Често смятаме, че психотерапията е единствено средство за решаване на конкретни психични проблеми. Но обикновено самият проблем е само върха на голям айсберг, който тласка човек към търсене на дълбока личностна промяна. Психичните трудности, които изпитваме, могат да бъдат видени не като проклятие, а като възможност за растеж – подаръци, които животът ни поднася, за да обикнем себе си и да изградим по-автентичен и смислен живот. Способността за промяна е едно от най-силните оръжия на човека за растеж през целия живот.
Промяната не е независим резултат от терапията, а е личен процес, който човек сам трябва да избере и да пожелае. Терапията е едно от превозните средства, които могат да му помогнат да се придвижва в този процес. А каква е посоката на движение? Към свобода и съзнателност – от несъзнателно реагиране на стимулите към съзнателен избор, от ригидност към свобода, от страх към любов и доверие, от отхвърляне към приемане, от смъртта към живота. Именно по този път се развива свободната воля на човека в сферите, в които има влияние и смирение там, където няма. В по-голямата картинка, този път се превръща в живот със смисъл, който резонира с вселенските закони за неспиращо учене и усъвършенстване.
Всичко това не е един механичен процес само на ниво психика, а в естествената психотерапия обхваща плеядата ум, сърце, дух, душа и тяло. Без тази интегралност, промяната е осъществима само до известна степен, която може да ни помогне временно да омекотим симптомите, но не и да трансформираме дълбоките причини за тях. Именно в цялостната трансформация се намират допирните точки между психотерапията и духовните учения. Отвъд ограниченията на догмите, можем да открием редица универсални истини, които обединяват различните духовни и психологически направления в разбирането и изцелението на човешката душа. В тази статия ще се фокусирам върху финните нишки, които свързват и обединяват естествената психотерапия, братското учение и християнството.
Любовта като сила за изцеление
В полето на естествената психотерапия често си напомняме, че дори и да владееш всичкия възможен инструментариум, не можеш да помогнеш на един човек, ако не го обичаш и приемаш – искрено, чисто и от сърце. Това е основополагащ принцип, който позволява да се създаде лечебното пространство, в което човек да се свърже със собствения си ресурс, да види, обгрижи и трансформира в уроци болките и страданията си. В по-широк план, в естествената психотерапия човек се учи да се свързва с потока на любовта в себе си и да му позволи да протича през него в различните сфери на живота. Използвам точно думата “позволи”, защото енергията на любовта е първична и присъща за всеки човек, но често я блокираме през травмите и защитните механизми, които сме изградили. Отстранявайки препятствията пред нея, ѝ създаваме условия да протича, така както ни е естествено заложено.
В учението на Беинса Дуно, любовта е един от фундаменталните принципи и обхваща всички аспекти на човешкия живот. Тя се разглежда като най-висшата сила, която движи Вселената и човешката душа. Бог е самата любов, а Вселената е творение на тази енергия. В учението се набляга на силата на любовта да изцелява духовно, психически и физически човека, да укрепва семейните и земните му проявления и да го подкрепя в духовното му развитие през любовта към Бога. Любовта трябва да се проявява във всички взаимоотношения и може да освободи душата и ума от негативни мисли и чувства.
Любовта е в сърцевината и на християнската вяра.Тя не е просто едно чувство или емоция, а начин на живот, който е в основата на всички аспекти от християнската теология и практика. Един от основните постулати е, че Бог е любов и всичко, което съществува е проявление на Божията любов. Изцелението и усъвършенстването на човешката душа се случва чрез любовта към Бога и изражението ѝ в любов към ближния. Християнската любов не е просто чувство, а действие. Тя се проявява в грижата за ближния, прошката, служението и милосърдието. Саможертвата на Исус Христос е най-големия акт на любов към човечеството.
Естествената психотерапия, учението на Беинса Дуно, както и християнството сочат любовта като универсален лечител. Независимо дали я разглеждаме като енергия, сила или божествена същност, любовта е фундаментален принцип, който може да трансформира живота ни. Само част от проявленията ѝ са състраданието, милостта, приемането, емпатията, прошката. Тя ни свързва със себе си, с другите и с нещо по-голямо от нас. Чрез любовта можем да преодолеем травми, да израстваме духовно и да изградим по-осъзнат свят.
Страданието като катализатор за растеж
Страданието, макар и болезнено, често се разглежда като неотменна част от човешкия опит. Както споменах във въведението, в психотерапията психичното страдание се разглежда не само като източник на болка, но и като потенциален катализатор за личностна промяна и израстване. Често именно то ни кара да се задълбочим в себе си и да изследваме причините за болката си. Това може да ни помогне да осъзнаем дълбоко заровени емоции, убеждения и модели на поведение, които досега са оставали скрити. Също така трудностите могат да ни помогнат да променим перспективата си, да преразгледаме вярванията си, да търсим нови начини за справяне със ситуацията и да ни помогнат да видим живота по нов начин. Преживявайки собствената си болка, в терапевтичния процес се учим да я удържаме и да се разширяваме около нея (на практика да пораснем). Това разширява съзнанието ни, способността ни да се справяме с предизвикателствата в живота, а също и развива умението ни да се свързваме с болката на другите и да присъстваме любящо за тях.
