Психотерапевтичен анализ на филма „Остров
Има филми, които човек гледа с цел да разпусне след уморителен работен ден или да се зареди с лятно настроение. Ако търсите подобно преживяване, то може би „Остров“ няма да е най-удачният избор. Това е по-скоро филм, който те хваща за гърлото и те провокира да посетиш онези места вътре в теб, които рядко са най-желаната дестинация. А именно, кътчетата, където живеят дълбоки неотработености и страхове, срещу които не е имунизиран никой от нас.
Има ли неща, които наистина никога и при никакви обстоятелства не бих бил склонен да направя, дори с цената на живота си? Има ли безгрешни хора? Как продължавам да живея живота си след извършването на „непростим грях“? Може ли покаянието да ми помогне да помагам по свят начин на другите въпреки че съм „грешен“? Какво е моето отношение към смъртта и има ли защо да ме е страх от нея? Това са само част от въпросите, които „Остров“ повдига. Трудни, но важни въпроси! Ето защо това не е непременно филм, който се гледа на един дъх. В следващите редове ще направя скромен опит да преведа уважаемия читател през сюжета на филма и да предложа авторски психотерапевтичен анализ на ключови акценти от него. Надявам се да бъде полезно! Приятно четене!
ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА ГЕРОЯ
Историята, разказана във филма „Остров“ може да бъде осмислена по-лесно ако се разгледа през призмата на т.нар. „пътешествие на героя“. Изследвайки различни митоси, Джоузеф Камбъл установява, че в повечето случаи историите са построени по сходен начин. „Героят дръзва да напусне света на ежедневието и да навлезе в царството на свръхестествените чудеса – там се сблъсква с фантастични сили и печели решителна победа – героят се завръща от това мистериозно приключение със силата да дари благодат на своите събратя.“ (Камбъл, 2017).
Въпросното пътешествие на героя включва преход от познатото към непознатото и преминава през 12 етапа, разделени в 3 главни действия. Първо действие започва в обсега на обикновения свят. Главният герой получава повик за приключение, но го отказва. Впоследствие среща ментор/водач и пресича предела. Второ действие изправя героя пред редица трудности, врагове и съюзници. Той навлиза символично в света на непознатото (дълбоката пещера). Осмелява се да се бори с изпитанието пред себе си и в резултат получава награда. А последното трето действие обхваща пътя на обратно, прераждането на героя в една нова негова версия, както и завръщането му в обикновения свят с „елексира“, който той е готов да сподели като благо със своите събратя.
ЗАВРЪЗКАТА – МОМЕНТЪТ, СЛЕД КОЙТО НИЩО ВЕЧЕ НЯМА ДА Е СЪЩОТО
Филмът „Остров“ започва със следната сцена. Мрачно време, самотна лодка в развълнувано море и един мъж, който стъпва на безлюден остров. След това ляга по очи на земята с разтворени ръце сякаш е разпънат на кръст, а на фон се чува: „Господи, Исусе Христе, помилвай мен грешника“. Още тези първи кадри създават у зрителя усещане за напрежение. Сякаш се е случило нещо определящо, за което обаче тепърва ще се научи.
В следващите минути от филма зрителят вижда малък съветски кораб, на чийто борд се намират младият въглищар Анатолий и неговият капитан Тихон Петрович. От една страна, въглищарят има смислена задача – да поддържа огъня, за да се движи корабът. От друга страна обаче, той надали осъзнава това, а по-скоро мисли как да си осигури достъп до дребни удоволствия след покриването на работата. Качва се на руля до своя капитан, който му казва да си сипе чай и му подава цигара/пура.
