Начинът, по който възрастните възприемат децата претърпява огромна промяна в хода на човешкото развитие. В античността напрактика не е имало разграничение между детство, юношество и зряла възраст. В отглеждането на децата не е присъствала идеята, че са необходими определени грижи, които да допринесат за тяхното развитие, а по-скоро са били третирани като възрастни в малки тела. Това виждане съпровожда хората векове наред, като по-късно например, децата са били подлагани на тежък физически труд в мините, където малките им размери са били предимство за извършване на работата.
Едва около 1690г. се появяват нови възгледи, базирани на осъзнаването, че децата се учат и развиват докато растат, а не се раждат с вградени знания и опит. Джон Лок въвежда идеята за умът на детето като Табула Раса, като постулира, че човешкият живот започва като празна страница, която трябва да се напише чрез извървяването на житейския път. Първите детски книги се появяват в края на 17- ти век, а педиатрията едва в края на 18-ти.
През 19-ти век Фройд представя своята психоаналитична теория, която поставя фокус върху психоемоционалното развитие на децата. Той обръща внимание на ранните детски преживявания, ролята на травмите и дефицитите в отглеждането, както и развива теорията за психосексуалното развитие. Според него психиката се води от удовлетворяване на нагоните, което той нарича принцип на удоволствието. В своята топографска теория, Фройд разгръща идеята за съзнаваните и несъзнаваните части на психиката, а в структурната теория се появява и концепцията за Ego и id. Ego е Аз-ът на човека, егото, което се стреми да свърже нагонните потребности с реалността, докато id се отнася до несъзнаваното.
Според Фройд докато бебето още не е формирано, майката дава своя Аз назаем и изпълнява функцията на спомагателно Ego. Чрез идентификация с нея, детето успява да развие своя капацитет, преминавайки през различните фази на развитие. Във всяка от тези фази има определна задача, която трябва да бъде изпълнена, за да може да се достигне следващата и по-нататъшното развитие на психиката. Около 1г. детето трябва да се научи да създава връзка, влизайки и излизайки от взаимоотношенията със спокойствие и доверие. В този период е необходимо да бъде прекъсната психичната слятост между майката и бебето като чрез отделянето на майката, бебето също успява да се отдели. На 2г. детето вече се противопоставя и се учи да отстоява себе си и границите си. Към 3-годишна възраст се появява и сексуалността, която първоначално е несъзнавана. Детето започва да изпитва желания към родителя от противоположния пол, притеснявайки се от реакцията на другия родител. Това е т.нар. Едипова фаза, а преодоляването на този конфликт е необходимо, за да спре детето да се възприема като център, около който винаги всичко ще се върти.
Както е видно, според Фройд епигенезата на фазите предполага, че не може да бъде прескочен определен етап от развитието преди да бъде достигнат по-късен такъв. Той обаче допуска, че са възможни явления като фиксация, регрес или отклонение. Фиксацията представлява временен застой в развитието, докато регресът е по-тежък, защото детето изцяло се връща в предходна фаза. Отклонението е най-проблематично, тъй като обикновено резултатът е психическо разстройство.
След като Фройд поставя началото, други автори стъпват върху идеите му и развиват свои собствени на базата на психоаналитичната теория. Виден представител на психоаналитичната школа е Мелани Клайн. Тя приема фазите, въведени от Фройд, но предлага по-различна визия за детското развитие. Клайн смята, че децата се раждат с определен характер и личностови особености, които се развиват в зависимост от условията на средата и индивидуалния капацитет. Също така, според нея егото присъства още от самото раждане, като прави възможно субективното възприемане на усещанията в тялото и външната реалност. Тези усещания могат да бъдат съзнавани и несъзнавани.
Докато при Фройд водещи са нагоните, Клайн акцентира върху т.нар. обектни отношения. Тя е първият аналитик, работещ с деца на 3-годишна възраст и революционализира детската анализа. Наблюденията й сочат, че децата търсят връзка с околните и заобикалящия свят още от раждането. Първоначално бебето е неспособно да възприема обекта като цялостен индивид със свои собствени мисли и чувства. Не само, че то не се преживява отделно от майката, но и приема че различните части от нея са отделни обекти. Гърдата, ръката, гласа, лицето на майката и т.н. се възприемат като частични обекти. Първият частичен обект е майчината гърда като външните обстоятелства (достъпността, моментът и начинът на поднасяне) и вътрешните такива (нагоните) определят дали тя ще бъде възприета като добра или лоша. Гърдата става символ на любовта и омразата във вътрешния свят на детето, а това дали ще бъде възприета като добра или лоша зависи по-конкретно от това дали носи моментално, забавено или никакво удовлетворение.
