Духовност – практически и метафизичен аспекти и теорията за реализъм на съзнанието

Това са разсъждения по отношения на духовните учения; духовността; споменатата модерна теория за произхода и структурата на обективния свят – conscious realism.
При това нещата са нахвърляни доста накратко като всяко нещо спокойно може да бъде обяснено в много по-големи дълбочини и детайли от десетки страници и особено логическите преходи могат да са по-плавни, а аналогиите по-задълбочени, но може би ще направя подобрения в далечното бъдеще.
Повече за conscious realism, научната страна на всичко това, аргументите в подкрепа и други може да прочетете в книгата на Donald Hoffman – The case against reality.
Неговата теория е опит да се справи с безсилието на останалите теории – да обясни това, което другите модерни теории не могат. Защото те просто приемат, че има модел на невронална активност, който ни кара да изпитваме/преживяваме това, което преживяваме (неща като цветовете, вкусът на храната, чувствата и прочие), НО ТЕ НЕ МОГАТ ДА ОБЯСНЯТ (НЯМА ФОРМАЛНИ ОФИЦИАЛНИ ТЕОРИИ) КАК СТАВА ТОВА.

Аз приемам виждането, че духовните учения (и религиите в чистата си неинституционализирана форма, когато не се ползват за манипулация и контрол) представляват хипотези/теории/насоки за това как да живеем по такъв начин, че да е по-добре за нас, за близките ни и за цялото общество или дори свят. Тоест как имаме най-голям ШАНС да постигнем добър живот на лично и социално ниво, за нас и за останалите хора.
Шанс е ключовата дума, тъй както при всяко нещо, така и тук няма гаранция, че ако правиш А/Б/В, то ще получиш Х/У/З, но че шансът за това е увеличен или дори максимален.

И освен това, че не става дума само за външни резултати, успехи, признание и прочие, а също и за вътрешно преживяване – че ако живеем по начин описан в духовните учения, то ще намалим страданието и негативните емоции, които преживяваме вътрешно И също така когато преживяваме такива – ще минаваме през тях по-леко и ще ги стопяваме чрез чувствата за смисъл, полза и любов, няма да оставаме огорчени и наранени и да се озлобяваме към живота и другите.

Забележка: говоря събирателно за духовните учения, защото смятам, че в основата си те се припокриват – и като цел и като предписания тоест като ценности и добродетели, макар и да имат известни различия идващи от различните постигнати етапи и нива в развитието на човешкото съзнание и конкретните практически и социокултурни необходимости във времето на развитието им.

Тоест духовните учения са формули/решения даващи отговор на въпросът/проблемът „Как да живеем, за да постигнем максимално добър живот?“ като разбира се има известни различия между различните учения отразяващи различен етап в еволюцията на разбирането на въпроса/проблема и виждането на най-доброто му решение от съответната призма.
Те поставят даден идеал/ценност на върха в йерархията на човека и обществото – това, на което придаваме/възприемаме за най-ценно и стойностно (тоест нашият Бог, върховната ни ценност), което да ни движи в живота, да ни насочва в действията ни, тъй като имаме безкрайни възможни варианти/сценарии как да живеем живота си и какво да поставим най-високо (като бог).
Следователно всеки има своят бог (най-върховен идеал/ценност) независимо дали е наясно, че има такъв и кой е той (материалния успех; социалния успех/славата; личните постижения; справедливостта; любовта; интелектът или друго).

Това са чисто практическите измерения на духовните учения, които обаче винаги съдържат и метафизика – разбиране за съществуването и реалността, за структурата на света/космоса/вселената, за времето и пространството.
Много хора обръщат голямо внимание на метафизичните твърдения на духовните учения, което за мен не е задължително значение, тъй като аз съм доста практичен и прагматичен в подхода си към всичко в живота и съответно, ако те чисто практически са полезни, то според мен не е толкова важно дали описват правилно и коректно метафизичните аспекти на битието. Но във втората половина на статията ще стигна и до това, а сега да се върнем на практическата част.

Централен за духовните и религиозните учения е мономитът за героя, който е всеприсъстващ – идеята за призив, която получава определен човек, за да тръгне по пътя на героя (изпълнен с трудности и премеждия), но който води до вътрешна трансформация, след което героят да се върне в обществото/света и да сподели знанието /просветлението/наученото, което е придобил И/ИЛИ да поведе хората към нещо добро, въпреки първоначалните негативни реакции, съпротива и отхвърляне от част от тях (или от всички). Често в началото този герой се опитва да избяга от това призвание, отказва/оттегля се, но рано или късно разбира че това прави нещата по-зле (за него и всички) и се ангажира – живота/съдбата го поставя насила в такива ситуации, в които да направи този избор.

