Сергей Николаевич Лазарев е руски изследовател и писател, но може би думата, която най-добре би го описала е просто „душелечител“. Самият Лазарев определя себе си като учен, но при него конфликт между науката и духовността просто не съществува. Книгите и лекциите му представляват един съвременен прочит, който с прости думи, примери и истории, ни обяснява и синтезира огромно количество от информация, наблюдения, които стъпват на базата на духовността, науката, религията, но всъщност в същността си, са система за лечение на душата и тялото на човека.
Наистина вдъхновяващ е начинът, по който той създава своята система за диагностика, и изобщо целият път, през който доброволно преминава, защото мъдростта в трудовете на Лазарев не е просто една „куха теория или предположение“, а дълбоко осмислен, преживян и изстрадан житейски опит, сума от множество проби, грешки, болести, изпитания, наблюдения – както на себе си, така и на хората, в чието излекуване е помогнал.
За дълбоките и ценни открития в трудовете на Лазарев може да се говори много, а всеки път прочитайки отново някоя от книгите му, винаги има нещо, което да си вземем. Осмисляйки ги на едно по-цялостно ниво, неговата система очертава абсолютно същите принципи и модели, които работят в нашата психика и битие, но просто описани по един по-особен начин. Изобщо цялата система на Лазарев за диагностика и лечение, ни разказва за същите закономерности, които се случват и в процеса на психотерапия, за същата мъдрост, която науката и духовността щедро ни даряват, ако имаме очите да видим. Мъдростта в текстовете на Лазарев има директна взаимовръзка – за цялостния път от болестта/неврозата – към автентичността и научаване на уроците от „страданието“. Но най-вече за завръщането на човека, към неговата истинска божествена същност, към любовта, прошката и лекотата.
Лазарев често повтаря „че има два типа логика – човешката и Божествената“. И основното, което трябва да се научим е да „виждаме Божествената логика във всичко“. Това често звучи на хората странно, абстрактно. Ще се опитам да го обясня през следното:
Ние винаги, във всяка една ситуация, получаваме именно това, което най-дълбоко желаем, за което копнеем. Дори и когато всъщност на пръв поглед то ни се отнема.
На терапевтичен език горното изречение звучи така – твоята психика, цялостна личност, Живот и съдба, са устроени така, че винаги държат баланс, ако той се наруши, та се стремят към неговото връщане – те винаги знаят точно какво искаш и желаеш, и именно, за да ти помогнат да го получиш или по-скоро да бъдеш – ти дават точно това житейско предизвикателство, което ако „успееш“ да преодолееш – ще те научи на качествата, които досега не си виждал у себе си, от които си имал нужда да усвоиш и да си припомниш, за да бъдеш това, за което душата ти мечтае. Един естествен парадокс.
Житейската мъдрост на Лазарев ни учи, че е нужно да се вгледаме по-дълбоко, от очевидното, за да разберем, че всяка болест, предателство, загуба, болка, тъга и провал – всичко „лошо“, от което бягаме в живота си – всъщност е един скрит наш учител. Учител, който идва да ни предаде „това което не знаем“, за да може с това знание да стигнем там, накъдето именно сме се запътили. Да ни даде не това, което „искаме“, а това от което искрено се „нуждаем“, за да въплътим намерението на душата си.
Примерите в живота ни са много, има на всякъде около нас – примери, които доказват, че наистина има нещо по-голямо от нас. Лазарев го нарича Бог, една Сила, Божествена и Вселенска мъдрост, които направляват всяка ситуация, неизменно, водейки ни към Любовта, чрез едни цялостни и всеобхватни закономерности и закони, които важат за всеки един от нас. На езика на психотерапията можем да го кажем и по-просто – светът е наше огледало, всеки ден, ситуация, среща – в тях виждаме, че това, което се разиграва във външния ни живот, директно кореспондира с нашия вътрешен свят. И винаги ни бута по всевъзможни начини, дори и чрез страданието, да станем автентични, да следваме пътя на душата си, на целостта си, да си спомним, че не просто изпитваме тази „любов“, а че ние сме любовта.
Основното, което обяснява Сергей Лазарев в „Диагностика на кармата“ е, че когато ние сме вкопчени, прилепени и зависими от нещо, тоест не сме „автентични“ – то естествено ни се отнема. Всяко вкопчване било то материално или духовно – постепенно започва да се превръща в симптом на нещо, в нас, нашия мироглед и характер, което има нужда да се преработи и освети. Желанието ни да „контролираме“ всичко, често е в основата на нашите неврози. Защото при вкопчването – сякаш се опитваме да подчиним света на самите себе си, да се наложим, а от там и започват нашите опити – да вземем или дадем в повече. Забравяйки, че сме „любовта“, че този Бог не е нещо външно, а е един принцип, който е вложен дълбоко в психиката на всеки един от нас, ние търсим начини, как да запълним липсата си на смисъл. Животът, винаги мъдър и тласкащ ни не към застой, а към развитие – ще ни накара ние да се „отлепим“ от това, от което сме зависими.