Тъй като майката невинаги е способна да удовлетвори незабавно потребностите на бебето, то неминуемо изгражда символна репрезентация и на добрата, и на лошата гърда. Добрата гърда символизира всичко добро, а лошата всичко лошо в живота, като тези представи са несъзнавани. Частичните обекти са вътрешни обекти, те се касаят до вътрепсихичната действителност на детето, а не майката в реалността. Клайн твърди, че още от раждането бебетата разполагат с преконцепции за обектите (гърда, пенис, първична сцена), които ни помагат да конструираме несъзнаваните си преживявания и да си обясняваме света и нашето място в него. Частичните обекти като фрагментирани аспекти от родителите се появяват като актьори в несъзнаваните фантазии на бебето.
Според М. Клайн психичното развитие преминава през две позиции, които включват несъзнаваните фантазии, тревожностите, защитните механизми и отношението към обекта. Първоначално бебето функционира през т.нар. параноидно-шизоидна позиция като разделя преживяванията и обектите на изцяло добри или изцяло лоши. Светът се възприема бинарно поради защити като отричане, разцепване и проективна идентификация. На този етап отсъства амбивалентност във възприятието на бебето. След раждането то преживява тревожност от персекуторен тип и възприема всеки дискомфорт като причинен от зли сили. Когато майката успее да осигури нужния комфорт и да задоволи потребносите му, детето преживява щастие, осигурено от добри сили.
Освен задоволяване на базовите физически потребности, бебето има нужда от любов, разбиране и топлота. Първият техен израз е отношението на майката, която от своя страна е целият свят на новороденото. Затова и всяка фрустрация, дискомфорт и болка, преживени като преследване (персекуция) също са част от чувствата, които бебето изпитва към майката. Новороденото дете не може да чака да бъдат задоволени потребностите му и когато майката не успее да направи това веднага, то изпитва силен страх, че няма да оцелее. Разрушителните импулси и омразата към фрустрацията, лишаването от успокояване и завистта към майката като всемогъщ обект, от който зависи оцеляването, провокират персекуторната тревожност у детето. Фрустрацията винаги се преживява като депривация, защото неполучавайки желаното детето чувства, че то му е било отнето от лошата майка.
Отначало разрушителните и любовни импулси са насочени към гърдата, а впоследствие се разпростират върху цялото тяло на майката. Когато детето се чувства пренебрегнато, защото нуждите му са неудовлетворени се появява фантазията, че млякото и обичта са му отнети нарочно или майката ги пази за себе си. Това дава ход на разрушителни фактори като алчност и завист. Алчността се засилва от тревожността, че бебето ще бъде лишено и пренебрегнато, защото не е достатъчно добро и обичано. Детето, което е алчно за любов се чувства несигурно в собствената си способност да обича, което от своя страна засилва алчността. Завистта се характеризира от чувство, че притежавяното от теб не е значимо, но също и импулс за увреждане на обекта. Импулсът към завист кара бебето да иска да експлоатира гърдата и всички източници на задоволство по егоистичен начин. То фантазира, че атакува майчиното тяло като присвоява всичко, което то притежава.
Вродената агресивност и разрушителните импулси се мултиплицират при неблагоприятни външни обстоятелства и обратното. Изпитването на чувства от разрушителен и любовен характер предизвиква дълбоки конфликти в бебето, преодоляването на които зависи от установяване на щастлива връзка с майката. От изключителна важност за здравословното развитие е да се достигне до отношение към майката като към цялостен обект, който е обичан. Функционирането през параноидно-шизоидната позиция е постижение за бебето, тъй като е успяло да създаде категории от смесицата от усещания и преживявания след раждането. Когато майката удържа добре потребностите и емоциите на детето, тревожността за оцеляване постепенно намалява. Като резултат, към 4-6 мес. силата на проективната идентификация също намалява и тогава бебето започва да преминава към депресивната позиция.
