Първите данни в литературата, които дават основа и са мост към съвременната хипноза и хипнотерапия, са свързани с името на немския лекар от XVIII в. с многостранни интереси в науката Франц Антон Месмер (1734 – 1815). Въпреки че никога не е използвал термина „хипноза“ и дори на практика разбирал погрешно хипнотичното състояние на човешкия мозък, той открил свой метод за лечение на пациентите си, който нарекъл Месмеризъм. Ученият давал обянение за процесите, които наблюдавал, базирайки се на законите на Нютоновата физика. Но от днешна гледна точка можем да твърдим, че всъщност използвал хипнотичните процеси в мозъка.
Месмер вярвал, че всички ние притежаваме специфична енергия или още жизнена сила, която той нарекъл „животински магнетизъм“. Ученият считал, че болшинството психологически проблеми се дължат на блокиране в потока на именно тази енергия. Този стоп в протичането немският лекар си обяснявал чрез гравитацията и законите свързани с нея. Вярвал, че използвайки намагнетизирани инструменти (пръчка например) – той може да пренасочи енергийният поток и да разблокира енергията. Месмер често провеждал публични демонстрации на откритието си. Лекувал пациенти с поставена диагноза „хистерия“ (в днешно време в понятието се включва широкият спектър на тревожните разстройства), които докосвали неговите „намагнетизирани“ предмети, а това от своя страна ги довеждало до интензивни катарзисни преживявания – ридаене, гърчове, припадъци и дори загуба на съзнание. Независимо че Месмер нямал точното научно обяснение за излекуването на пациентите си, е факт, че той успявал да ги вкара в трансово състояние и да ангажира вътрешния ресурс в лечението на всеки един от тях.
Следваща ключова фигура в развитието на хипнозата е шотландският хирург Джеймс Есдейл (1808 – 1859), който постигал завидни резултати в медицинската си практика в Индия, прилагайки и развивайки месмеризма. Той работил преди откриването на анестетиците в медицината, когато за облекчение на болката по време на интервениция се приемал алкохол. Есдейл публикувал доклад през 1846 г., в който посочил, че единственото средство за обезболяване и анестезия на неговите пациенти бил Месмеризмът. По този начин намалил смъртността след хирургичната операция до 5%.
Друг шотландски медик – Джеймс Брейд, поставя наличните емпирични знания да стъпят на научен фундамент. Въвежда представата за „моноидеизъм“ – или ограничаването на мисловния процес до една единствена „идея“, както и въвежда понятието за хипноза (от гръцки „хипнос“ – сън). Следващите стъпки в развитието на хипнотерапията се свързват с имената на френските специалисти А. Лиебо (смятан за първата значима фигура в съвременната хипнотерапия), Бернхайм и Шарко. Така стигаме и до имената на Фройд и Юнг. Фройд предпочита да замени хипнозата с метода на свободните асоциации, който обаче от съвременна гледна точка също съдържа хипнотични елементи. Юнг също избира да не използва хипнозата като метод, вярвайки, че „единственото и приложение е да внуши на субекта директната команда на хипнотизатора.“ (Jung, 1964)
След период на затишие – по време на Първата световна война отново се възобновил интересът към метода: бил изпозван в лечението на ПТСР на участниците във войната. Най-значим принос в развитието на хипнотерапията дал американският психиатър Милтън Х. Ериксън (1901 – 1980). Той смята, че хората в много ситуации влизат в състояние на транс без дори да го забележат и че това е вродена наша черта. Той вярва, че хипнотизаторът само спомага влизането на клиента в това естествено състояние и улеснява достъпът до собствения му (на клиента) вътрешен ресурс. Въвежда нови методи за индуциране на транс без да се споменава думата „хипноза“. Ериксън, за разлика от Фройд, разглежда несъзнаваното като резерв от „забравени мъдрост, ресурс и опитност, които могат да са от огромна полза за живота на клиента“. (Hamill, D. (2012) – An Introduction to Hypnosis and Hypnotherapy)
След това кратко въведение в историята на хипнотерапията искам да насоча вниманието към един много разпространен мит свързан с хипнозата: хипнотизираният е изцяло под контрола и властта на хипнотизатора. Знаейки как е възникала хипнозата като метод във времето и имайки предвид че пионерите в тази област са били донякъде авторитарни фигури в обществото, в което са живеели, не е учудваща появата на този мит. Често за т.нар. „публични демонстрации“ на метода са избирали пациенти, които безпрекословно са се подчинявали на директните им инструкции.
