Това, което избирателно забелязваш, и това, в което участваш, гради опита ти.
Уилям Джейм, философ от 19 век
Поведенческите експерименти имат за цел да предизвикват страха от авторитети, от „какво ще кажат хората“, провокации към мазохистичното поведение на замълчаване, „преглъщане“, изоставяне до преобразуването им в ресурс за промяна на характеровите структури. Изпълняват се по подходящ начин, в социални пространства, където вероятността да бъдем разпознати не е голяма. За да се постигнат резултати е важно да има доверителна, емпатийна връзка терапевт–клиент. Целта на тези експерименти е и да се проверят изкривените вярвания, познания на клиентите( напр. „те ще ме изгонят, критикуват, няма да успея да кажа…“). Подпомагащо е човек да се фокусира предварително върху задачата, а не върху себе си. Това дава възможност да се намалят защитните поведения, защото допринасят за поддържането на дисфункционални вярвания и мисли, които всъщност искаме да модифицираме. Предварително терапевтът обсъжда с клиентите, че ще се структурират сесиите така, че терапията да се фокусира върху постигане на целите.
Дадената ситуация, често предизвиква негативна емоция. Регистрират се автоматични мисли, които е добре да бъдат вписани с цел анализ и наблюдение. Има индикации за объркващи физически усещания. Когнитивното изкривяване „всичко или нищо“, вписва се свръхгенерализация, дихотомно мислене, прибързани изводи, етикетиране, персонализация…са част от този емоционален преход.
Поведенческите експерименти са част от психотерапевтично поле, но на открито в естествена среда. Там, където страховете се раждат– на улицата, сред тълпата, сред виковете на протестиращи или сирените на линейки. Участието в този социален театър, дава възможност човек отново да се предизвика, да се заживее в кожата на „слаб“ и да даде нов, адекватен отговор на поведението и мислите си. Когнитивното реструктуриране започва от промяна на зоната на комфорт, предизвикателна среща със собствените си страхове до тяхното опознаване и приемане, вече като житейски ресурс. Страховете не са тъмни сенки, а малки наказани усещания в тайните ъгълчета на душата. Експериментите имат за цел да ги осветлят, за да ги опознаем отново. Ние не можем да контролираме какво се случва около нас, но можем да открием изкривените мисли в нас, както и да ги променяме. Целта е да прегърнем „страшното“, което често има очи на изоставено бебе.
Ето е моята малка, но силно наситена с емоции история:
Личното ми предизвикателство с цел да регистрирам страховете си от това, какво ще кажат хората за мен, как изглеждам, мога ли да се провокирам да бъда смела вербално, да наблюдавам средата, да впиша своите нагласи, чувства в несигурна, но естествена среда. Избрах да бъда клошар– неадекватен, отхвърлен, грозен, неприемлив, объркан, агресивен, смирен, умиращ, но не съвсем.
15–16 май, 2021 г. „Витошка“, гр. София
Облечена съм със стари, мръсни дрехи. Лицето ми е изцапано, нямам пари. Вали дъжд, който още повече усилва усещането за тревожност, за неочакваност, за страх. Нямам чадър, търся с поглед да си намеря найлон, стара торба, кашон или просто нещо. Първите минути ме обзе желание да танцувам под капките, да се шегувам неадекватно с минувачите и го сторих. „Да, нямам трудности със социалната ми тревожност. Всъщност съм по–смела и пряма, отколкото си мислех“. Продължавам. Мазохистичното, шизоидно мое ядро се свързваше лесно с тази ниска, долна Земя. Чувствах се добре, защото бях „невидима“. Кой се интересува от мен? За първи път осъзнах огромната роля на чешмите. Тези, които са безплатни, тази красота на бликащата вода от тях, която е все още дар за всички. Напих се. Около мен има много контейнери, кофи за боклук. Гладна съм. Явно не достатъчно, защото не успях бързо да си пречупя егото. Гнусотията да бъркаш с голи ръце в боклуците на другите е трудна за мен задача. На гладните хора им се налага да го правят и вече претръпнали не усещат погнусата от миризмата на изхвърлени останки. „Повръща ми се, няма да ям!“ Взирам се в очите на минувачите и разбирам, че съм едно цяло с контейнерите. Като фото тапет, залепнала до тях, някак си нормално допринасям за грозотията в мащабен план. Студено ми е. Продължавам, но с бавни стъпки, нямам посока, но имам цел. Кофи, боклуци, пак кофи…..
