Във времето, в което живеем, въпреки че много от опасностите, срещу които са се изправяли нашите предци вече не ни застрашават реално, страховете ни някак се увеличават с всеки изминал ден.
Живеем, превъртайки едни и същи „страшни“ сценарии за бъдещето в главите си и сме неспособни да предприемем действие и така страхът поема кормилото на живота ни.
Парадоксалното е, че колкото повече мислим и „предъвкваме“ историите на собствените си страхове, толкова повече се отдалечаваме от реалността и от способността адекватно да погледнем на ситуацията предизвикваща страха ни.
Но както се казва „Път се проправя с ходене!“.
Така и страховете смятам, че се преодоляват с действие, със среща и сприятеляване със страха и извличане на ценните уроци заложени в него.
Един от най-преките и ефективни пътища за постигането на това са именно социално-поведенческите експерименти.
Чрез тях директно се потапяме в страха и можем да го преживеем през клетките си, да го видим, да му дадем име, да го опознаем и в него да намерим силата и куража да го зачетем, защото той е там за да ни предпазва и напътства.
Страхът ни е като едно малко уплашено дете, изправено пред един нов и непознат свят и можем да го вземем за ръка и заедно да се уверим, че под леглото няма чудовища и когато светнем лампата, предметите в стаята вече не изглеждат толкова страшни.
Дизайнът, изпълнението и предварителната и последваща когнитивна преработка на събудените маладаптивни базисни вярвания и реструктурирането на автоматизирани мисли се прави с помощта на вещ и опитен психотерапевт.
Целта на социално-поведенческите експерименти не е да играем театър, да всяваме обществен смут и в никакъв случай не е да се подиграваме с някого, а да работим върху себе си, върху своите травматични опитности и да преразглеждаме заложени още в ранните ни години вярвания за света, както и мястото и ролята ни в него.
Убеждения и вярвания, които играят ролята на един метафоричен дънер, възпиращ потока на живота да тече през нас в синхрон с любовта и съТворението.
Всички ние, въпреки своята уникалност, в своята същност и ядро си приличаме. Страховете ни не правят изключение.
Страхуваме се от това да не ни изоставят, да не ни отхвърлят, да сме слаби, безпомощни, уязвими, да молим за помощ и да зависим от някого, да сме неадекватни, да сме „невидими“за другите или да ги „занимаваме“ със себе си, хората да се срамуват от нас и да изпитват отвращение, да сме нагли, лоши, грозни, агресивни и манипулативни.
Целта на експеримента е терапевтът преди и след него да работи с клиента си по преобразуването на изникналите в процеса автоматични мисли и дълбоки характерови вярвания, като се прави ясно разграничение между реалността и ирационалността на събуденото.
Проектира се така, че чрез него клиентът да може да се срещне със съответната за него специфична проблематика и е изключително важно експериментите да се случват с подходяща градация, като се започва от работа с по-малки страхове и постепенно се достига до разширяване на зоната на комфорт.
По този начин е по-малка вероятността у клиента да се включат изградени мощни защитни механизми, чрез които той просто да се „изключи“ и да премине през този опит „на сляпо“, без да си позволи да почувства събудените в него емоции и да извлече ценна информация за себе си.
В следващите редове бих искала да споделя своя личен опит от проведените поведенчески експерименти в продължение на два дни, като част от обучението ми в школата по Естествена психотерапия.
В продължение на седмици преди да дойде момента, ума ми ме сблъска с поредица от съпротиви. Слънчевия ми сплит се свиваше на топка само при мисълта, че ще бъда облечена като клошар, с мръсни дрехи, мазна коса и неадекватно поведение.
Знаех, че ще съжалявам ако пропусна тази възможност и оставя страха ми да надделее като реша да „мина метър“, да се скатая или просто да не дам всичко от себе си, а през театъра и преиграването просто изключа емоциите си.
Исках да позволя на тази опитност, преминавайки през клетките ми, да освети и трансформира дълбоко заровени и скрити „неудобни“ страни у самата мен.
Не желаех предварително да мисля как ще съм облечена и да изпробвам дрехите си и затова сутринта в деня на експеримента просто импровизирах.
Знаех, че ако прекаля с грима, то това ще е от страх да не бъда разпозната и затова умишлено се спрях.
Когато излязох от входната врата на апартамента си се сблъсках челно със страха да срещна някой от съседите си от блока и да обяснявам защо изглеждам така. Друг е въпросът, че това че „трябва“ да се обяснявам на някого беше само в моята глава!