Към този момент се развива способност за толериране на амбивалентност, а несъзнаваните фантазии вече се състоят от цялостни обекти. Детето започва да осъзнава, че добрата и лошата майка са всъщност един и същи обект. Това осъзнаване поражда нова тревожност, че мразейки лошата майка бебето може да е унищожило добрата. Докато при параноидно-шизоидната позиция страхът е за себе си и собственото оцеляване, тук страхът вече е насочен към другия и детето започва да изпитва вина заради разрушителните импулси насочени към майката. Когато гърдата е желана, но не може да бъде получена, детето я чувства като изгубена завинаги.
Тъй като представата за гърдата прераства в тази за майката, чувството за изгубената гърда се преживява като загуба на добрата майка – реалната, но и интернализираната. Страхът от тотална загуба на добрия обект води до чувство за вина от разрушителните импулси и детето възприема загубата като наказание за омразата, изпитвана към майката. Всичко, което може да помогне на бебето да преживее загубата по-леко и да намали страха от наказание би могло да допринесе за запазването на вътрешния добър обект. Същевременно това ще спомогне и за запазването на добра връзка с реалната майка, въпреки фрустрацията, което от своя страна ще окаже влияние и в по-нататъшните връзки с други фигури в живота на детето.
Както вече беше споменато, Клайн счита че егото съпътства бебето още от раждането, а една от основните му функции е да защитава от вътрешните конфликти и външните неблагоприятни влияния. Също така, благодарение на егото са възможни процесите на проекция и интроекция, както и разцепване, което разделя импулсите и обектите. Това разединение идва от липсата на съгласуваност у ранното Его. Персекуторната тревожност прави необходимо разделянето на добрия и лошия обект, следователно любовта и омразата. Това е нужно, за да може детето да запази добрия обект като се идентифицира с него. Без това чувство то е изправено пред враждебен свят, който провокира страх от унищожение и ще бъде интернализиран. Ако майката е приета като добър вътрешен обект, това ще придаде сила на Егото, тъй като то ще се развие на базата на идентификация с добрите характеристики на майката. Това ще се превърне и в основа за бъдещи идентификации с други фигури в живота на детето.
При нормално раазвитие на бебето постепенно се увеличава интеграцията на егото и процесите на разцепване намаляват. Тогава повишеният капацитет на детето позволява да разбира по-добре външната реалност и да толерира амбивалентни импулси. Това води до по-добът синтез между добрите и лошите черти на обекта, който може да бъде обичан въпреки недостатъците си, а светът вече не се възприема само като черно-бял. Интеграцията на егото води до възникването на Суперегото, което контролира разрушителните импулси и ги отчита като неприемливи.
Клайн не е съгласна с твърдението на Фройд, че Суперегото се появява около петата година на детето и счита, че възникването му датира около 5-6 месеца след раждането. Докато Фройд разглежда Суперегото като част от психичната структура, резултираща от влиянието на родителите, анализирайки малки деца, Клайн наблюдава че още като новородени бебетата приемат в Аз-а си майката, а скоро и други фигури от обкръжението си. Това според нея е основата на различни (не)благоприятни идентификации. Тя твърди, че на около 5-6 месеца бебето започва да изпитва страх от деструктивните си фантазии и вредата, която алчността и завистта му могат да нанесат или са нанесли на добрия обичан обект. Тази тревожност е предимно с депресивен характер и води до чувство на вина и импулс да запази добрия обект като възстанови причинената вреда.
Депресивната позиция включва използването и превъзмогването на маниакални защитни механизми срещу вината, което води до способност за възприемане на обектите в тяхната цялост, символизация, мислене и реч. Тези процеси се осъществяват за първи път през началните 18 месеца след раждането. Клайн счита, че депресивната позиция никога не е изцяло завършена, но с натрупването на житейски опит нараства способността за интегритет на света и себе си с нюансирано възприятие за реалността. Следователно, след 18-месечна възраст детето неминуемо регресира и прогресира между двете позиции. Това продължава цял живот, но извличането на мъдрост от преживяванията може да помогне за оцелостено възприемане и повече стабилност в депресивната позиция.
