Стефи Божилова
Стефи Божилова
Паник атаките, страховете, безпокойствата и тревожността, която ние наричаме обща генерализирана тревожност, която афектира всяка област от живота ни, са една от най-честите заявки за терапевтиране, с която идват хората.
Преди да разгледам какво точно значи всяко едно от тези състояния, с какви конкретни симптоми се охарактеризира и да предложа подходи за справяме през призмата и разбирането на школата по Естествена психотерапия, към която се обучавам , ми се иска да дам своята лична гледна точка защо в днешния свят се сблъскваме с такъв бум на тревожни, панически, както и с депресивни състояния.
Изглежда, че днес си имаме всичко – презадоволени сме, не ни липсва нищо, уж живеем в един материален комфорт, уж имаме достъп до знания и информация от цял свят, както и имаме лесна и бърза връзка с всеки един човек, независимо къде се намира той или тя физически.
Живеем всъщност в един токсичен свят откъм междуличностни взаимоотношения и откъм социална структура и съвременното общество е много далеч от нормалното еволюционно и биологично функциониране на човешкия индивид и на човешката общност.
Замислете се, че ние винаги сме живяли по групи, общности, племена, винаги сме живяли в близко физическо взаимодействие с много много хора, човешките деца никога не са расли в изолация или изложени на влиянието само на един или двама родители в продължение на години. Човешките деца винаги са били част от група и племе и са расли на свобода, на открито, сред природата, през преживелищността на тялото, през ученето през ръцете и допира със земята, през взаимодействие с много други деца и възрастни, от които са попивали модели на поведение, без да бъдат целенасочено възпитавани по определен начин. Изобщо възпитанието се е случвало през играта, през опита, през пробата и грешката, през наблюдението на другите от общността, възпитанието е било преживелищен опит, а не сухо интелектуално знание, което борави с концепции.
Ние никога не сме живяли толкова виртуално свързани както днес, но толкова социално и физически отделени един от друг.
Мозъкът ни си казва „Ето, аз комуникирам с този човек, ето той/тя ми е близък, ето ние сме свързани“, но най-често тялото ни преживява физическа изолация и липса на допир, прегръдка, докосване, поглед, усмивка.
Никога не сме били толкова самотни в емоционалните си преживявания.
Никога не сме били в такава физическа дистанция от околните.
Никога не сме се фиксирали толкова много в ПРАВИЛНОТО отглеждане на едно или две деца, самосиндикално, поединично, перфекционистично и идеалистично.
Една изключително ценна книга в това отношение, която бих препоръчала на всички родители е „В търсене на изгубеното щастие“ на Джийн Лидлоф, която буквално ще ви отвори очите за това колко далеч от нормалността и от естественото отглеждане на децата живеем в момента и ето защо и бума на тревожни и депресивни разстройства на психиката.
Отделно бих искала само да отбележа и да маркирам и фактора ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО – хранене и хормонални нарушения и дефицити на жизненоважни витамини и минерали в организма ни, които дефицити отново се дължат на съвременния начин на отглеждане на храната, на пастьоризиране и консервиране, на престой от дълго време по складове, на изчерпване на почвите откъм микронутриенти, на нарушен чревен микробиом вследствие прекомерно използване на антибиотици и лекарства и вследствие оперативно раждане и некърмене. Темата е безкрайно дълга, има множество научни статии за това и тук само я маркирам.
Изследователите казват, че възпалението на щитовидната жлеза трябва да се разследва като основен първопричинен фактор при някои психични разстройства, включително при тревожността, депресията и паник атаките.
Ние не сме само нашата психика, не сме само и тези физически тела-„скафандри“. Не можем да изключим психическите от физическите фактори, не можем да направим такова разграничение и трябва да признаем, че дефицитите и хормоналните нарушения на тялото много силно влияят на функционирането на психиката ни.
Много често се наблюдава драстично подобрение в психическите симптоми, когато се адресират със суплементиране дефицитите на витамини и хормоналните изменения.
А сега да разгледаме какво е паник атака всъщност?
Паническите атаки (ПА) са внезапни пристъпи на много силна тревожност и безпокойство, ето защо ги наричаме паника.
Те не се появяват и преживяват вследствие на определена ситуация или обстоятелства (не винаги са предизвикани от нещо конкретно, което провокира страх, не винаги има първоначален „тригър“) и съответно са непредсказуеми.
Да бъдем тревожни и уплашени в определени високо стресови ситуации е напълно нормално и естествено, но когато говорим за панически атаки, то тази свръхактивация на симпатиковия дял на нервната система включва механизма борба или бягство или замръзване в човек и тогава паническата атака идва изневиделица и без да има реална опасност срещу човека. Преживяването на паника се явява силно хиперболизиран механизъм на страх, който се включва в привидно неподходящ момент или в ситуация, в която изглежда, че няма външен стимул.