Асансьорът тъкмо пристигна на моя етаж и чух, че съседите от долния етаж също чакат пред него един етаж по-надолу и ако се бях качила неминуемо щяхме да се засечем вътре и да има неловко мълчание или да се притеснят дали се е случило нещо и да трябва да обяснявам защо изглеждам по този начин.
Имах няколко секунди да реша стиска ли ми да се изправя срещу страха си или отново ще избягам. Е… избягах! Не отворих вратата на асансьора и изчаках няколко секунди и съседите ми го извикаха обратно на долния етаж. Фалстарт! Не започнах добре!
След това трябваше да се придвижа с метро и автобус до Съдебната палата, където щях да се срещна с останалите си колеги. В транспорта имах чувството, че сърцето ми се опитва да изкочи, изпотих се, разтреперих се. Стори ми се мноого дълго пътуване.
С пристигането ми и след като се срещнах с колегите от школата, притеснението ми намаля значително. Разделихме се по двойки и тръгнахме в посока Витошка и НДК.
Пребърквах кошчетата за боклук, крачех със странна походка, но въпреки външния си вид и дори пребъркваща кофите, усещането беше че имам контрол над ситуацията, че съм от позицията на силата, че сама определям правилата. Контол, който е една илюзия, но все пак контрол!
В мен започна да се надига нова вълна на притеснение. Този път защото се провалях в начинанието си да бъда клошар, да съм „долу“, да бъда слаба, зависима от другите, да покажа уязвимост. Провалях се, защото не го чувствах. Бях отново в ума, в рационализирането, в силните си страни.
Както си вървях по Витошка, изведнъж просто се свлякох на улицата без да го мисля и седнах с протегнати длани към минаващите хора и просто потънах в тази енергия. Оставих я да премине през мен и за около два часа нямаше минало или бъдеще, но имаше СЕГА.

Когато мислите за минало и бъдеще отсъстват, целия спектър на сегашния момент, с всички свои нюанси и контрасти, оживява и се разгръща в своята пълнота.
Виждах стотици обувки и краката на собствениците им. Някои от тях бързаха, уловени във вихъра на ежедневието, а някои просто бяха излязли за да си разходят новите обувки или за да срещнат друг чифт обувки и да се порадват на слънцето.
Имаше обувки за 600 или 1000 лв с лога на известни марки, имаше и кецове, маратонки, още зацапани и скъсани обувки на други бездомници и целият този поток от обувки говореше без думи и разказваше истории за този, които имаше потреба да ги чуе и да ги види.
Седях, гледах ги и усещах. През мен преминаха много емоции. Да се чувствам безпомощна, да знам, че животът ми може да зависи от някого, на когото може би не му пука, да съм зависима от благоразположението на друг, да знам че съм уязвима и ако друг просяк реши, може да дойде и да вземе това което имам, че мога да ядосам някого с присъствието си и да ме изгони или да агресира по друг начин.
И тогава хора започнаха да се спират пред мен, някои дори приклякаха за секунди за да срещнат погледа ми и ми оставяха стотинки. Сякаш им усетих душите! Толкова много доброта усетих да струи от тези хора. Не усетих съжаление в тях, а точно обратното. Някъде дълбоко в себе си те знаеха, че всички ние сме Едно. Помагайки на мен, помагаха и на себе си. Бяхме като едни огледала, някои чисти и гладки, някои с пукнатини, други живяли дълго и преживели много, но в своята същност сме еднакви и отразяваме различни аспекти един на друг.
Това усещане беше несравнимо! Много ценно! Разплаках се.
Беше от моментите, в които заради един добър човек, спира да те интересува колко други има, в които лошотията е в повече. Стопля те, така както слънчевите лъчи могат да те стоплят и да възвърнат равновесието ти в моменти, в които вярата ти е разклатена и имаш чувството, че нощта е безкрайна.
Ако малко преди това усещането за безпомощност и слабост будеше в мен страх, то цялото ми усещане се промени за минути и на негово място се настани една топла увереност, че каквото и да става винаги ще се намери дори само един добър човек, който да ми помогне в правилния момент. Осъзнах, че в това да сме силно зависими един от друг се крие красотата на живота.