Днес знаем, че клиентът в състояние на транс е способен както да приеме дадено внушение (сугестия), така и да го отхвърли, ако последното не е в съотвествие с неговата морална и ценностна система. В хипнотичното състояние способността за критичност на клиента е запазена. При ползване на неприемлива сугестия клиентът може както да остане в транс и да я игнорира напълно, така и внезапно да излезе от състоянието.
Тук възниква и въпросът дали всъщност ползваните внушения по време на хипнотична сесия не са плод на груб, мощен контрапренос от страна на терапевта. От психоанализата знаем, че контратрансфер е: реакция на терапевта към преносите на клиента, която е несъзнавана и базирана на минал травматичен опит. Важни тук са два пункта, които ще помогнат за отграничаването на хипнотичната сугестия от контратрансфера – неосъзнатост и минал травматичен опит.
Идеите, пренесени от терапевта към клиента по време на терапевтичната работа, са резултат от базисните вярвания или интроекти на самия лечител. Тоест те се намират зад едно сляпо петно в несъзнаваното и биват директно „поднесени“ към клиента. Такива примери за груб обратен пренос могат да бъдат внушения от типа на: „Разведи се с мъжа ти/жена ти!“, „Напусни работата си.“ или пък „Откажи се от …. (цел или мечта на клиента).“
Терапевтът обаче е човек… със своите собствени несъвършености (произтичащи от минал травматичен опит). Но постепенно в личния си, както терапевтичен, така и житейски път – той се учи да разпознава контрапреносите си, да ги улавя и фино да ги преработва на мига, в движение – в хода на сесията с клиента си. Тоест развива една висока метакогнитивна способност и себерефлексия. Именно тези лични качества на практикуващия хипнотерапевт го изваждат от пасивната позиция на „отразяващо огледало“, която е предложена в психоаналитичната парадигма.
За разлика от контратрансфера, хипнотичната сугестия представлява внушения (директни или индиректни) по време на трансово състояние на определен тип поведение или идеи, които изцяло резонират на характеровите уроци, заложени в състоянието на клиента. Тоест тук водещото е характеровият дефицит на клиента със своите специфики, а не непреработеностите на терапевта. Например: паническите атаки в своята сърцевина са призив към пускане на контрола и приемане на собствената слабост. По време на хипнотерапевтична сесия сугестията би могла да звучи като: Бавно се доближи към това малко дете… Попитай го от какво има нужда… Постой с него… И го прегърни нежно и любящо…
И може би най-важното условие, за да бъде една сугестивна терапия ефективна, е не до колко е хипнабилен клиентът, а колко дълбока, емпатийно-любяща е връзката терапевт-клиент. От есенциално значение е степента на рапорт и водене, както и кооперативността (или т.нар. къмплайънс) на клиента.
Практикуването на хипнотерапия е изкуство. И като че ли не техниката или конкретният метод е най-значимото тук. Мотивацията на клиента, харизмата на терапевта и личният му опит с тревожните състояния (включително и опитът от първо лице с тях), познаването на пътечката по справяне с тях, атмосферата на доверие и здравото присъствие и на двамата участници в процеса (терапевт и клиент) са много по-ключови. И не на последно място – хипнозата е голяма отговорност, защото както може да доведе до бързи и устойчиви резултати в терапевтичен план, така и може да бъде голяма спънка в личния Път на човека, ако вместо описаните сугестии към клиента се пренасят собствени неотработености.
Използвани източници:
- Сугестия и контратрансфер – нееднозначни понятия http://orlinbaev.blogspot.com/2016/12/blog-post.html
- Hamill, D. (2012) – An Introduction to Hypnosis and Hypnotherapy
- Gelso, C.; Hayes, A. (2007) – Countertransference and the Therapist’s inner experience
Автор:
Александър Сакалийски
Специализант ЕП