Особено историите от Библията са архетипни – историите за Каин и Авел; Йов; Исус – всички те са трагични и героите страдат, въпреки праведността си. Архетипни са в смисъла, че повечето от тях (особено на Исус) – няма как да са по-лоши, трагични, несправедливи, с повече страдание и злополучни. Но че въпреки това най-добрият залог в живота на човек е да запази вярата си в Бог/идеала си/най-висшата си ценност и да приеме случилото се вместо да (о)стане огорчен, злобен, наранен, негодуващ и да се обърнеш към злото.
Следователно страданието е/може да бъде път към себе си, хармонизиране с божествената си природа) и бог. Трансформациите се случват само когато има смърт (метафорична – на старото аз/модели или буквална). А подтика да се случи метафоричната смърт (на старото), за да се случи и възкресение, идва преобладаващо от страданието при наличието на достатъчно високо съзнание. Точно това се случва в терапията – старото умира, минава се през страданието, за да се стигне до любовта и тя да протече през човека и той да се въздигне.
Зад неврозата обикновено има липсваща връзка със себе си и потенциала/бога/божественото в себе си – невротикът е откъснат от тях и от любовта.
Според Юнг дори несъзнаваното ни и по-точно висшия аз/селфът/божествената ни същност през несъзнаваното ни дава страданието, от което имаме нужда, за да израснем, да разширим съзнанието си и да се приближим до просветление – тоест, че всичко, което преживяваме е необходимост.
За съжаление в модерността това не е популярно виждане и хората по-скоро се стремят да се избавят от страданието вместо да го използват за израстване (всякакво – личностно, духовно, че и социално и кариерно). В наши дни има всички средства за „успиване/притъпяване“ на съзнанието, така че да си упоен или разсеян и да не чувстваш, което пък пречи да почувстваш призив да започнеш да минаваш през страданието и съответно духовния път съзнателно, целенасочено и ползотворно.

Моите лични преференции откъм духовни учения са насочени към християнството (предимно новозаветно, но и старозаветното като необходима основа), както и към източните духовни учения.
Смятам, че това съчетание е много добро, защото в християнството има ударение върху любовта като активно вътрешно отношение, а на Изток като че ли по-скоро е пасивно (принцип за ненараняване и прочие). И съответно, че християнството дава добри насоки за междучовешките отношения и присъствие в света (подобни и на тези от изтока, но с може би по-голямо ударение върху присъствието в светския свят, докато на Изток има доста отделяне/оттегляне), а от друга страна твърденията на източните традиции са по-точни от метафизична гледна точка и добре се припокриват с някои от модерните теории за вселената и нейната основа и съответно с научните данни, които ги подкрепят.

От християнството за мен най-ценни са концепцията за служба на любовта/бога/съзнанието, че Бог е любов и ще е най-добре (за всички включително за нас самите), ако се опитваме служим на това във всичко, което правим (включително и най-вече в работата ни). Виждане на божественото в нас, другите и света и всяко нещо във света, както и на божествения промисъл във всяко случващото се нещо. Да резонираме с Бога/доброто/любовта въпреки слабостите, несъвършенствата и греховете ни.

От източните духовни традиции има много интересни разбирания за света, които съвпадат добре с някои от модерните теории за вселената от течението на conscious realism. Например, че има само единно съзнание/абсолют/брахман, а всичко останало е илюзия (мая) – тоест дълбоко единство при повърхностна двойственост. А Атманът (скритата същност, сърцевина на човека, цялостния self, но не само при хората, а при всичко живо и неживо) е индивидуалното проявление на съзнанието – съзнателен агент. И съответно целта в източните направления е достигане на недвойственост. Това е изключително сложна диалектична безтегловност, която предизвиква ума – едновременно има аз, но и няма аз, което поражда логическо противоречие, което не може да бъде разрешено на нивото на ума/рационалното, а само на преживелищно ниво. Илюзорна отделност която трябва преодолеем обикновено чрез медитация/съзерцаване.
В conscious realismна база добра научна аргументация се стига до заключението, че вероятността в хода на еволюцията сензорните ни системи да са се оформили, така че да виждаме обективната реалност е точно нула и че истината е твърде сложна и затова виждаме само потребителски интерфейс под тази форма (аналогично като при компютрите) и който не знаем как е изграден. Че не виждаме реалността и дори не виждаме абстракция на обективната реалност, нито ограничен прозорец към нея, а това е адаптивна фикция/възприятие – виждаме това, което трябва да виждаме, за да действаме адаптивно – да оцеляваме и да се възпроизвеждаме. Тоест сензорните ни системи са оптимизирани/максимизирани за способност за оцеляване и възпроизводство, а не за възприемане на обективна истина/това, което е такова каквото е.