Има едни такива моменти и едни такива пролуки във времето, когато имаш само няколко секунди да направиш избор дали да грабнеш предоставената възможност или да я подминеш. Като тази с асансьора! Само че този път не се поколебах и си я взех. Дълбоко благодарна съм на себе си, че го направих, защото именно тези малки пролуки, в които времето прави по-дълга пауза се случват най-силните трансформации с всеки един от нас. Пауза колкото две дихания, но способна да промени хода на живота ти и изборите, които правиш. Но, само ако и позволиш!
През втория ден на експерименти, поради лошото време избрахме да продължим в мол Парадайс.
Този път бях решила, че ще работя върху страховете си от отхвърляне, неадекватност, странност и така наречения етикет „социално неприемливо“ поведение.
Бях облечена като хипи от 70-те. С лента на цветчета на главата, ризка, анцуг и високи хавлиени чорапи до под коляното над анцуга, платнена огромна мешка на рамо, усмивка до ушите и добро настроение.
Влязох в магазин за обувки и дефилирах с едни цикламени и лъскави високи токове из целия магазин с нахакана походка сякаш съм на модно ревю на Victoria’s Secret.
Танцувах латино пред огледалата в магазина и за моя изненада, нито една продавачка не каза нищо. След това влязох в магазин за дрехи и си сложих дълга плисирана пола, излязох от пробната и се въртях като дервиш из магазина и питах на висок глас дали съм красива и секси и дали е подходяща за танцуване. Хората ме поглеждаха с любопитство, но сякаш бяха свикнали да виждат всякакви странници и не им правеше впечатление моето „неадекватно“ поведение. Стоеше си ми в ума едно леко притеснение, че има голяма вероятност от някой магазин да извикат охраната и да ме изгонят, защото поведението ми може да смущава клиентите. Това си беше отново в моята глава и не се случи.
След този ден дълго си разсъждавах над въпроса, а защо това поведение да е „неадекватно“? Кой определя критериите за това кое е приемливо, допустимо и адекватно?
Дори и охраната да се беше появила и да ми беше казала да изляза от магазина, аз можех да избера да остана, защото всъщност не вършех нищо нередно. Няма правила или закони забраняващи танцуването на латино и разходките на цикламени токчета с хавлиени чорапи. А хорaта, чиито представи за „социано приемливо поведение в мол“ бяха засегнати щяха да го преживеят.
Колко често се случва на всеки един от нас да сме много по-остри съдници за правилно и грешно сами на себе си, отколкото другите? А ако цената, която плащаме е собствената ни свобода, заслужва ли си този „данък обществено мнение“?
След това продължих с експериментите като си правех аеробика и разтягащи упражнения по средата на мола. Правих си селфита с ярко червило и различни физиономии в тоалетните, кикотейки се шумно. Нещо, което в нормалното си ежедневие трудно бих направила.
Другото интересно нещо, което също ме накара да размишлявам след това за базисните си вярвания е това, че бях решила да вляза в козметичен магазин и да се държа като много объркана и незнаеща какво искам и да попитам продавачката за един парфюм, който мирише на теменужки и как не знам как се казва, но много го искам и го сънувам всяка вечер и как няма да изляза от магазина ѝ докато не го намеря.
На етажа, на който бях, имаше голям магазин за козметика „Douglas”, където продават по-висок клас козметика, но аз се отказах да вляза в него и продължих да търся друг магазин като Лили или Dm, където цените на козметиката са доста по-ниски. Смятах, че вероятността да ме отхвърлят в този ми външен вид от първия магазин е по-голяма и не ми беше там мястото, зад което разбира се стоят стабилна основа от базисни вярвания. Благодарна съм, че този експеримент ги постави на светло и успях да видя още едно мое т.нар. „сляпо петно“.
Двата дни бяха доста различни за мен като преживявания, емоции и ми дадоха много.
Позволиха ми да видя много неща от различен ъгъл. Да се докосна до живота на едни хора, които са едно цяло микро общество и които много често остават невидими. За това колко много тези хора имат нужда не просто от стотинки, а от топла дума, от поглед, който говори без думи, някой да повярва в тях и да им каже, че могат повече, че не са сами.
Ще завърша с една моя любима мисъл от Марсел Пруст :
„Истинското откривателство не е да търсиш нови земи, а да се сдобиеш с нови очи“.
Смятам, че след този експеримент аз се сдобих с един нов поглед към себе си и към другите, но най-вече светоусещането ми добави към себе си още един нюанс в картината на Живота.
стествената психотерапия