За да вникнем по-добре в същината на процесите, можем да си представим, че т.нар. „човешка логика“, за която говори Лазарев е причинно-следствената логика – той я нарича „изискваща“. Когато сме подчинени изцяло на нея, ние изгубваме психичната компонента на душата си, директно влизайки в едно материалистично тресавище, его-ориентирано мислене и поведение. „Божествената логика“ тук се явява „акаузална“ – като сфера, кръг, безкрайност. Тя е обратна на причинно-следствената, или още „даваща“, защото при нея водещо е усещането за синхроничност, за едно дълбоко чувство на свързаност на Целокупния живот, там където „всичко е едно“ и ни води усещането за любов, както и неизменните закони на мъдростта и истината.
Ако се позовем на тази божествена логика, откриваме постепенно, че щом всичко е свързано в психиката ни, в живота, в тялото ни, в природата, изобщо в цялата Вселена, действат определени кодове на развитие, то болестите на душата и тялото, нещастията и злополуките в живота ни са част от това цяло – идват с конкретното намерение да ни помогнат да „поправим“ своя мироглед и характер. „За да не боледуваш трябва да се научиш да правиш всичко това, което болестта прави на самия теб.“ Тук си припомняме за будистките понятия за „дарма/карма“. Или иначе казано – да живееш в Потока/Бог/Любовта, откривайки смисъл, или да се отдадеш в постоянната борба на противоречия, които ни изпълва с омраза, гняв, разпокъсаност от цялото.
Когато човек влезе в кабинета на терапевта, той идва с голяма болка и терзание, което вече е стигнало непоносими размери. И тук е интересно да кажем, че главните причини, които водят човек на терапия, пряко кореспондират именно с това, което според Лазарев се налага да преработим, за да бъдем здрави и щастливи. И най-вече цялостни.
- Съжаление за миналото
- Страхът пред бъдещето
- Непростените обиди към родители, партньори
- Материални или духовни проблеми
- Желанието за контрол над ситуациите
- Недоволството към себе си
Това е малък „списък“ на неща, в които всеки от нас може да открие нещо от себе си. Те често ни водят и към нуждата от психотерапия и работа със себе си. Изследвайки био-енергетичните полета на хората и ситуациите, Лазарев забелязва, че тези на пръв поглед типични за нас проблеми, чувства и действия, всъщност увреждат на „фин план“ нашето същество – а на външно ниво, се появява житейско изпитание, невроза или болест. Оказва се, че страховете, паник-атаките, тревожностите, депресията, различните видове разстройства на привързаност, характер, зависимостите- всевъзможните ни травми и липси, всъщност не са нашето естествено състояние. Не сме програмирани, не сме създадени да живеем в тях, а просто да се учим от тях – да ни припомнят какви сме и кои сме, защо живеем, и как най-добре можем да сме част от Голямото. Лазарев казва, че на „вътрешно ниво“ в природата и у нас – изобщо не съществуват противоречия. На външно битийно ниво, разликите са големи, има постоянен конфликт, но на вътрешно всичко се слива. Можем да си го представим дори още по-просто – през принципите на физиката, как всичко и всички сме съвкупност от „атоми“. Въпреки различните форми. Съдържанието е същото. А енергията не се изгубва никога, тя само се трансформира.
На нивото на ума – нещата не винаги са разбираеми, логични, поправими. Трябва да създаваме наука, прибори за измерване, множество опити, теории и наблюдения. И не винаги достигаме обаче до отговор. Което е чудесно, разбира се като не забравим и другата част. Защото съвсем друго е на нивото на сърцето. На нивото на телесната ни памет, в която всичко говори с езика на дълбоки чувства и усещания. В които неназовими тайни ни се разкриват. И това наблюдава терапевта в работата си – чрез медитации, молитва, практики с преживелищност, там можем да „пренапишем“ всяка история, да съединим потоците на минало, настояще и бъдеще. Всички духовни и психотерапевтични практики ни водят в същата тази посока – на пускане, приемане, на интегриране на уроците и връщането в Потока на Любовта. В системата на Сергей Лазарев – всичко това се случва по доста идентичен начин. С някакъв вид пост, въздържание, но най-вече с молитва.
За да видим как това работи – можем да вземем безброй примери от живота. Те са навсякъде около нас. Особено в работата с душевни болести и проблеми. Вкопчванията ни се простират далеч, по всяка тема на битието, разиграни по различни начини, в зависимост от характера и предизпозициите на човека. Но в тях има голяма доза повтаряемост, защото темите са колкото индивидуални, така и универсални, колективни, страданията засягат всеки един от нас от векове.
Ако се научим да виждаме „вътре“ в ситуацията или болестта, като Нео, който в последствие започва да вижда кода на „Матрицата“, ние се учим, да разпознаваме директно спрямо оплакването си, какво е нужно да научим.
Всяко „вкопчване“ или т.нар. от Лазарев „поклонение“ към нещо, представлява едно неестествено движение на нашата душа и психика. И съответно поражда дълбоко в нас низ от негативни чувства – като срамът, гневът, вината, ревността, гордостта, критиката, обидите, мързела, апатията, депресията, унинието. И още куп други.