Това не означава, че възприятията ни не са реални – реално е, че имаме възприятия, но те не отразяват реалността – може да се каже, че са реални/истински, но не са истинни. Преживяването е реално/истинско, но не е истинно/не отразява истината. Въпреки че по подразбиране ние (погрешно) приемаме, че има тясна връзка между двете.

Модерните открития във физиката казват, че време-пространството не е основно и не съществува като фундаментална структура в законите на физиката, а е концепция, която ние сме създали – просто потребителски интерфейс, който ползваме (и който може да е полезен практически) – структури от данни, които сензорните ни системи конструират динамично на момента, но които не са фундаментални.
Открити са по-фундаментални математически структури отвъд време-пространството и 4-те измерения на Айнщайн. Тоест има по-дълбоки и фундаментални структури и динамични системи отвъд време-пространството, които когато проектират обратно към 4-те измерения на време-пространството ни дават всичко, което знаем за него.
Нещо подобно казват и древните източни традиции – че времето и пространството са илюзия и че ако интроспектираш/се самонаблюдаваш/се самовглъбиш като при дълбока медитация и пуснеш всичките си възприятия – достигаш до нещо извън концептуалната мисъл – ставаш в контакт с дълбоката основа на битието/бъденето/вселената.
Ако това е вярно – няма да можем концептуално да разберем себе си като вид напълно и универсално (защото винаги може да стигаш до потребителски интерфейс/и, които са върху други потребителски интерфейси и логически никога няма да знаеш дали си стигнал до дъното), но можем да разберем/познаваме себе си като бъдем себе си (чрез преживяването си – като преживяваме неща) и следователно живееш, преживяваш и се наслаждаваш на преживяването. Това прави нещата напълно лични, но предполагаемо научни.

Разбира се изследването на тези неща вероятно ще доведе до развитието на нови технологии, но никога няма да стигнем до дъното.
Вероятно най-добрите учени са направили големите си прозрения и открития като са свързали двете – живеенето/преживяването/бъденето-в-света с мисленето и анализирането.

Друго интересно възможно следствие от това е, че разликата, която правим между живото и неживото (живеенето и неживеенето) е продукт на ограниченията на интерфейсът, който ползваме и следователно тази категоризация не е фундаментална и при това положение не можем да приемем неодушевените/безжизнените неща за неживи и вероятно е доста по-сложно.
И трябва да гледаме на съзнанието през/като съзнание – не като нещо, което възниква във времето и пространството, а може би като нещо, което създава времето и пространството като структура/и. И че съответно съзнанието е фундаментално за вселената, но че човешкото съзнание/съзнателност е само една от безкраен брой съзнания/съзнателности
(всъщност дори у хората, ако разделиш мозъка на две – ако разрежеш мазолестото тяло в мозъка –> получаваш 2 различни съзнателни преживявания).
Неща, които отново бива коментирани от духовните традиции на изток преди хилядолетия – че дори камъкът има съзнание/съзнателност; че всичко, което има е един безкраен голям съзнателен агент/съзнание, което е безкрайно сложно и надхвърля всяко съдържание, но за аналитични цели можем да го разпаднем до по-малки и прости съзнания/съзнателности (безкрайна вариация от тях) включително до най-простия съзнателен агент, който има само едно съзнателно преживяване.
При това положение вероятно никога няма да разберем защо и как имаме съзнателни преживявания и откъде идват те.