Няколко мига по-късно нацистки кораб спира край острова, а неговият многоброен въоръжен екипаж слиза и започва търсене на врага. В отговор на стрелба от немска страна, Анатолий отронва думите „Не стреляйте“ и така издава своето местонахождение. Веднъж заловен, първоначално се прави, че не разбира питането на вражеската страна за капитана. Под влияние на страха обаче не издържа и ги завежда до мястото, където Тихон се е заровил. Немците залагат избухване на бомба за след 20 минути и започват разпит на задържаните. Осезаем е контрастът между капитана и въглищаря. Докато Анатолий трепери като куче и се страхува да умре, Тихон не трепва, а гледа врага си право в очите и даже пали цигара. Това още повече вбесява нацистите и те решават да пристъпят към ликвидиране на заложниците. В търсене на изкривена форма на забавление, те връчват пистолет на въглищаря с призив да бъде мъж и да убие „своя човек“ в името на това да живее. Първоначалната реакция на Анатолий е: „Не мога, не мога“. Но в страха си той прострелва своя другар и тялото му пада зад борда. В продължение на няколко мига въглищарят е видимо шокиран от това, че е извършил нещо, за което се е смятал неспособен. Същевременно лека полека започва да осъзнава, че животът, такъв какъвто го е познавал, е приключил безвъзвратно. Видът му е толкова жалък, че немците дори не си правят труда да го убият, а го оставят на острова. С цел дистанциране от преживения шок Анатолий започва да се смее хистерично и да крещи „Те убиха Тихон, а аз съм жив. Тръгват си“. Мисълта за извършеното убийство е непоносима, затова героят прибягва към защитния механизъм на отрицанието. Секунди по-късно заложената на острива бомба избухва. Малко по-късно се оказва, че тялото на Анатолий е отнесено от вълните на непознат бряг, където е намерено от група монаси. Макар и в окаяно състояние, той е жив и получава втори шанс да живее. Но има ли път напред след извършване на недопустим грях като убийство и то на другар?
ПОКАЯНИЕ, ОТРУДЕН ДЕЛНИК И СМИРЕНА СЛУЖБА
Следващият отрязък от филма се развива през 1976 г. в рамките на мъжка монашеска обител на един остров. Става ясно, че след спасяването на въглищаря той е станал монах. Предишната негова версия е умряла, той се е покаял и трансформирал в отец Анатолий. Има няколко ключови аспекта, които правят впечатление във връзка с втората част от филма. От една страна, това е простото, отрудено и изпъстрено с молитвено-съзерцание ежедневие на отеца. От друга страна, изпъкват епизодите, в които той помага на редица миряни, дошли на острова в търсене на утеха, лечение или спасение. Не на последно място е любопитно да се проследи бушуващите в отец Анатолий битки в търсене на мир, както и взаимодействието между него и останалите монаси. Нека разгледаме малко по-отблизо всеки от тези аспекти.
Какъв е делникът на отец Анатолий? Зрителят веднага може да направи паралел с първите кадри на филма, защото десетилетия по-късно той отново слага въглища в огнището на котелното. Разликата в отношението му обаче е осезаема. Анатолий не е същият като на младини. Въпреки зимата навън, голямото разстояние, което изминава многократно с количката с въглища, както и неудобствата като саждите, той намира утеха в това начинание. Не търси удобства, спи на твърдата земя, работи до изтощение след настъпването на късна вечер. Това е неговият начин да продължи пътя си напред и търсенето на вътрешен покой. Показателни в тази посока са моментите, в които се събужда посред нощ и в главата му продължава да звучи: „Господи, помилуй!“.
Покаянието на отец Анатолий е видимо, но не като вина, а като завръщане и като двигател за силен живот, отдаден на Бога. Периодично той продължава да отива с лодка на острова от своето минало, да плаче и да се моли: „Господи, извади от тъмница душата ми. Не ме оставяй мен грешния. Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух в мен обнови“.
Противно на всякаква логика и въпреки греха, който носи в душата си, отец Анатолий се превръща в прочут пророк и лечител. За него самия също е трудно да проумее как така „най-грешният“ е избран да помага на другите. „Добродетелите ми смърдят, не разбирам защо ми е всичко това. Защо Бог направлява чрез мен? Имам толкова грехове, че да ме удави е малко. А те светец ме изкарват. Какъв светец – мира нямам в душата си!“. Широкоразпространено вярване е, че един специалист, консултант или психотерапевт „трябва“ да бъде едва ли не съвършен, за да може да помага. Истината обаче е друга. Много често се случва така, че след сблъсък с определен тип житейско предизвикателство човек е способен да помага на другите не въпреки, а именно заради натрупания опит. Естествено, когато става въпрос за психотерапевтична работа, това е приложимо единствено след преминаване през личен процес на преработка и лечение на травмите. Последното благоприятства свързването с и заживяването на принципите на любов, мъдрост и истина, които са в основата на Естествената психотерапия и които са не по-малко важни от боравенето с ефективни инструменти за психотерапевтична работа.