Уморих се. Това ме провокира да си поседна на паветата пред една луксозна витрина. Просих за стотинки или може би повече за духовна милостиня, за одобряващи погледи, за някакъв вид приемане. Имаше навес. Тогава за първи път видях безразличието, отвращението, студенината на хората. Вторачвайки се в тях, те ме пробождаха със студени, празни погледи. От това най–много боли. „Болно ли ни е обществото?“ Бях не клошар, а сякаш объркан дух, без плът, без съдържание. Зная, че сърцето ми тупти, но никой не ме забелязва. Отхвърленост. Често с нашите клиенти работим по тази тема, по тази болка. За да бъда до тях в този адски импулс на душевно умиране, беше нужно да го допусна да преживее и в мен. Слабост, но изпълнена със сила. Вдигам отново очи и виждам много добре облечен човек на средна възраст. Никога няма да забравя изражението му, обувките – да. Вторачих се нахално в очите му. Погледна ме толкова студено и пробождащо, почувствах се много, много долу. Той живееше в друг свят.
Обувките, тези ходещи подметки. Първото нещо, което забелязват клошарите са чипиците– детски, гумени, евтини, луксозни, мръсни или лъскави. Замислих се, че хората се делят на видове обувки. Обикновените маратонки, детските сандали някак си се движеха с лекота, не ме заобикаляха. Тези, с естествената кожа от скъп велур бяха гордо притежание на „високите“ хора. Те ме наблюдаваха по различен начин.
Клошарите, болните, отритнатите, обезличените, слабите са проекции на човешките страхове. Те са превърнати в контейнери, в които могат да видят частици от себе си, но се страхуват от тези огледални образи. Аз бях и в тях, и горе и долу. Като в дуалност, в паралелен свят, душата ми съществуваше и в тялото с лъскавата опаковка, и под окаляните дрехи на лудият идиот.
Часовете минават и тялото ми започва да реагира, психосоматично ми помага още повече да науча за страдалческото усещане на тъгата. Изморена съм, гърлото ми е пресъхнало, повръща ми се, студено ми е, имам болки в корема, шум в ушите, сухота, сякаш жизнените ми сили са се изпарили в мрачното време. Не усещам телесното си съдържание, празно ми е. Главата ми продължава да е клюмнала, вече нямам сили да се предизвиквам в магазините, да умолявам да ползвам тоалетна с мокри дрехи в скъпи магазини, да имитирам паник атаки в тълпата. Пиша мисловно своето писмо до смисъла. Ето и малка част от него:
„Нищо, нищо, нищо…нямам нищо. Усещам, сякаш съм мъртва, боли ме. Празно тяло. Искам покой, да умра на топло, да заспя, да отлетя, да бъда в безкрая, да бъда в един по–идеален свят, да бъда на моята си планета, до моето си Слънце. Не съм още, дишам. Но, нямам сили да плача, сълзите не потичат. Не могат да пробият студеното ми сърце, нямам кръв, нямам сили, заспивам. Никой не помага, ядосана съм. Боже, помогни ми! Моля те! И сънувам пробождане, като светкавица в сърцето си. Още съм жива, дишам трудно, няма значение. Една сила, едни невидими ръце ме повдигат от студа, от калта. И винаги ще помня това–моето чудо. Благодаря ти, Боже че вярваш в мен! Най–важният разговор беше между мен и теб. Има ме.“ Това са разбъркани мисли, щрихи, които успях да уловя по един първичен, чист начин, в най–силните моменти, в тялото на отхвърлена никаквица. За мен те са ценен допир до другото ни аз, това което страда, боледува, понякога иска да умре, друг път да благодари и да продължи.
И продължавам да искам просия. Стоя на павета, мокра съм, окаяна. Не успях предварително да си намеря кашон. Агресията ми към хората, тези които дори не ме забелязват, вече е трансформирана в смирено приемане. Нямам вътрешен контрол, нямам сили да се фрустрирам, някак съм се доверила на съдбата. Нищо, че играя роля. „Не съди, за да не
бъдеш съден!“ И тогава видях, ококорих се, живнах.
Децата
Виждаха ме само децата. Те ми подаряваха усмивки, дърпани агресивно от ръцете не родителите им, които изпитваха страх от моето тяло. Усетих блаженство, че ме има. Някой ме харесва, регистрирана съм. Вече не съм дух с празно от съдържание тяло, а душа, която може да дарява усмивка, топлота. Децата не изпитват страх, те са смели. Винаги съм знаела, че те са много по–сензитивни от възрастните, но никога не бях преживяла тази истинска любов в невидимото отношение, в полето на общуване. Те са ангели. Изправих се, отърсих се и продължих по оживената улица. Имаше толкова много различия в човешката природа, всички събрани на една улица. Тогава видях онзи Човек.