Следващо интересно нещо е свързано с кооперативност на дълбоко ниво фона на привидна конкуренция. Напълно е възможно (на теория) съзнанието/съзнателността да е съдействаща, но да изглежда сякаш има конкуренция, състезание, борба за ресурси и репутация, групово мислене, емоционалност и защитни механизми (дори и еволюция, че даже и голям взрив) – при проектирането от реалното (така както са нещата и тяхната динамика според тази теория) към привидното (това, което възприемаме). Тоест че те са просто продукти на интерфейса/по-дълбока система, в която тези неща не са фундаментални (нещо като оптическа илюзия). И тук отново има припокриване с древните учения според които всички сме едно и на дълбоко ниво всичко, което се случва/правим допринася за развитието на съзнанието/съзнателността и опознаването ѝ/му (на самото себе си).
Предизвикателството на тази научна теория е да покаже точно това – как съзнателни агенти дори с неограничени ресурси пораждат еволюция чрез естествен подбор чрез проекция/и, както и съответно усещането за аз/селф, отделеност от другите и вселената.
Че представата за себе си (както и за отделни обекти) може да е продукт на проекцията на съзнателния агент, така както се поражда времето, което иначе го няма (в тази теория), а че всъщност има безвремева динамика на съзнателността и проектирането ѝ.
Може би това, което съзнателността прави е да се проектира надолу в този или онзи човек/същество/предмет, за да разбере себе си и да надхвърли лимитите на малките неща/икони/интерфейси, които използва през взаимодействията.
Следователно всичко (всеки човек, животно, предмет, обект) е потенциален портал за взаимодействие със съзнателността/съзнанието.

Типично идеята за симулация/виртуална реалност или игра възниква в рамката на физикалистките теории (и че има програмист отдолу/отзад), което е много различно от идеята за симулация в тази теория (conscious realism).

Практическите последствия от всичко това са доста големи – идеи идващи от духовни традиции като:
– че не съзнанието/съзнателността е продукт на тялото или е в капана на тялото, а че то/тя е фундаментално и от него се ражда тялото (илюзията за тяло).
– че не мозъка създава съзнателните преживявания (или съзнанието), а съзнателността създава мозъка.
– че целият ни организъм е интерфейс – структура от данни, която е виртуална.
– че не сме малки същества в голямото време-пространство, а ние сме отвъд него – ние създаваме това време-пространство и всичко, което възприемаме.
– че всичко, което ние сме е изключително сложна съзнателност/съзнание, а всичко друго е виртуална реалност, която създаваме на момента.
– пускането на представата за Аз, който се конкурира с другите и изобщо за отделен Аз, а че има по-дълбока същност (селф/същество/съзнание) отвъд времето, който предшества всяко съзнателно преживяване – отвъд аз-ът продукт на проекциите.
– съответно всичко физическо и материално, в което се инвестираме и състезаваме да трупаме е като виртуална реалност, която възприемаме за истина.
– съответно се губи страха от смъртта, защото е просто интерфейс, който губим.

Ако тези неща са верни – това би означавало, че е необходимо съзнанието да се събуди за тях – отново концепция/и, за които се говори в множество духовни традиции.
Тези идеи са доста предизвикателни и тежки за ума ни и водят до голямо разделение и бунт вътре в нас, защото сме много потопени в тази реалност и силно инвестирани. Ако пък не ги отхвърлим и особено ако ги приемем, то излиза че сме живели по грешен начин досега; че сме придавали важност на неща, които не са важни и са виртуални, което може да предизвикат екзистенциална криза -> „Какво правя в живота и има ли смисъл? Заслужава ли си?“.
Може би истинския смисъл на живота е съзнанието (което е безкрайно и неспирно) да изследва безкрайното разнообразие от структура/проявления, които има и по този начин опознава и разбира себе си през нас самите (или през конкретното същество/обект), открива възможностите си като така се въздига.
В някои духовни традиции се казва, че ние сме начин божественото да се види през собствените си очи, което до голяма степен се припокрива с предишното изречение.
Това променя цялото възприятие за притежания, идентичност, оцеляване и смърт и съответно начинът по който живеем – доста неща стават излишни. Част от пристрастяването/привързаността към интерфейса е заради историите, които създаваме и си разказваме и нещата на които изкуствено придаваме важност.

За всеки от нас режима по подразбиране е да не сме осъзнати и в най-добрия случай да си мислим, че виртуалната реалност е истинска (в смисъл, че наистина живеем във виртуална реалност, но през призмата на физикализма, а не на реализма на съзнанието или както там би трябвало да се преведе на български въпросната теория/течение).

