя по време на смърт, за да намали болката и страха. Има изследвания, които показват, че мозъкът ни продължава да работи около 10 минути след като е обявена клинична смърт, но няма как да знаем какво се случва.
Аз смятам, че имаме божествена сила в себе си, и когато сме тук в този свят, ние имаме силата да живеем смислено и каквото държим като вярвания и разбирания в себе си, както виждаме света през очите си, той се проявява по точно такъв начин, какъвто е й нашият фокус. Това се случва не защото магически привличаме определено нещо в живота си, а защото несъзнателно се стремим да се осъществи, това което носим в себе си. Когато един психично болен човек преживява параноя, той вижда само злини и фокусът му е толкова силно насочен към страховете, че той ги навързва много логически в ума си, за да убеди себе си и другите, че това наистина се случва.
Така и ние преминаваме през живота и го усещаме в такава светлина, в която ни е насочен фокусът. Може да се окаже, че влияем така и на преживяването, което предстои след смъртта – да ни чака това, което ние очакваме.
В един преживелищен опит в школата по Естествена психотерапия, в която се обучавам, имахме прекрасната възможност да се вживеем в такава енергия. Можех в сигурна среда за първи път да си се представя как умирам и да вляза в тази роля. Такова силно потъване в тотално друга енергия, друго измерение.
Тогава се сбогувах с любими и не толкова любими хора, защото беше дошло времето да използвам двупосочния си билет от този свят. Изникваха образи, аз си взимах сбогом. Тогава се появиха в ума ми хора, които безумно обичам, но и такива, които са ме наранили силно и са били част от моите преживявания на „смърт“ приживе. Не мога да сравня усещането с никое друго от моя живот.
Нямаше бариери и граници в този миг. Душата ми говореше, умът и егото отсъстваха изцяло. Думите и сълзите се лееха заедно – богато, без лимит. Пречистваха, за да мога да си тръгна с лекота.
Казвах, че обичам от сърце и душа и можех да кажа точно защо, можех да се сетя за любимите си преживявания с тези хора и егото ми не ме спираше да кажа нещо, което би прозвучало прекалено спонтанно или прекалено трогателно, лееше се любов. Душата ми не се страхуваше смело да признае грешките си и да поиска прошка. Не се поколеба (душата) да признае своите болки и рани от определени хора, НО въпреки това знаеше и разбираше, че в това винаги е имало смисъл, още много преди да се случи в тази реалност.
Затова моята душа благодари на тези хора, които бяха причинили смърт в живота и живот, който можех да усетя на прага на смъртта. Тази душа си позволи да усети без притеснения, че обича тези хора, които тук наричаме врагове, точно толкова, колкото и любимите хора от семейството си. Нямаше никаква разлика, те бяха едно.
Докато някой умира, друг се ражда. Едното носи силно щастие и усмивка, другото често поражда сълзи и дълбока мъка.
Преживяваме мъката, заради нашето възприятие. Хората на Изток се радват на смъртта и празнуват. За тях това е най-важният момент в живота на човек. Празнуват и изпращат спокойно с мир любимия човек у дома. Знаят, че е дошъл моментът, в който душата е научила това, което е било важно и нужно, и сега след преживени радости, страсти, тъга, тревоги, любов, заблуда, илюзии, наслада, може да усети свободата. Може да поеме въздух и да се свърже отново с всичко, освободен от оковите на тялото.
Толкова много от нас се страхуват от смъртта и предпочитат да не говорят за нея. Някои хора дори се разгневяват или паникьосват, когато някой покрай тях заговори на тази тема. Защо ?! Нали все търсим сигурност в живота си. Цял живот сякаш се борим за нея, търсим я. Оказва се, че единственото сигурно нещо в този живот е смъртта. Тя със сигурност ще дойде, няма как да ни подмине. Тогава защо отново нещо не ни харесва и бягаме ?!
Не знаем какво се случва след това. Човешкият ум не знае. Душата и вътрешното ни усещане, които са изключително мъдри, знаят.
Някой ще попита – Как да ги чуя тях, обаче ?
Лесно.
Когато позволим на ума да притихне. Когато не анализираме до безкрай и оставим малко пространство за тишината. Не е нужно да имаме отговори. Заблудили сме се, че все трябва да знаем всичко предварително, все трябва да пресметнем няколко хода напред. Иска ни се да начертаем един план и 70-80 години, на когото колкото му е дадено, да живеем по него, без никакви промени и неочаквани отклонения от него.
Ами НЕ!
Не мога да кажа какъв е смисълът на живота, защото никой от нас не знае. А и може би в това е целият смисъл – да не знаем смисъла. Но чувствам.
Чувствам го в най-дребните и незабележими неща на пръв поглед.
Започнах да се свързвам с природата. Ходя боса по тревата, в реката и по камъните също. Любувам се на цветята, гората и песента на птиците.
Давам си тишината и слушам търпеливо песента им с часове, а мислите не ги спирам, но просто ги оставям да преминат свободно, без да ги натоварвам емоционално и семантично. Гледам цвете половин час и съм във Вселенска хипноза. После съм заредена като батерия.
Помирисвам нежен аромат и го целувам. Цветята също могат да говорят.
Давам на слънцето свободно да ме гали и му благодаря.
Научавайки, че някой човек е успял да постигне цел и щастие, радвам се повече от него или поне наравно.
Давам пространство на динамиката на живота да минава през мен и да не се боря срещу течението.
Уча се да съм като река. Реката е гъвкава и мъдра.
Не мразя. Да мразиш някого, означава, че мразиш и себе си, а това означава, че си отчупил свързващото парченце с любовта.
Не се сърдя и обиждам и не се карам с хората – аз изразявам чувствата си с лекота и уважение към себе си, а тогава уважавам и другия, така че няма как да подходя глупаво.
Приемам нещата и хората в живота си такива каквито са. Това не означава, че се примирявам и мъча. Означава, че не се опитвам да насочвам друг как да живее живота си без поискана помощ. Означава, че всеки има свой път и е нужно да осветява него и тогава тези светлини биха станали толкова големи, че биха осветили и други пътища.
Позволявам си да падна в калта, без да се срамувам, че е лошо, странно, неприемливо или че някой няма да ме приеме и одобри.
Позволявам си да живея и да умирам непрестанно. И ако я нямаше тази магия на противоположностите, които всъщност се сливат в едно, щяхме да бъдем празни.
Затова не е страшна и не ни е далечна и непозната смъртта. Познаваме я още от своето раждане. Нека и позволим да я има.
Това, че в градина, пълна с красиви и нежни цветя, има и отровни клонки и корени, не означава нещо нередно. Не можем да ги смятаме за лоши и да се чудим защо присъстват измежду красивите цветя. Защото същите тези растения, които съдържат отровен сок, смесени с цветен нектар, могат да бъдат лековити.
Автор:
Мариета Георгиева
Специализант ЕП