Както беше споменато, при системното отсъствие и предоставяне на комфорт, детето интернализира опаснен лош свят, който цели да го унищожи. Също така, е възможно осъзнаването, че майката е отделен обект да причини огромна болка и завист на бебето, с които то не може да се справи. Тогава рацепването на Аз-а, както и нуждата от проективна идентификация не намаляват с порасването на детето. Това води до отклонение в психичното развитие, тъй като персекуторната тревожност с параноидна природа продължава да бъде водеща. В зряла възраст тази динамика резултира в патологични структури, например нарцистично или гранично личностно разствойство.
Наблюденията на редица психоаналитици сочат, че при нарцистичната патологична организация съществува здрава част от Аз-а, която обаче бива преследвана от деструктивните аспекти на личността. Здравата част не може да се изяви заради системата от изключително ригидни и устойчиви защитни механизми на отричане, разцепване и проективна идентификация. Такива хора обикновено евакуират нежеланите чувства и преживявания в обекта и същевременно ограбват всички негови положителни качества и ги присвояват. Това е така, защото подобни хора не са успели да възприемат майката като отделен цялостен обект, който е едновременно добър и лош. Те остават заседнали в черно-бялото възприемане, а защитната илюзията за всесилие, характерна за бебетата, не е била превъзмогната. Затова такъв човек продължава да се изживява като център и за нарцистичната организация е типично отричане и силно изкривяване на реалността, дори несъществуваща връзка с нея.
Терапията на такива личности е изключително бавен и сложен процес, при който терапевтът трябва постоянно да удържа силната фрустрация и обърканост, както на клиента, така и своята собствена в хода на съвместната работа. При подобни характерови организации, подлежащи на примитивни защитни механизми е нужно да се помогне клиентът да извърви много дълъг път, защото той все още функционира предимно през параноидно-шизоидната позиция. Затова и работата трябва да е щадяща, с бавни стъпки, за да се случи евентуалното интернализиране на терапевта като вътрешен добър обект. Това не е никак лесно, тъй като дълбокото свързване и доверие биват възприети като огромна заплаха над личността. Наблюденията сочат, че всяко успешно докосване на терапевта до вътрешния свят на такъв клиент го кара да се чувства силно унизен, слаб и безпомощен. Такива ситуации активират персекуторната тревожност за унищожение и се задействат защитните механизми, които държат в плен здравата част от Аз-а, търсеща разбиране и свързване.
Липсата на диференциране от обекта присъства отявлено при хората с нарцистична характерова организация. Там живее един недоразвит Аз, който продължава да има нуждата от спомагателно Его. Всяка ситуация, която се преживява като неразбиране от страна на терапевта задейства бебешката фантазия, че той нарочно отнема или пази за себе си облекчението, което може да предостави. Това от своя страна, води до силна завист и ограбване на положителните му качества, както и евакуация на нежеланото чрез проективна идентификация. Тук няма добре развито Суперего, което да критикува и регулира деструктивните импулси. При нормалното психично развитие с намаляването на нуждата от проективна идентификация, детето преминава към обикновени проекции, чиято сила е много по-малка и не налага обекта да се идентифицира с проектираното. Когато това не се случи, в зряла възраст човек продължава да възприема на базата на една параноидна подложка, каквато представлява персекуторната тревожност. Затова и липсва регулация на разрушителните импулси и се цели унищожение на обекта, представляващ заплаха за личността.
Често хората с нарцистична патологична организация биват описвани като егоистични, безцеремонни, неспособни да изпитват емпатия и чувство на вина. С оглед теорията за психичното развитие на Мелани Клайн, това може да се обясни с неуспешното достигане на депресивната позиция. Както вече беше споменато, в параноидно-шизоидната позиция страхът е за самия себе си, а вината и тревожността за другия се появяват с преминаването към депресивната позиция.