Медитацията може да помогне с всичко това –

Неслучайно в източните духовни учения се набляга на медитацията и медитативните практики като начин да се прозре тази илюзия и затова те са толкова застъпени – да спрем мисленето и само да наблюдаваме без да мислим, така че да виждаме през нещата. Да пуснем всички тези неща (мисли, идентичност, история, име, образование), да ги оставим да загубят релевантността си в момента тук и сега -> съзнателно преживяване на реалността (единствената реалност, а не историите) – отиване отвъд историите на интерфейса.
Но по подразбиране сме в другото и трябва да полагаме усилия да се връщаме към осъзнаването и да не биваме отнесени в играта.

Плашещо да е да гледаме отвъд интерфейс, защото сме силно привързани към играта.
Според тази теория (а и източните традиции) е необходимо постоянно да медитираме, да се изкарваме от заблудата, да излизаме от капана и да осъзнаваме кое е наистина истинско и важно (съзнанието, което създава всичко останало).
Когато сме извън мислите и интерфейса – не се чувстваме отделни и различни от другите, няма нужда да се борим един с друг, а сме в съюз – преживяване за любов в дълбокия смисъл на думата, което е фундаментално.
Неслучайно любовта е основна в Християнството – да обичаме другия означава да обичаме себе си (и обратно), защото сме част от едно цяло битие/съзнателност.

Всичко това макар и да е теория – за нея има добри научни и математически данни в подкрепа.
В тази теория недоказуемото, което се приема за основа или разговорно казано „чудесата“ (каквито има във всяка теория – твърдения, които се приемат по начало и не се доказват) са:
– че съществуват съзнателни преживявания (вкусове, миризми, усещания и прочие) – те са дадености и са фундаментални – не са извлечени/получени от физиката, нито са функционални свойства на частиците (както се приема в други противоположни теориите от редукционистки тип).
– че тези преживявания имат последствия и могат да активират други съзнателни преживявания (че има вероятностна връзка между съзнателните преживявания).
Както се вижда тук подходът е противоположен и обичайния „твърд проблем“ за съзнанието е различен – как тръгвайки от съзнателни преживявания се стига до (построява) време-пространство, физически свят, мозък и всичко останало вместо как от малки частиции взаимодействието между тях се стига до съзнание/съзнателни феноменологични преживявания.

Съответно при това предполагаемо положение на нещата, то източните духовни учения дават добри насоки как да живеем в светлината на тези идеи:
– принципа на ненасилието;
– нагласата за приемане на всичко такова каквото е;
– разтваряне на егото и позиция на Атман;
– пускане на желанията, които раждат привързаности и страдания;
– приоритизиране на любовта/бог в нас и живот през нея включително във всяко действие – правилно правене с фокус върху действието с любов без умисъл за резултатите (действие в бездействието);
– смъртта като връщане в абсолюта (тоест оттегляне от всичко, което те свързва с външното/симулацията).
– осъзнаване, че на дълбоко ниво всички сме едно/свързано, но на повърхностно изглеждаме като отделни (сме отделни проявления на всеобщото съзнание).

Тези вярвания макар и плашещи, също така дават едно спокойствие на духа – че си част от пълноценен цикъл, че имаш значение/смисъл от съществуването ти, че си важен, че не е нужно да се вкопчваш в разни ефимерни неща. Много грижи, конфликти и безсмислени преследвания и стремежи автоматично отпадат.

Разбира се това е само теория и дали е така – никой не може да каже на този етап. Но все пак е доста интересна и добре подкрепена, а освен това има припокриване и с много от световните психодуховни учения.

В заключение бих казал, че религията е външната обвивка/черупка, а духовността е вътре в нея. Но проблемът е, че често това, което е вътрешно отпада за сметка на външното (ритуали и механични действия), докато вътрешно човек не живее по този начин.
Външните ритуали могат да са добра котва, която да заземява духовното в ежедневието и да го подсилва, но може и да са просто механично правене.
Обикновено това се случва при религиозното институционализиране, когато се поставя фокусът навън.
А най-добре тези две неща да се синтезират, така че външните символи и действия да са отражение на вътрешното.
Неслучайно повечето хора са силно отблъснати от религията – поради големите разминавания между външно и вътрешно тоест преживяването на чувство за лицемерие и фалш.
Всяка духовна практика може да е стане изкривена и да се превърне в духовен байпас като това има степени. Защото духовната практика е нещо изключително трудно и изисква постоянно усилие.

Вашият коментар