Една трудна за писане тема. Може би най-трудният за съставяне текст за четиригодишното ми обучение в школата на БАЕП. Това е така, защото основната трансформация при мен се случи (и продължавева да се случва) благодарение на преживяното, на интеракцията с всичките Човеци, замесени в обучителния процес – преподаватели, колеги, гост-лектори.
Преди известно време попаднах случайно-неслучайно на една мисъл на Демостен: „Най-лесно е да измамиш самия себе си.“ И мога категорично да застана зад тези думи. Ето и причините за това: от една страна всички ние, хората се раждаме в определено семейство. Тук под „семейство“ по-скоро имам предвид „семейна система“, която носи в себе си определени модели на поведение и функциониране. Тези модели са се зародили в хода на семейната история и много често придобиват устойчив характер. Трудно се разпознават като неадаптивни, нерелевантни за доста от ситуациите, в които животът ни поставя в контекста на тук и сега. Няма да отивам в посока на търсене на корените, историческите предпоставки в хода на цялостното човешко съществуване, които са довели до възникването на тези индивидуални, семейни модели на функциониране, а по-скоро ще насоча вниманието си към ролята им в настоящето.
От друга страна, раждайки се в определеното семейство, е нужно да сме адаптивни. „Най-лесният“ начин за това е, когато възникнат външни, стресови, фрустриращи фактори, които надвишават многократно детските ни лимити, да усвоим вече утвърдените модели на семейната система. Много обобщено, но смея да твърдя, че това е механизъм за придобиването на характеровите ни травми, които в бъдеще биха се разгърнали в невротичността на порасналия възрастен човек.
И къде в цялото това описание седи маменето на самия себе си, както Демостен казва? Намира се в нашето незнание. Невротизираните възрастни, най-общо, не знаят, че не знаят. Имат множество слепи петна, зад които седят спомени за отминали болки. Ще дам пример: за човек, който е разбрал като дете, че да се помоли на някого за помощ например (Тук дори, ако говорим за бебе, нямам предвид вербално молене с думи, а плач – единственият начин да покаже нуждата си пеленачето.), е страшно, опасно, уязвяващо – то той като възрастен няма да може да се доверява, да делегира задачи, да се отказва, когато наистина не може повече. Защото емоционалният спомен ще го връща към там и тогава. И на помощ идват средствата, чрез които мамим самите себе си – защитните ни механизми. Рационализация, интелектуализация, проекция и още много други.
Мъдрият живот обаче не би ни оставил просто така – да седим в добре познатото блато. Често ни праща различни житейски ситуации, че дори болестни симптоми, които да ни подскажат къде имаме да работим със себе си. Аз не правя изключение.
Преди 4 години записах обучението към БАЕП, което беше отклик на нуждата ми да потърся своите отговори, за тогавашно ми положение. Чувствата ми бяха на изоставеност, отхвърленост, неадаптивност, невъзможност да се впиша и видях в обучителния курс към школата възможност, изход от тревожността си. Спомням си чувството от първия ни обучителен модул, когато бях седнал в ъгъла, в края на диванчето, възможно най-далеч от всички и се питах „Абе какво правя тук? Та аз дори не съм психолог по образование.“ И най-големият ми ужас: да се представя пред всички, тогава напълно непознати, колеги.
Това беше началото.
В хода на четирите години обучение, които наистина минаха като един миг, започна и моята същинска лична трансформация. Сега от позицията на времето бих казал, че най-лечебното нещо, най-изцеляващият терапевтичен „инструмент“ – беше взаимодействието с хората, включени в този процес. Взаимно си натискахме бутони, разязвявахме си незараснали рани, провокирахме се, но всичко това се случваше в една атмосфера на любов и уважение. Така успях и аз да разкрия автентичната си същност, която дори за мен беше непозната до този момент.
С цялата условност, че започналите процеси продължават да се разгръщат и сега – започнах да присъствам, да ме има, да не се самоотхвърлям. Срещнах се с тъмните сенки на личното ми минало – събития, които в очите на порасналите възрастни от обкръжението ми са били незначителни, дори невзрачни, ала оставили дълбок отпечатък в детската част от мен.