„Случайна“ среща
Той беше мъж на средна възраст, добре облечен. Плачеше, взирайки се в телефона си, до него имаше две отворени бутилки с луксозна бира. Аз и моите колеги Мария и Павел( и те в роли, солидарни едни към друг) се доближихме до него, някак си деликатно се настанихме до мястото му. Нямам представа, защо отидохме. Нещо човешки в нас и в него ни покани. Първото нещо, което ме вторачи бяха сълзите му, които капеха върху телефона, а там имаше снимка на дъщеря му. Лицето й беше усмихнато. Попитах го: „Можем ли, да ти помогнем?“ Погледна ни и заговори на турски език, по–късно и на английски език. Обясни, че е от Истанбул. Дъщеря му има нужда от него, но той не е при нея. Защо тази среща за мен, се оказа толкова въздействаща? Научих, че силата на терапията е в емпатията, в човешката сила на приемане, на това да даваш присъствие и да се слееш в полето на емоцията. А, тя понякога е толкова силна и разтърсваща.
Психотерапия на улицата
Човешката ми съпричастност в тази среща се изрази, чрез това да докосна ръцете му, до го погледна в очите, да му предложа помощ. Да бъдем до него. Създаде се енергийно поле, което само ние участниците в него имахме привилегията да усетим. Импулсивно тялото ми резонираше с чуждата болка, от очите ми се родиха неговите сълзи. В този процес няма контрол, има огромна сила и тишина. Тогава този вече наш Приятел, се изправи и ни погледна. Започна да ме умолява да ни помогне, да ни подари храна, пари, да ни дари щастие. Тръгнах си, та нали аз бях отишла да дам помощ.
Тази „случайна среща“ ме научи, какво означава живата психотерапия, тази която се случва на улицата. Огромното значение на това да присъстваме до болката на другите, да ги приемем и да ги обичаме, такива каквито са. Просто да бъдем до клиентите си, да резонираме с техните усещания, да трансформираме самотата им във величието на човешките сили в нас, за да създадем невидимо поле на общуване. Научих се, че хората и в най–голямата си слабост и болка умеят да даряват, да искат да помагат, да обичат. „Човекът, който плачеше, искаше да ни дари щастие“. Дрипите ни за него, нямаха никакви значение. Аз вече не бях клошар, а човек. Благодаря ти, без да знам името и къде си!
Малките, големи истории през очите на психотерапевтът
Поведенческите експерименти имат за цел да ни направят по–цялостни творци на нашата реалност. Да наблюдаваме проекциите на клиентите в кабинета, но предварително да сме ги преживели и опознали. Да сме ги интегрирали в себе си, да сме ги осветлили, да не бягаме от слабостите, в които има тъга, гняв, прошка, смелост, „умиране“…
Успях да се видя в слабостта си на просещ човек, който е отхвърлен и унизен. Успях да се видя и в студените погледи на някои минувачи, успях да се свържа и с децата, и с уличните кучета, и с усмихнатите улични музиканти. Бях във всички тях и продължавам да живея с тези различни емоции, които са и мои, да рационализирам.
Поведенческите експерименти са подходяща терапия за всички тревожни състояния. Те водят до характерови промени, до преживелищно реструктуриране, до интегриране на негативните проекции, до цялостно себепознание. Преобразуването на контролните ни бутони става мощно и естествено в непринудена среда и води до освобождаване на блокирани полета, която енергия усещаме като прилив на свобода и лекота в поведението ни. Социалната тревожност се трансформира първо в приемане на себе си, без очакване на оценка от другите и води до самодостатъчност и самоприемане. Естествената терапия на терен е възможност да си направим личностова ревизия, да се видят собствените ни проекции в другите, да научим за човешкото ни долу и горе и да можем да живеем резонирайки със светът, в който сме. „Да бъдем промяната, която искаме да видим и в другите.“, Орлин Баев.
Този житейски опит за мен ми даде възможност да видя цялостно личността, която съм избрала. Проекциите, които създавам, когато съм на „дъното“, гневните ми импулси към другите, но същевременно живеещи и в мен, благодарността, че имам възможност да избирам, щастието за това, което имам ме изпълват с по-качествено функциониране тук и сега.
Яна Донкова
Специализант ЕП