Обичайно за такива хора е неуспешно и справянето и Едиповата ситуация в детството. Сам по себе си, митът за Едип представя несъзнаваната фантазия на детето за родителските взаимоотношения. Фройд смята, че това е ключова тема през периода между 3 и 6-годишна възраст, докато според Клайн Едиповата фаза започва на 1г. и е в пикът си около 4г. Конфликтът се състои в страха на детето, че родителите ще го убият, за да се наслаждават един на друг сексуално. Затова се цели абсолютно притежаване на родителя от противоположния пол чрез съперничество с другия родител. Това са защитни фантазии, тъй като Едиповият триъгълник винаги довежда до смърт на двойката – родителската или тази между детето и родителя, защото появата на третия убива диадичната връзка. Едиповите желания пораждат несъзнавана вина и тревожност от кастрация.
Взаимовръзката между неразрешения Едипов комплекс в зряла възраст и нарцисизма е независима от неуспешното справяне при нормалното психично развитие. Освен това, между 3 и 6-годишна възраст е прекалено рано да се говори за НРЛ и нарцистичните склонности все още спадат към невротичния спектър. Дете, което успешно е преминало към депресивната позиция също може да изпита затруднения с разрешаването на Едиповия конфликт. Ако близостта в семейството липсва, детето не може да се справи с Едиповата ситуация. Когато тя е налице е необходимо родителите да покажат на детето, че интимността помежду им е различна от близостта на всеки от тях с детето. Тогава то може да приеме, че е просто наблюдател, въпреки че изживява тази роля болезнено. Обикновено това осъзнаване води до чувство на изоставеност у детето, но е необходимо условие за разделяне с примитивните фантазии. Тогава то се научава, че макар да се чувства изоставено, въпреки всичко е обичано.
Когато този модел на триадични взаимоотношения се усвои от детето, впоследствие се пренася и към други обектни отношения. Необходимо е приемане на родителската връзка и в любов, и в омраза, за да се научи детето да встъпва в трети вид обектни отношения като наблюдател, а не участник. С възникването на тази трета позиция, детето разбира че може да наблюдава и да бъде наблюдавано. Това, което Робърт Бритън нарича триадично пространство, дава възможността за приемане на друга гледна точка, освен своята собствена.
Всеки човек преминава през Едиповата илюзия някога в живота си, като нормалното справяне със загубата й е съспътствано от тъга, благодарение на която се достига до осъзнаването, че загубеното е само илюзия, а не истинско взаимоотношение. При патологичните варианти човек продължава да поддържа различни защитни илюзии, които служат за справяне с несъзнаваните фантазии за унижение и катастрофален страх от имтимността на родителите. В такива случаи например, е възможно да продължи да се поддържа илюзията, че сме по-добри от родителите. Според Клайн, децата се защитават от реалността като я отхвърлят, а по-късната способност за адаптация зависи от справянето с лишенията, произтекли именно от Едиповата ситуация. Тя смята, че има пряка връзка между ранния Едипов комплекс и депресивната позиция, защото тази позиция се отключва от по-голямото познание за обекта. Това включва осъзнаването за непрекъснатостта на обекта във времето и пространството, а оттам и другите отношения, в които той участва.
Едиповата ситуация е пример за такова знание, а освобождаването от постоянното притежание на обекта след загубата му е необходимо условие за придобиването на връзка с реалността. Отказът от притежание във външния свят е свързан с процес на траур, защото изисква повторно отказване от очакването да намерим идеалния свят. Това показва, че сме способни да направим разлика между вътрепсихичнита си и материалната реалност. Клайн твърди, че процесът на очакване и осъзнаването, че очакването не е оправдано е начинът, по който освобождаваме обекта във външния свят и същевременно го интернализираме.
Според Бион, ако фрустрацията от неполучаване на очакваното може да бъде понесена, всяко допускане, което се оказва грешно поражда мисъл. При непоносимост към тази фрустрация в следствие на грешно допускане (отсъствие на нещо) се заражда усещането за (псисъствие на) нещо лошо. Това провокира идеята, че човек може да се отърве от лошото като лишението може да се поправи чрез унищожение. Ако при това положение се появи фантазия за наличност на вътрешен обект с материална, а не идеална природа, възниква състояние на психоза.