Важна част от сюжета на филма „Остров“ представлява срещите на отец Анатолий с обикновени хора, които са дошли на острова специално, за да се допитат до него. Първият такъв откъс е с млада жена, която търси благословия преди да направи аборт. Прави впечатление фактът, че той не търси целенасочено възможности да се проявява като лечител. Напротив, посветен е на ежедневните си битови задачи и даже се опитва да отпрати миряните. При настойчивата молба на момичето, което счита за важно да чуе мнението му, той казва: „По-добре слушай радио“. Отецът отказва категорично да приеме каквато и да е финансова облага за оказаното съдействие, с което демонстрира своето смирение, безсребърничество и безкористие. Описаната сцена е аналогична на случващото се в психотерапевтичния кабинет. Въпреки че съвременните психотерапевти не живеят в отшелничество, а приемат възнаграждение за своя труд, вътрешната мотивация на практикуващите тази помагаща професия е идентична – служба на човека. По отношение на конкретния казус, отец Анатолий насочва девойката, че е на път да извърши грешка, убивайки невинно дете. Предупреждението му е особено силно и едновременно загрижено, защото все пак той стъпва на своя личен опит и знае цената, която следва да се плати след подобно деяние. Още един момент е показателен за това, че главният герой не се величае. Той казва на младата жена да се изправи: „На колене се молим на Бога. Не да стоиш пред мен.“ А след това лечителят споделя пророчески, че ще се роди „златно момче“ и привидно прогонва жената, докато всъщност се усмихва, продължавайки работата си. Тук проличава искрената вътрешна радост от живота в служба на смисъла, хората и Бога.
Вторият случай, когато отец Анатолий може да бъде видян в действие е, когато възрастна жена се обръща към него с необичайна молба. 6 месеца, след като се е омъжила, нейният съпруг бива призован за участие във Великата отечествена война и изчезва. 30 години по-късно тя го счита за загинал, но той й се явява на сън. В резултат на това тя иска да му бъде отслужена служба, така че да постигне покой на небето. Отец Анатолий, отново преструвайки се на обикновен ратай, отбелязва: „За такава любов не е грях да се попита“. Предлага на жената чай, а самият той се съгласява да попита отеца, който „не е светец, но е начетен, т.е. може да даде някакъв ценен съвет“. След това Анатолий влиза в една стаичка и разиграва въображаем диалог с прочутия лечител. Връща се при жената и споделя, че не може да направи заупокойна служба за нейния съпруг, тъй като той е жив и е във Франция. По думите му мъжът би бил щастлив да види своята съпруга преди да си отиде от този свят. Следва сцена, при която жената изтъква 1001 причини защо няма как да продаде всичко от своето стопанство и да отиде в друга държава. Тук отново може да се направи препратка към честите реакции на хора, подлагащи се на психотерапевтична работа. Първоначално клиентите идват със заявка, че желаят определен тип промяна. Част от тях обаче не са готови да платят цената на въпросната промяна и не успяват да преодолеят своите вътрешни съпротиви.
Третият път, когато миряни се обръщат за съдействие към отец Анатолий е не по-малко интересен и показателен. Майка довежда своя син Ванюша, който след падане от покрив чупи своя крак. Дори след посещение на какви ли не специалисти бедрото на детето продължава да загнива и той не може да ходи без патерица. Отец Анатолий слага икона пред всички и казва на момчето: „Аз сега ще се моля на Господа. И ти се моли с твои думи, както можеш, крачето ти да заздравее“. Детето отправя молба по своя начин: „Помогни крачето никога да не ме боли и да оздравее“, а отецът допълва: „Угаси болестта, вярвам, Господи, помогни ни!“. В синхрон с принципите за проявяване на желания, Анатолий насочва детето да опита само да ходи все едно вече е оздравяло и изрично му казва да забрави за патериците. Впоследствие съветва майката да пренощуват в манастира. Тя отказва, защото е на работа, а отецът я провокира с думите: „Родният ти син ли е по-важен или работата“. Все пак ги оставя да си тръгнат. Въпреки това в последния момент, когато лодката вече отплава, Анатолий се втурва, взема детето на ръце и го връща на брега. На озадачената майка казва, че ще бъде разпусната 3 дни от работа заради спукана тръба. В отговор на нейните думи: „Защо ме лъжете, откъде знаете?“ той отговаря: „Така е, ще го разбереш, но ще е късно“. Пореден пример за това, че има типове познание, които човек не може да достъпи или обясни чрез рационалното, и че понякога е важно да се прояви доверие към процеса.