Как да разберем дали това, което преживяваме е паническа атака?
Симптомите на ПА са следните (всички или някои от тях):
– силно и препускащо сърцебиене, аритмия
– чувство на отпадналост, мускулна слабост, замайване
– усещане за много горещи или много студени вълни
– изпотяване, треперене
– гадене ( позиви за повръщане)
– болка в гърдите или корема
– затруднено дишане или усещане за задушаване
– сухота или буца в гърлото
– дисоциация – чувството на откъсване от ума, тялото или заобикалящата ни среда
Това са физическите симптоми на тялото. Психическото преживяване на паник атаката се изразява най-често в следните усещания:
– чувството на загуба на контрол е почти винаги налично
– страх от полудяване, усещане, че вече полудяваш
– усещане, че не можеш да си контролираш реакциите и паника, че ще се изложиш пред хората
– страх, че умираш или че ще умреш
– дереализация – това е усещането за нереалност – всичко е като на сън и сякаш човекът е във филм, не е на себе си, всичко около него е странно и нереално, сякаш е извън съзнанието и Аз-а си
Тези панически епизоди имат начало и край, могат да продължат от няколко минути до около 15, което е най-често срещаното, до часове понякога. След това човек се връща в нормалното функциониране на тялото и съзнанието си.
Много е важно да подчертаем, че паническата атака не е опасна за живота, от нея не се умира и не се полудява, каквито са най-честите страхове, но силно влошава живота на човек.
В един момент човек започва да прави всичко възможно, за да избегне хора, ситуации или места, които в миналото са отключвали паник атака или хипотетично биха могли да отключат отново такава.
Много често хората с ПА спират да се возят в градски транспорт (развива се клаустрофобия), да ходят по места с много хора (започва да прераства в социална тревожност и/или агорафобия), да се виждат с приятели (страх от излагане и компроментиране през близките), не споделят и не говорят с никого за това, през което преминават (отричане, замазване на проблема, страх от навлизане в уязвимост и слабост), не признават, че проблемът може да е на психическа основа, а се започва едно безкрайно ходене по прегледи, лекари, изследвания, търсене на второ, трето, пето мнение, четене на медицински статии (прераства в хипохондрия).
Хората с епизоди на ПА в началото отричат или не осъзнават, че дълги години са нормализирали неестествени взаимоотношения или пък са развили маладаптивни базови вярвания за себе си и живота си или пък имат развити прекалено силни контролиращи защитни механизми срещу несигурността на живота, срещу слабостта на човека, срещу възможността за болест, бедност, изоставяне (все напълно възможни и често случващи се ситуации в човешкия живот).
При всички мои клиенти с паник атаки наблюдавам няколко основни персистиращи теми, които са налични при хора от различен пол, на различна възраст, от различен произход, идващи от различна семейна среда. Тези основни теми маркирам тук и давам линкове към статии за допълнително прочитане:
- Трудност при поставяне на граници спрямо околните, неспособност за установяване на здрави лични граници или пък ригидност и липса на гъвкавост и адаптивност (прекалено твърди и непроменяеми граници, принципи, убеждения, които отново се явяват защитен механизъм срещу несигурността, промяната, компромиса)
- Неспособност да се комуникира с техниките за ясна и директна комуникация – да вербализираме ясно, спокойно и директно навън вътрешните си преживявания и да застанем зад самите себе си, образно казано, и да отстоим позицията и емоциите си
- Липса на здравословен егоизъм – поставяне на своите собствени нужди в центъра на своя живот (без това да прераства в егоцентризъм, при който манипулираш и използваш околните, за да задоволиш целите си!), приоритизиране на себе си, заявяване на желанията, живеене както искам, а не както другите искат от мен, както са ми казвали цял живота, че трябва да живея, както родителите, приятелите, партньора или децата ми очакват да живея….
Често когато започнат да се преживяват епизоди на паник атаки се получава един омагьосан кръг, при който телесните симптоми водят до психически страх и тревожност, които вдигат хормона на стреса кортизол, който вдига адреналина, който задейства симпатиковия дял на нервната система борба или бягство, което от своя страна води до още освобождаване на коризол и адренали, което води до засилване на телесните симптоми, които водят до още по-силни страх и тревожност. Всъщност точно този страх и бягството от него (а в някои случаи и борбата с него) водят до увековечаване на цикъла – поддържане и хронифициране на състоянието.