Осъзнах какво се влага в така популярното и вече превърнало се в клише „Обичай себе си!“. За мен на първо място в себеобичането се оказа възстановяването на връзката с тялото ми – храмът на душата. И любопитното е, че то винаги изпраща послания, насочващи към нуждите и потребностите ни. Само че гласът му е тих. Иска се оставане в тишина, за да можеш да го чуеш. Това е така, тъй като в турбулентните, забързани времена, в които живеем, носещи хиляди изисквания за постигане на още и още, за притежание, контрол и власт – шумът е с високи децибели, в прекия и в преносния смисъл.
Тук идва следващ елемент от моя път през последните години – нуждата от здрава, ясна, коректно поставена граница. Това е също широко дискутирана тема напоследък. Първоначалната ми представа беше, че да кажеш „Не“ те отделя от Другия, разбирайки – лишава те от принадлежност. Но парадоксът е, че именно казвайки „Не“ имаш шанс да се свържеш още по-истински и автентично с другия, защото коректно поставената граница те прави честен. Тя отменя необходимостта от маски, преструвки, заобикалки, оправдания и всякакви други прийоми, чрез които да омилостивиш човекът срещу теб така, че той да не си тръгне от вашето взаимоотношение. Когато поех риска да слагам граница в прекия, но по-скоро в преносния смисъл на външния шум, за който писах по-горе, се отвори пространството за свързването със себе си.
И като съвсем естествено следствие дойде импулс за свързване и с другите, със света като цяло. Разликата е, че това свързване е през любовта и автентичността, а не през страха и маската.
Не на последно място, още един вектор от моя личен път, е търсенето на здравото недоверие към света. Какво имам предвид? Когато сме в бебешка възраст, доверието към мама или обгрижващата фигура е сто процентово. Отворени сме изцяло. И това е нормално, природно. В хода на порастването ни обаче се появява необходимостта от преценка на ситуацията и това кой стои срещу нас. Има ли обективни данни, че мога да се доверя, да се отворя към този човек. Защото пълното, рязко, без подобна преценка доверие е по-скоро признак за наивитет. Отварям една скоба – в живота има ситуации, когато е нужно да се довериш изцяло, да се оставиш в ръцете на другия без проверка на реалността, както е психологическият термин, но в предходния пасаж по-скоро визирам по-общия случай. И нещо много важно, което искам да отдиференцирам: здравото недоверие предхожда действието ни, а не – спира действието ни. Защото вторият вариант представлява едно натрапливо зацикляне в колебанието, което резултира само по себе си в неудовлетвореност. Това е нещо, което осветлих за себе си в хода на обучението ми по ЕП и по което продължавам да работя.
Може би като финален аспект от моето пътуване през ЕП школата бих разгледал грешките. Осъзнах, че да грешим е много важно. Към днешна дата се опитвам да разглеждам темата през любопитството: Какво ми носи тази опитност? Какво мога да науча от ситуацията? Какво мога да направя по-добре следващия път? А тази нагласа е много целебна, защото по този начин вината, която нося в себе си, има шанс да се трансформира в здрава отговорност. В допълнение – нещо много есенциално: има огромна разлика мержду „Аз допуснах грешка.“ и „Аз съм сгрешен.“ Едното ни дава ключ към свободата да трупаме опит, а другото препотвърждава записаните в нас програми и модели. И да, част от смисъла е да изпитаме всички чувства и емоции, които носят със себе си грешките – тъгата, болката, неудовлетворението. Защото, вярвам, само при срещата с тези тъмни наши аспекти имаме възможността да продължим напред.
Моят път към себе си продължава. И школата по Есествена психотерапия е една от най-значимите гари по маршрута. Макар престоят от четири години да приключи и пътуването да продължава – има неща, които ще останат отвъд времето. Знам със сигурност, че не знам коя е крайната ми цел, но посоката – все повече я усещам.
Благодаря ти, Орлине, че създаде школата! Най-много ти благодаря за доверието в мен и възможността, която ми даде!
С признателност,
Сашо, по-цялостен човек