Както отруденият делник, така и срещите с миряните се случват на фона на ежедневните задачи в манастира. Ето защо не остават незабелязани от останалите монаси. Отец Анатолий определено се отличава със своя характер и предизвикателно поведение. По време на молитва повечето монаси съблюдават стриктно каноните и изискванията за провеждане на литургия до степен, че са в унисон с това, което е характерно за т.нар. ригидна невротична характерова структура. Той обаче се отделя на тихо място при една икона, пали кандило и свещ и се моли за убития си другар Тихон. Въпреки че не е по силите му да го върне към живот, той счита за своя отговорност това да се моли за опрощаване на греховете му. Успоредно на това не си мие ръцето и лицето, закъснява за служба, „седи при миряните и пие чай със захар“, напуска молебена въпреки че го наказват с лишаване от храна и се проявява като „шегаджия“. Особено показателни са и взаимодействията между отец Анатолий и младия отец Йов, както и между главния герой и „началника“ отец Филарет.
Отец Йов е млад и амбициозен монах, който се стреми да е изряден по линия на начетеност и спазване на правилата, поради което смята, че „и за игумен ставам ако ме поставят“. В една от сцените отец Йов е пратен в котелното, за да сподели с отец Анатолий, че заради влошеното си здраве последният е освободен от задължението да носи въглища и може да се върне в основната сграда. Анатолий отказва да се премести на по-хубаво, „свикнал съм си тук, а и някой трябва да пали огъня, другите ги е страх“. Предугаждайки посещението на младия монах, пророкът лечител решава да му даде още един необичаен урок. Намазва предварително със сажди дръжката на вратата и когато Йов се изцапва, той споделя, че сигурно завистници са отговорни за това деяние. После го пита дали е учил и чел свещени книги. След горделивото потвърждение, Анатолий казва „забравих защо Каин убива Авел“, с което прави препратка към Битие 4: 1-26 „тъй като завиждаше на хвалата, която му бе показал Бог“. Въпреки раздразнението си, отец Йов признава в една последваща сцена, че е разбрал намека с изцапаната дръжка, а именно, че и той си има грехове. С напредването на сюжета непосредствено преди смъртта на отец Анатолий има една особено трогателна сцена, в която Йов сам споделя: „И аз искам да помагам на хората като теб, но Господ не приема моите жертви“.