Учението на Беинса Дуно също предлага дълбока и всеобхватна перспектива върху човешкото страдание, преформулирайки го от отрицателно преживяване във възможност за духовен растеж. Страданието се разглежда като своеобразно училище, където душата се учи и се развива. Чрез преодоляване на трудностите, ние укрепваме своя дух и разширяваме съзнанието си. То може да бъде тласък към дълбока вътрешна трансформация и ни кара да преосмислим ценностите си, да променим навиците си и да се освободим от негативните модели на поведение. Страданието, макар и болезнено, е част от пътя към духовно съвършенство и ни приближава към божественото.
По подобен начин, в християнството страданието се разглежда като възможност за духовен растеж и по-дълбока връзка с Бога. Христос се е подложил на голямо страдание, за да изкупи човешките грехове и е положил примерът как страданието може да е пък към изкупление и скок в духовен план. Също така, страданието може да укрепи вярата на човека, както и да го подкрепи в развитието на християнските добродетели като търпение, смирение, състрадание и любов.
Три перспективи към страданието облечени в различни думи, но в сърцевината си даващи едно и също послание – като приемаме болката като възможност за растеж, ние отваряме вратата към дълбока лична и духовна трансформация, можем да превърнем болката в сила и да изградим по-смислен и удовлетворяващ живот. Трудностите, които срещаме, са точно тези, които можем да преодолеем. Може да ни се струва, че стават все по-големи, но всъщност ние самите се разширяваме, ставаме по-силни, по-мъдри, способни да видим, преработим и надскочим.
Стремеж, усилия, воля и лична отговорност
Ключов фактор за успешната психотерапия е личната мотивация на човека и разбирането, че самият той е този, който ще положи усилията, ще свърши работата и ще материализира промяната в живота си. Ролята на терапевта е да му помогне да се свърже със силата си и да я насочи към промяната, да му предложи различни инструменти, но най-вече да разбере личната си отговорност, че само и единствено той може да направи стъпките по пътя към трансформацията. Любовта е основополагаща, но именно чрез стремежът, усилията и волята, тя може да се трансформира в целенасочените действия, с които да промени вътрешния си свят и да хармонизира и реструктурира характеровите си невротичности.
Описаното кореспондира в голяма степен с принципа на Мъдростта, за който говори Учителя. Мъдростта помага на любовта да намери своята посока на проявление през решителност, действеност, дисциплинирани усилия, прецизен ум и сила на волята. Беинса Дуно поставя силен акцент върху активното участие на индивида в собствения му духовен растеж като стремежът към съвършенство е основното гориво движещо този процес. Този стремеж не е просто желание, а активно търсене и прилагане на духовните принципи в ежедневието. Чрез волята си човек може да преодолее препятствията, да се справи с изкушенията и да насочи своите мисли, чувства и действия към по-висши цели.
„Човек трябва да има високи идеали, към които да се стреми непрекъснато.“
„Успехът се постига с постоянни и упорити усилия.“
Учителя
Християнството също неизбежно подчертава значението на стремежа, усилията, волята и личната отговорност. Исус Христос призовава последователите си да носят кръста си и да го следват. Това означава, че човек трябва да бъде готов да положи усилия, да преодолее трудности и да се пребори със собствените си пороци в името на духовното израстване. Християните вярват, че всеки човек ще отговаря пред Бога за своите дела и това създава чувство на дълбока лична отговорност и съзнателност за ценностите.
Обединяващото вярване между тези парадигми е, че всеки от нас е лечител на себе си и отговаря за своя собствен път. Израстването не е крайната цел, а се крие в пътя към безупречността. Дори малките крачки напред носят дълбока трансформация, но всяка крачка се нуждае от отдаденост, съзнателно намерение и действие. В този процес на душелечение, най-слабото място става най-здраво, именно защото влагаме усилия, вяра и воля да го изградим като такова.
Синтез на противоположностите – доброто и злото, светлото и тъмното.
Често в терапията говорим за оцялостяване чрез прегръщане на светлото и тъмното в нас. Това обединяващо съзнание надхвърля дуалностите на добро и зло, страдание и радост, страх и доверие. Лесно е да се приемаме, обичаме и показваме само през положителната си страна, но във всеки от нас съществува т.нар. “сенчеста страна”, където се настаняват нашите страсти, желания и проявления, които намираме за неприемливи и недопустими.
Парадоксът е, че колкото повече ги отричаме и ги изпращаме в несъзнаваното, толкова повече влияние имат те над нас. И обратното – когато си позволим да ги признаем, погледнем и осветим, то ние не се превръщаме в тези, образно казано, чудовища, а отново разширяваме съзнанието си, по сходен начин, както описах с болката. Това ни превръща в цялостни човеци, защото човешката природа обхваща тези дуалности и противоречия. Това осъзнаване ни връща в ръцете личната отговорност, както за светлото, така и за тъмното в нас. Защото как можем да притежаваме светлината си, ако не притежаваме и мрака вътре в себе си? Може ли една светлина да съществува без да има тъмнина, която да осветява? Това приемане на дуалността е процес, който обхваща както вътрешния ни свят, така и възприятията ни за света около нас.