Хората с паник атаки всъщност са жадни за любов и приемане. При паник атаките можем да имаме всякакви базови характери и всякакви компенсаторни защитни маски отгоре на човек. Всички хора могат да имат панически атаки.
Това, което съм чувала безброй пъти в кабинета е : „Аз не съм предполагал, че мога да се чувствам така! Аз не съм такъв човек! Това не съм аз!“
Има една нагласа да се премахне симптома – тази ужасна лоша и плашеща паник атака и всичко да си се върне по старому, по нормалному. А именно начинът на живот, който човек е водил досега и на взаимоотношения, които е поддържал, е довел дотук където преживява загуба на контрола и неконтролируем страх и загуба на връзка с реалността.
Не бягството от паник атаката, а съзнателното ѝ предизвикване, смелото потапяне в нея, стоенето в нея с осъзнатост и будност и чуването на това, което иска да ни каже психиката ни, е начинът за справяне. Това е парадоксът тук – не търсенето на начини за справяне, а приемане, чуване и виждане на посланието, стоенето в страха и в дискомфорта, развиването на смелост и себепредизвикване, в крайна сметка водят до преодоляване на тези състояния.
При генерализираната тревожност такъв тип симптоми са „разляти“ почти постоянно през деня и са почти постоянно налични в по-слаба или по-силна степен и понякога не стихват с дни, седмици и месеци.
Често стигат до генерализирана тревожност хора, които психически не ги е страх от паник атаките, които са ги нормализирали и са свикнали с тях, които твърде дълго са ги овладявали външно чрез медикаменти, билки, етерични масла, ритуали, избягване, потискане, отричане, а не са се потопили в дълбочината на собствената си психика и на вътрешния си свят, за да видят кое е онова, което стои отдолу и което твърде дълго не сме искали да видим.
Обичам да казвам, че когато осъзнаваме, че имаме дискомфорт с нещо или някой, че нещо в живота ни не е ОК за нас, че не функционира по начина, по който бихме искали и по който би ни направило щастливи, когато чисто психически осъзнаваме, че сме твърде потиснати, смачкани, удобни, безгласни, примиряващи се, или пък сме прекалено изискващи, властни, контролиращи, налагащи се върху околните, отново поради страх от слабост и компроментиране, та когато го осъзнаваме на психически план, но изберем да не направим нищо във физическия си живот, изберем да не вземем мерки, да не адресираме дискомфорта, то тогава тялото ни няма друг избор освен да включи аларма. И тази аларма идва под формата на някаква психосоматика – паник атака или друга болежка или мигренозно главоболие или друго, което да ни разтърси и да ни накара да се почувстваме вече толкова дискомфортно и физически, че да нямаме избор освен да вземем мерки и да се погрижим за себе си. Сякаш тялото ни ни притиска в ъгъла и ни казва „Не можеш да бягаш повече. Трябва да обърнеш внимание на себе си. Виж тези симптоми, те са писмо, те носят много важно послание от теб към самия себе си“
Какво представлява грижата за себе си в една такава ситуация?
Започва се с признаване, че има проблем/дискомфорт, позволяване да се чувстваме по този начин, преодоляване на отричането, преминава се към задаване на неудобните въпроси, на които много често ние знаем отговора много отдавна. Такива въпроси например са:
à Харесвам ли работата си? Имам ли усещането, че живея призванието си, че правя това, за което съм дошъл в този свят?
à Искам ли наистина да прекарам живота си с този партньор? Харесвам ли го, харесвам ли поведението му спрямо мен или липсата му на поведение, от което имам нужда? Стоя ли с него поради взаимност и хармония (умишлено не използвам думата „любов“ тук, защото можем да имаме много токсични и насилствени взаимоотношения, в които хората са убедени, че се обичат) или стоя поради страх, рутина, вина, друго?
à Какви са взаимоотношенията с родителите ми? Изпитвам ли прекомерна вина, свръхотговорност, дълг, който ми тежи? Чувствам ли се длъжен да замълчавам, когато не искам да замълча, да не се отстоявам, когато имам нужда да се отстоя? Чувствам ли се все още като малко виновно дете спрямо родителите си?
à Какви взаимоотношения поддържам с другите хора? Чувствам ли се равнопоставен на тях и имащ правото на собствено мнение, воля, желания, предпочитания? Изстискващи и уморяващи ли са тези взаимоотношения за мен?
Най-общо и ясно казано, паник атаката се явява като един пик, един моментен буфер на стаеното вътрешно напрежение или дълго замитани и неразрешавани психически наличности или дълго време живот в токсични и дисфункционални взаимоотношения.
Кога паник атаката прераства в паническо разстройство?