По отношение на взаимоотношението между отец Анатолий и неговия началник – отец Филарет, също могат да бъдат откроени някои интересни специфики. Отец Филарет ежедневно получава оплаквания по адрес на „разбойника“, въпреки което видимо изпитва уважение към него. След като главният герой отказва да се възползва от милостта да получи достъп до по-облекчени условия, старшият монах отива да говори с него. Заварва отец Анатолий качен на камбанарията, като последният го замерва с една главна – уж случайно. В рамките на последвалия разговор по линия на оплакванията, Анатолий казва: „Силните се изправиха срещу мен и пожелаха душата ми. Избави ме от клетвите човешки. Господ е моя светлина и спасител. Въздаянието му е у Господа и утешението му е у Всевишния. Господи, помилуй“. „Обвиняемият“ не се опитва да се оправдава за провокативното си поведение, но дава ясно знак, че без да се себеафишира той следва това, на което Висшите сили искат той да е проводник. Малко по-късно по време на литургия се оказва, че е избухнал пожар, и тогава отец Филарет проумява предупреждението с хвърлената главна. Оказва се, че част от неговата килия е опустошена. Убедил се още веднъж в необикновените способности на неуправляемия Анатолий, той решава да отиде временно да спи при него. „Ще сме заедно, ще се молим и ще се спасяваме. Ще се отдаваме на мисли за Бога и вечния живот“. Отец Анатолий го оставя да прави каквото иска с думите: „Нищо не знам, не съм учен, ти решаваш“. Предупреждава го обаче, че е неспокоен съсед, така че може да очаква всичко от него през нощта. Докато отец Филарет сваля своите ботуши става ясно, че не е желал да е владика, а отшелник. Успоредно на това обаче видимо е привързан към меките ботуши, които пазят краката му от болка, както и към удобния дюшек, който донася със себе си. Това провокира отец Анатолий да даде и на него един урок по необичаен начин. Когато „съквартирантът“ му заспива, той става и заключва с катинар вратата, така че да не може да се излезе. След това хваща свещената книга, която отец Филарет си е донесъл, и започва да я хвърля в огъня. Когато отец Филарет се събужда и го пита какво прави, той отговаря: „Чета книга за грехове и я горя“. Внезапно хваща меките ботуши, разпорва ги с нож и ги хвърля в огъня. След това затваря отдушника и цялото помешение се изпълва с дим. Отец Филарет се опитва да избяга, но се оказва заключен. Анатолий запазва спокойствие и го насочва да запази спокойствие и да изчака да „изгоним бесовете“. След кратко време отваря вратата, излиза навън, започва да бие мекия дюшек и го хвърля в морето – „да се удави най-големият бяс“. Непосредствено след тази сцена двамата герои сядат един до друг, а отец Филарет постепенно осъзнава и оценява какъв урок по непривързаност и отказ от всичко излишно е получил. Самият той споделя, че се е уплашил да не умре преди да се е покаял за греховете, които замъгляват добродетелите му. Демонстрираното от отец Анатолий самообладание е прекрасен пример за добре развити умения за удържане, които са особено необходими при прилагане на вектора дидактика в Естествената психотерапия. Той се различава от аналитичния път за психотерапевтична преработка (вектор диалектика) по това, че е съсредоточен върху директна преживелищна работа със страхове и неотработености посредством прилагане на различни техники, включително и т.нар. поведенчески експерименти.
ПОКАЯНИЕ, ПРОШКА И СПАСЕНИЕ, КОГАТО НАЙ-МАЛКО ГО ОЧАКВАШ
С наближаването на края на филма „Остров“ зрителят долавя, че самият живот на главния герой е към своя край. При среща между отец Анатолий и отец Йов младият монах се учудва на наличието на тамян. Още по-озадачен остава, когато Анатолий го уведомява, че в сряда предстои погребение „на когото Бог е отредил“. Това е именно сцената, по време на която Йов признава, че завижда на Анатолий за способността му да помага на хората. Въпреки че по думите му не го понася обаче, младият човек видимо уважава лечителя. И той, и отец Филарет впоследствие предлагат на отец Анатолий да го погребат с почести – изковавайки специален ковчег и др. Но последният отказва („Греховете ми тежат.“) и затвърждава впечатлението, че „дори човешки не можеш да умре“. Главният герой осъзнава много добре, че място за суета пред смъртния одър няма. В отговор на спонтанната емоция на Йов Анатолий обаче отговаря неочаквано: „Отец Йов, ще плачеш ли като умра?“.