Да видим как изглежда този процес от духовна гледна точка. Ние често мислим за Бог като за светлина, но дори злото, тъмнината, болката и страданието са допуснати от него. Те съществуват не за да ни отдалечат от Бога, а за да ни научат да откриваме смисъла, дори в най–тъмните моменти. Във всеки човек са заложени двете начала и свободният избор позволява извисяването на духа. Учителят Дънов ни приканва да видим света не като набор от противоположности, а като единен и хармоничен организъм, в който всички аспекти на съществуването са взаимосвързани. Злото ни позволява да откриваме доброто и да насочваме енергията си натам и от тази гл.т то също е един от пътищата вoдещи към Бога. Целта на духовния път е да надскочим тези полярности и да постигнем синтез.
“Тъй щото не се смущавайте, когато се натъкнете на злото. То е част от доброто, а частта е по-слаба от цялото.”
Учителя
Въпреки че християнството често се асоциира с ясна дихотомия между добро и зло, по-дълбоко в ученията му могат да се открият нюанси, които ни канят да надхвърлим тези прости противопоставяния. Такъв пример е тайнството на покаянието. Християнството признава, че всеки човек е способен на грехове, но също така и на покаяние и промяна. Това предполага, че доброто и злото не са фиксирани черти на характера, а по-скоро състояния, които могат да се променят. Също така Божията любов е безгранична и обхваща всички хора, независимо от техните грехове. Тази всеобхватна любов ни приканва да видим дори и в най-лошите проявления потенциалът за добро.
Общата нишка между психотерапията, учението на Беинса Дуно и християнството е, че не трябва да бягаме от мрака в нас и в света, а да се научим да го виждаме по нов начин. Опознавайки тъмнината, опознаваме и светлината и създаваме условия за осъзнат избор, който е в основата на личностното и духовното оцялостяване.
Други паралели между естествената психотерапия, братското учение и християнството
Себеактуализиране/новораждане
Както в естествената психотерапия се стремим към постоянно себепознание и себеактуализиране, реализация на заложения потенциал и разгръщане на т.нар. “цялостна личност”, така и в ученията на Дънов се говори за “новораждане” на човека, което е един непрестанен процес на познаване на себе си, развитие на добродетелите, преодоляване на ограниченията и служене на човечеството.
Присъствие тук и сега
Едно от уменията, които целим да развиваме в терапевтичния процес е съзнателно присъствие в потока на живота и пълноценно изживяване на това, което е, вместо бягане в тревожност за бъдещето или премисляне и съжаление на миналото. Това се учи през процеса, който се разгръща в кабинета и извън него. В учението на Петър Дънов, понятието „тук и сега“ се свързва с идеята за съзнателно съществуване, чрез концентрация върху настоящия момент, медитация и връзка с природата. В християнството тази концепция е дълбоко залегната в изграждането на постоянно връзка с Бог и в практикуването на молитва.
Обединяване на частите в едно цяло
В терапията се стремим към изграждане на връзка между тялото, ума, емоциите и един по-висш наш аспект, който е индивидуално дефиниран за всеки човек според неговите разбирания за живота. От своя страна, както в братското учение, така и в християнството се подчертава взаимовръзката между тялото, душата и духа. Дори това е една от аналогиите, които се използват за интерпретиране на символа на Светата Троица.
Поглед към ценностите
Психотерапията се старае да изгради връзка на човека с неговите ценности, формирайки по този начин собствен вътрешен център, който да е отправна точка за вземане на съзнателни житейски избори и извор на лична сила. В християнството ценностите са дълбоко заложени в учението за християнските добродетели и базирането на живота върху тези добродетели. Беинса Дуно също обръща специално внимание на съзнателното култивиране на определени добродетели.
Приемане на смъртта
Една от големите теми, които се засягат в терапевтичния процес е темата за смъртта, която има пряко отражение върху това как възприемаме живота и колко смело и сърцато можем да го живеем. Разбира се страхът от смъртта е напълно естествен, но посоката на работа е към нормализиране и приемане на неизбежността на смъртта и на неизвестността и по този начин оценяване на дара на живота. В ученията на Беинса Дуно, тази тема е разгледана в още по-широк план като преход и трансформация към други форми на съществуване, в които обитава безсмъртната част от човека. Осъзнаването, че сме тук определен период и с някаква цел помага за намирането на смисъл и преодоляването на житейските трудности. Възгледът на християнството за смъртта също е като преход към друг форми на съществуване на безсмъртната душа, с разликата на това, че се изключва идеята за многобройни прераждания. Както се вижда от този текст, в основите на естествената психотерапия, учението на Беинса Дуно и християнството се откриват не малко общи универсални принципи. Макар и трите системи да имат своите съдържателни различия, то ги обединява целта за усъвършенстване на човека в неговата цялост и разкриване на неговия потенциал. Всяка от системите може да помогне на съвременния човек с различни инструменти да се справи със стреса и големите житейски въпроси. Това отваря темата как могат да се комбинират елементи от тях за постигане