В DSM 5, раздел тревожни разстройства можем да открием следните главни диагностични критерии, които да ни подскажат за наличието на паническо разстройство (ПР):
- Повтарящи се, неочаквани паник атаки.
- Поне една от паник атаките е последвана от 1 месец (или повече) от поне едно от следните:
– Непрестанна тревожност или притеснение за появата на нова паник атака или последствията и
– Значима маладаптивна промяна в поведението свързана с избягване на нова атака
- Нарушенията не могат да се съотнесат към ефектите от различни субстанции или налично друго заболяване
- Нарушенията не могат да се обяснят с друго психологическо състояние
При панически атаки над 6 месеца, вече говорим за паническо разстройство.
За да се превърнат в паническо разстройство паник атаките, е нужно да има орално ядро в характера (за справка линк към статията с петте типа характери). Това е едно вътрешно ужасяващо усещане за изоставяне, за дупка, липса, несигурност, за дефектност, счупеност – тук идват и се развиват базовите вярвания, за които споменах по-нагоре – „Не ставам“, „Не струвам“, „Не съм достоен за любов“, „Такъв какъвто съм, не съм достатъчен“, „Трябва да бъда нещо повече или пък нещо по-малко – да давам повече, да потискам себе си, за да не преча“, „Трябва да бъда удобен на околните, ако съм себе си значи съм неудобен и няма място за мен в живота на никой“ и още и още.
Под всичко това лежи един огромен копнеж за свързаност, принадлежност, сливане с другия, приемане, даване и получаване на любов. Такъв тип хора имат склонност да се „закачат“ за партньора или приятелите си, или за вещества (склонност към развиване на зависимости). При човек с орално ядро, отгоре често има свръхкомпенсаторен садо-мазохистичен механизъм – за да се харесат на околните, за да бъдат допуснати и приети, се нагаждат, търпят, удържат фрустрацията си, не я комуникират, не поставят граници, не се заявяват и отстояват, трупат гняв и автоагресия.
При човек със силно застъпена орална компонента на характера, има базисно когнитивно объркване на любов и емоционална съзависимост.
Паник атаките директно лекуват този характер. Те са буквално благословия за човек. Те са външния израз през тялото на рева на едно малко уплашено несигурно плачещо бебе. Те показват на човек как все още е застинал там в травмата, в миналото си, показват му по какво има нужда да работи в себе си. Самите симптоми водят до лечение на характеровата структура и до развиване на много по-адаптични, функционални и работещи взаимоотношения първо със самия себе си, а след това и с околните. Работи се бавно и плавно, чрез любов и приемане и състрадание, но и чрез директно отразяване със здрава емпатия от страна на терапевта, в посока клиентът да започне да се превръща в мама на себе си, да пусне невротичния контрол, да види, признае и допусне страха и слабостта отдолу, да започне да си дава това, от което има нужда, да се довери на себе си, на другия, на живота, да се свърже със самия себе си, да се отпусне в неизбежната несигурност на живота и взаимоотношенията, която винаги е била и винаги ще бъде, да приеме, че единствения сигурен човек в живота сме си самите ние и начинът да вървим през живота е да имаме здраво заземяване, стабилен вътрешен център и смелост да живеем не без страх, а въпреки наличието на страха.
В разбирането на Школата по Естествена психотерапия, водим човек в посока преформулиране на първоначалните гняв, страх, фрустрация, замазване, замитане, отричане, изтласкване към нова перспектива за състоянието му, към благодарност за симптома, защото той е посланик от дълбините на несъзнаваното, към едно много по-дълбоко и цялостно разбиране и задаване на следните въпроси:
- На какво ме учи паник атаката?
- На къде ме води? Каква нова посока ми показва в живота?
- Умея ли да прегръщам и допускам слабостта си?
- Умея ли да се предизвиквам да оставам в трудното и да уча и израствам чрез него?
- В какъв човек се превръщам себе благодарение на паник атаките и/или тревожността ми?
- Какво е онова, което ще оставя в миналото, защото вече не ми служи? От какво и от кого ще избера да се освободя?
- Умея ли да бъда благодарен за трудностите на живота и да осъзнавам всички качества, които развивам благодарение на тях?
Тогава, в хода на терапията и на този индивидуален вътрешен процес на проглеждане и прегръщане , страхът се превръща в мотивация, смелост, заряд, хъс за живот. Несигурността се превръща в дълбока сигурност и себеподкрепа. Бягството от конфликти и конфронтации става на асертивност, отстояване, здраво проявление на агресия, поставяне на здрави граници, ясна и директна комуникация.
Човек се учи да си позволява да бъде неудобен на другите, за да става все по-удобен на самия себе си и да живее все повече в синхрон с вътрешната си природа.