Непосредствено след един разговор с отец Филарет в тази връзка, отец Анатолий насочва вниманието си в друга посока. Със своите способности той предусеща появата на двама миряни – млада жена (Настя) и нейния баща. Внезапно започва да се държи все едно е птица, която кудкудяка и маха с ръце. Няколко кадъра по-рано е станало ясно, че новодошлите са адмирал и неговата дъщеря, която изглежда душевно болна. Любопитно е, че момичето веднага влиза в резонанс с поведението на отец Анатолий и започва да го следва. Това илюстрира много добре факта, че и в рамките на консултативна, обучителска или психотерапевтична работа е ключово важно водещият специалист да може да изгради синхрон с човека, с когото ще работи (т.нар. рапорт). В рамките на разговора с бащата става ясно, че жената отключва това състояние преди 4-5 години в резултат на смъртта на нейния съпруг. Адмиралът я определя като луда, но отец Анатолий го поправя с думите, че тя просто е бясна. Той е сигурен в това, защото познава бесовете „лично“. По-интересното в тази част от сюжета е, че малко по-рано Анатолий научава от дъщерята името на адмирала – Тихон Петрович. Т.е. съществува сериозна вероятност това да е същият човек, когото Анатолий смята, че е убил толкова години по-рано. Една неочаквана новина, която го кара да сподели: „В душата ми пеят ангели.“ Преди да е налице възможност за връщане към миналото обаче Анатолий се заема да помогне на момичето. По неговия провокативен начин. Независимо от нейните съпротиви, той я завежда с лодка на неговия остров. Докато тя тича наслуки той отправя искрена молитва към Бог бесовете да я напуснат. В следствие на това момичето наистина изглежда сякаш пробудено от транс и започва да плаче. Подобен ефект се наблюдава често в психотерапевтичния кабинет, когато терапевтът успее да помогне на клиента си да премине отвъд защитните си механизми и да почувства болката, от която бяга по редица дисфункционални начини. Резултатът е пречистване. И в реалността, и във филма „Остров“. Анатолий и Настя се връщат в манастира и адмиралът е впечатлен. Това е моментът, в който отец Анатолий го моли да се разходят и да поговорят.
Преди появата на Настя и нейният баща, Анатолий е видимо измъчван от вътрешните си демони. Той се е покаял искрено, посветил е остатъка от живота си в служба на Бога. Но продължава да ходи на онзи остров и да се изповядва. Признава, че е бил малодушен, моли за прошка убития си другар, споделя, че „цял живот нося греха и не мога нито да живея, нито да си простя“. В отчаянието си дори отправя молба към Тихон да помоли Господ да снеме товара от душата му. Отвъд тези моменти обаче сякаш Анатолий се е смирил и е приел, че може би никога няма да получи опрощение. Няма привързаност. Именно затова срещата с живия Тихон е като неочакван подарък от Висшите сили. Разговорът помежду им започва с фокус върху Настя и по-абстрактни общи думи. Постепенно обаче Анатолий насочва вниманието на своя събеседник върху случилото се преди години и се изповядва. Споделя, че му тежи и че не знае как ще умре. Моли за прошка. А Тихон споделя, че отдавна му е простил. В заветната нощ той е прострелян само в рамото и бива намерен и спасен от друга лодка. Благородният капитан не е таил лоши чувства през тези години, успял е да продължи напред, да не приема лично случилото се. Дори самият той се е чудил дали Анатолий е жив. Ситуацията е трогателен пример за това как понякога душите, които можем да определим като сродни, са тези, с които ще споделим и най-светлите и най-тъмните моменти. Тихон казва: „Умри спокойно, отдавна съм ти простил“. А Анатолий го изпраща с думите: „Иди си с мир. Господ да е с теб“. Това е особено ценна благословия, защото идва от устата на някого, който цял живот е страдал именно от липсата на мир вътре в себе си.
СМЪРТТА – НЕ МОЖЕМ ДА Я ИЗБЕГНЕМ, НО ИМАМЕ ИЗБОР КАК ДА Я ПОСРЕЩНЕМ
Последният по-ключов епизод от филма „Остров“ е посветен на смъртта. Това е темата, с която започва сюжетът. Това е и темата, към която действието се връща накрая. Кръговратът е пълен. Всеки живот има начало и край, включително и този на прочутите лечители. Взаимодействието на отец Анатолий с другите монаси в края на филма насочва вниманието на зрителя в две посоки. Първо, че темата за смъртта е емоционално наситена и близка до всеки от нас, независимо дали го осъзнаваме, или не. Второ, колко силна трансформация в отношението си към нея е претърпял главният герой.