Фиксираме се в своите бягства от любовта, мислейки, че в тях ще намерим изход – през прекаленото вкопчване в отношенията със семейство, близки, партньор, дете, приятел. Или да „угодим потъпквайки себе си“, или „да тъпчем, за да се угажда на нас“. Получаваме изневяра, агресия и конфликти с обичаните от нас хора. Решили сме, че през това да доминираме над всеки, който не е съгласен с нас, който не е нашето ниво на интелект, потъвайки в догми, натрапвайки на света нашите морални идеали и ценности, търсейки вечна правда и наказание. Дали защото смятаме, че сме най-знаещите или от страх, че ще бъдем наказани. И получаваме отново горчив урок под формата на някакво унижение. Прилепваме се към земното – трупайки пари, ресурси, богатства, ненужни вещи и притежания, дали с вечен страх от нямане и липса на сигурност. Или просто, за да сме по-важни, по-големи, по-красиви, по-модерни. Фокусираме се над успехите, талантите, светлото бъдеще, амбициите си, на всяка цена, и често получаваме болест или инцидент, които да ни смирят. Или просто стоим в ъгъла на живота и треперим от страх, докато състоянието ни не принуди по трудния начин – просто да излезем и да живеем. Таим години на ред обиди, гняв и омраза, цели поколения израстват в семейства с конфликти и неуважение. В разкъсани връзки между хората – или прекалена близост. Преследваме бързото удоволствие – през наркотици, през храна, през сексуалност – в модерното ни общество има много капани и клопки, в които ние и децата ни да попаднем. Без значение в какво залита човек, можем да го обобщим под общото наименование „агресия“. Вкопчването ни натрупва агресия. Нашата едностранчивост и неразбиране на ситуациите натрупват агресия в нашата психика, в нашето подсъзнание и душа. Тази агресия винаги се явява в противовес на лекотата, или по-конкретно на „любовта“.
Антидотът, който идва като лечение на кое да е наше неестествено психично движение – е неговата полярност. Изпаднем ли в прекалена едностранчивост – следва да бъдем изведени от нея. А махалото се люшка – докато не заемем здравата позиция – на своя център.
Лазарев говори винаги, че най-висш смисъл на човешкия ни живот е съхранението на любовта при всякакви условия. И че за да го направим обаче се налага да прозрем и най-вече да приемем „волята на Бог“ – защото всичко, което се случва във всеки един момент е именно по Негова воля. Но нека приведем това по още по-достъпен начин на езика на психотерапията. Преработвайки своя характер и мироглед, всъщност ти за пръв път се учиш да проявяваш свободната си воля. Ставаш Твореца на живота си, ставаш едно с Бога – защото ти започваш да разбираш, че „доброто и лошото“ са просто категории. Защото урока по „автентичност“ ти позволява да реагираш не както си мислил, чувал, виждал, учен, че трябва – не както очаква от някой друг. Ти се учиш да реагираш спрямо истината и мъдростта, която носиш у себе си. Неврозата, болестите и страданията от всякакво естество са неразрешими и нелечими на нивото на бинарното мислене. Лазарев казва, че единственото, което ни лекува истински е именно живеене през „чувството“. Следователно всички невротични състояния, с които работим са всъщност покани, съобщения, писма, понякога викове и крясъци – до човека – които го викат да премине на едно по-високо ниво съществуване. Да бъдеш „автентичен“ – значи, че не „отричаш любовта“, защото приемаш, че си човек. Че да бъдеш човек, е именно през нея, а не в отричането й. Да приемеш волята на Бог, е да признаеш, че най-високата ти ценност всъщност е свободата, свободната воля на теб и на другите, желанието ти да даваш, да бъдеш любов. Оказва се, че приемайки себе си, своя път и своята свободна воля, имайки желание да се учиш и променяш – ти следваш пътя на своята Несъзнателна психика, която е кодирана от Твореца, искрено да знае кое е най-доброто за теб. Естественото движение е желанието за промяна, смирението – на мироглед и характер, с цел по-добро – защото истинското щастие е функция на това да бъдеш „любов“, да провеждаш любов и да приемеш себе си, като малката част, която допринася за цялото – да служиш през своята уникална Аз-ова личност.
Да не виждаш божествената воля, значи че ти не виждаш желанието на самия себе си да „бъдеш“ – на своята собствена психика и душевност. В измерението на сърцето ни, всичко е добро – лошото е урок, доброто е просто подарък. А хората и ситуациите около нас нямат вина, не са тук да ни нараняват – напротив, те също като нас са проводници за преминаването на даден урок или подарък. Дълбоката ни свързаност един с друг ни показва едно особено ниво на съдбовност на събитията. Спомняйки си, че най-важното за нас е „да съхраним любовта“, ние научаваме, че през смирението и доброволното приемане на Божията воля, ние се съединяваме с посятата частичка у нас на божественото – за да се хармонизираме с Цялото, изпълнявайки завета на своята душа.