Както в депресивната позиция, така и след смъртта се преживява загуба чрез отказ от постоянно притежание на обекта. Тази загуба съпътства и конфронтацията с родителската връзка в Едиповата фаза, където детето трябва да се раздели с идеята за личното неподелено притежаване на родителя от противоположния пол. Ако тази идея продължи да съществува, съхранението на Едиповата фантазия може да доведе до отричане на сексуалната връзка между родителите. Когато това отричане заплашва сблъсъка с реалността, човек продължава да живее през защитната фантазия за диадичното взаимоотношение.
Мелани Клайн има основополагаща роля в съвременните психоаналитични възгледи. Тя доразвива някои от идеите на Фройд и въвежда свои собствени, които вдъхновяват редица нейни последователи. Стъпвайки върху наблюденията й за детството, Доналд Уиникът представя идеята за реалната, фактологична реалност и психичната, основаваща се на субективните възприятия на индивида. Според него децата не правят разлика между двете реалности и обектите, които принадлежат към тях. Докато Клайн твърди, че креативността се появява след възприемането на майката като отделен обект, Уиникът смята, че тя се развива у бебето преди достигането на депрсивната позиция.
Когато майката предоставя на детето, това от което то има нужда в точния момент, например гърдата/ млякото, то преживява себе си като всесилно. Това всъщност е защита чрез илюзия – бебето смята, че може да създава всичко, от което има нужда чрез мислите си. Когато майката отсъства се задейства актът на съзидателност и бебето създава символна репрезентация на майката, която впоследсвтие се превъплащава в образа на преходен обект. Той е базиран на първата съзнателна фантазия на бебето и обикновено е мек и приятен на допир, като например плюшена играчка или бебешко одеялце.
Преходният обект се появява след като детето се е отделило от майката и е разбрало, че тя невинаги може да е на разположение, когато то поиска и има нужда. Затова и такъв обект представлява символна репрезентация на майката – предмет, който детето може винаги да носи със себе си навсякъде и да използва, за да облекчи психическото напрежение, което изпитва. Преходният обект е полезен, само ако е временен. Според Уиникът, за да може подобно символно функциониране да се развие у детето е необходимо майчино отразяване. Когато майката разпознава емоциите на бебето и му показва, че ги разбира чрез поведението си, то започва да се чувства реално и живо („Когато погледна, аз съм видян, значи съществувам. Сега мога да си позволя да гледам и виждам“). Ако майката се е проваляла в посрещането на потребносите на детето, гърдата се възприема като посегателстващ обект и креативният капацитет на бебето да създава символи се уврежда.
Интересно е да се отбележи, че обичайно децата със симптоматика от аутистичния спектър избират за преходен обект предмет с твърда и груба повърхност. При аутизма е засегнато социалното функциониране, по-конкретно способността за общуване и интеракция със заобикалящия свят. Децата с подобни симптоми изпитват трудност както с вербалната, така и с невербалната комуникация, установяването на зрителен контакт и предпочитат да се фокусират върху неодушевени предмети. Тези наличности се проявяват при избора на преходен обект, който не е мек и приятен на допир и репрезентира символно неспособността на детето да изгради топла връзка с майката.
Като цяло, изграждането на символи и творческият потенциал заемат централно място във възгледите на Уиникът. Това е видно и в неговата теория за фалшивия Аз. Той смята, че когато обществото и родителите налагат на детето прекомерно да удовлетворява техните потребности за сметка на неговите собствени, то е принудено да изгради фалшив Аз. Тогава истинският Аз остава скрит зад редица маски и психологически защити, тъй като автентичните амбиции и стремежи са останали неудовлетворени.
В този текст е представена малка част от психоаналитичните разбирания, които са основополагащи в терапията и до днес. Още от самото начало, по времето на Фройд, е имало съпротива към тези възгледи, която е видна и в съвременния свят. Учените до голяма степен дори отхвърлят теориите, родени в психоаналитичната школа, поради неспособността на науката да ги побере в изследователските си рамки. Въпреки това, работата с хора в терапевтичния кабинет многократно е потвърждавала много от тези възгледи, именно защото на първо място те са резултат от наблюдения в реална среда, а не симулация в екпериментална такава, чийто недостатък често се оказва екологичната валидност. Оптималната психотерапевтична помощ се състои в обгрижване на всеки аспект от човешката същност, която е съвкупност, много по-сложна от идеята за стимул-реакция-поведение.