Във връзка с първото твърдение си струва да направя препратка към книгата на Брони Уеър (Ware, 2011) с петте неща, за които най-често съжаляват хората на прага на смъртта. На база на опита си като медицинска сестра, работеща с терминално болни възрастни хора, тя установява, че преди да умрат те често съжаляват, че не са имали смелостта да живеят живот, в който са верни на себе си, а не на чуждите очаквания. В допълнение съжаляват, че не са успели да изразяват по-смело чувствата си, да имат по-близък контакт с приятелите си, да работят по-малко и просто да са по-щастливи. По време на филма „Остров“ сцените с отец Филарет след пожара в манастира и след „гоненето на бесовете“ в котелното от страна на отец Анатолий са показателни за това, че дори „божиите служители“ не са имунизирани срещу страха от смъртта. Проучвания (Ялом, 2018) показват, че има различни негови нюанси. Някои хора се страхуват от болката по време на умирането. Други се притесняват какво ще се случи с тях след това. Трети се тревожат как ще се справят техните близки със загубата или дали ще остане следа от това, че изобщо ги е имало. Е, в края на своя житейски път отец Анатолий сякаш не е подвластен на което и да е проявление на този страх.
В „Тибетска книга за за живота и смъртта“ Согиал Ринпоче (2022) споделя следния цитат на Дракпа Гялтсен: „Хората прекарват целия си живот, за да се подготвят, подготвят, подготвят… После посрещат следващия си живот неподготвени“. Авторът изразява своето съжаление от факта, че съвременният човек (особено в западните общества) е лишен от необходимата подготовка и подкрепа по отношение на това как да си отиде достойно от този свят и как да подготви съзнанието си в този ключов преходен момент. В тази връзка не е учудващо, че за много от нас важи мисълта на Марсилин Кокс, а именно: „Животът започва, когато за първи път осъзнаем колко близо е краят му“. Има немалко свидетелства за основополагащи промени, които настъпват в светогледа и начина на живот на хора, които са имали преживявания близки до смъртта (виж трудовете на Марго Грей). Може би именно изправянето на Анатолий пред нейното лице относително рано, преобръща начина му на мислене и живот. При залавянето от нацистките войници той е малодушен и моли да бъде пощаден. В края на своя посветен на смисъла живот обаче той споделя: „Да умреш не е страшно. Страшно е, когато застана пред Бога. Греховете ме душат“. В последните си мигове Анатолий смирено се прощава с младия отец Йов („Прости на стария глупак.“) и му дава следната заръка: „Живей, както живееш. Всички са грешници. Само голям грях не прави“. След това той го отпраща с думите: „Е, добре си поговорихме, стига. Върви си, миличък. Върви си с Бога“. В края на своя жизнен път отец Анатолий разпознава и избира часа на изхода, а умирането се случва с лекота в рамките на едно издъхване и на фона на смиреното: „Господи, приеми грешната ми душа!“. По подобие на прочути източни мъдреци той демонстрира на практика какво означава да си отидеш тихо, смирено, без суета, без привързаност и вкопчване.
ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ
В заключение си струва отново да подчертаем, че филмът „Остров“ не е от най-леките. Но както гласи една прочута японска мъдрост: „Доброто лекарство има горчив вкус“. Със своите дълбоки и изконно човешки послания филмът припомня, че „всеки може да сгреши“, но всяка грешка има цена. Филмът разкрива по брилянтен начин как нерядко ние сме най-големите съдници на себе си и колко важна е ролята на прошката, особено към нас самите. Същевременно в съзнанието на зрителя остава да кънти и посланието, че дори и най-непростимото деяние и най-голямата болка може да се използва като гориво за съзидание, когато човек се покае и посвети живота си на нещо смислено в служба на цялото. Да бъдеш полезен обаче невинаги е равнозначно на това да бъдеш харесван, защото високите нива на творчество (трансформативното и инспиративното) раждат необичайни плодове, които са в противовес със за статуквото.
Използвани източници:
Камбъл, Дж. (2017). Героят с хиляди лица. София: Елементи.
Ринпоче, С. (2022). Тибетска книга за живота и смъртта. София: Дамян Яков.
Ялом, Ъ. (2018). Екзистенциална психотерапия. София: ИК Колибри.
Ware, B. (2011). The top five regrets of the dying: A life transformed by the dearly departing. Hay House Inc.
