Социално-поведенческите експерименти в естествената психотерапия

или най-великата среща с мен самата, която съм преживявала до сега!

Не пиша тази статия толкова, заради домашното задание, а заради самата себе си. В опит да оставя в следващите редове поне частица от преживяното от мен по време на поведенченските експрименти на последния ни модул в Школата по Естествена Психотерапия. Да облека в думи поне някои от чувствата си, и да ми послужи някой ден този текст като котва за трансформацията, която преминах и да го прочета след години стаж като психотерапевт (Ако е рекъл Господ!). Струва ми се важно за нас като терапевти да водим отчет пред себе си, а и защо не пред клиентите си за личната ни трансформация, за нашия собствен път на себеоткритие и себепознание. Какво по-ценно от това да предадем нататък “преживяното през червата”, както казва нашият учител Орлин Баев.

Мислим си постоянно колко сме различни един от друг, как за един това е важно, а за друг онова, чудим се този пък защо говори или прави това, а аз разбираш ли, никога не бих напавил така, все се фокусираме върху различията си. Но истината е, че ние човеците сме много еднакви! Даже бих казала, абсолютно идентични в същността си. Всяко живо човешко същество има няколко основни базисни страхове – от това да бъде отхвърлен, унижен, предаден, изоставен, да бъде на дъното на пропастта. Разбира се, за справянето с тези страхове техники и методи Дал Бог по много и от всякъде. Като се започне от баячки, врачки, мазане с масла и чесън (шегувам се, разбира се) и всякакви други, през медитации, хипнози, регресии и всякакъв вид психотерапии. Но има само един доказан метод, който винаги води до доказан резултат. Аз го наричам методът “Който го е Страх от Мечки, ДА Ходи в Гората” или изправям се челно, очи в очи с най-големия си страх. Преживелищният метод е отдавна потвърден и от науката. Невролозите са доказали, че за да бъде усовоено качествено каквото и да е ново знание или умение, мозъкът ни има нужда да го преживее, а не да го попива пасивно.

Структура и цели на социално-поведенческите експерименти

Както вече стана ясно директното гмуркане в тези най-ужасни за нас страхове, дава най-добри резултати, а не анализирането и пасивното усвояване. Разбира се, това се случва при наличието на няколко важни условия.

Първо, експериментите се провеждат под егидата на опитен психотерапевт, който да даде насоки, праавилна нагласа и да създаде пространство за интегриране на преживяното в последствие.

Второ, в тази кошмарна за нас реалност се влиза истински и с двата крака, а не през някоя роля или маска, която за нас е по-удобна, но всъщност ни възпрепятства да стигнем дълбоко до базисните си вярвания.

Трето, целта на експериментите НЕ е да предизвикваме околните, а да се потопим истински в собствените си преживявания и усещания и да ги трансформираме. Всъщност нищо неподозиращите за това хора, които неволно стават част от сценария също се првръщат в огледало на нашите страхове. През техните реакции ние успяваме да си вземем още повече ценност от експериментите и да достигнем до неподозирана до този момент перспектива, скрита досега някъде там в дълбините на нашите защитни механизми.

Социално-поведенченските експерименти, които ние проведохме като част от обучението си в Школата по Естествена Психотерапия бяха в центъра на София, в най-оживените райони на ул.Витошка, НДК, Столична Библиотека, в един слънчев съботен ден, изключително подходящ за такъв челен сблъсък със страховете. Разделени бяхме по двойки. Предварително знаехме каква е структурата на експериментите. Тя минава през три основни етапа. Първият е идентифициране на собствените автоматични мисли. Такива в моя случай аз идентифицирах като: “ами, ако срещна някой познат”, “ако някой ме отхвърли или се подиграе с мен”, “ако някой прояви агресия”, “ако ме разкрие и трябва да се обяснявам”, “ако дойде полиция и се вкарам сама в беля”. Истината е, че Вселената ме срещна челно с повечето от моите автоматични мисли, но затова по-късно. Следващата стъпка е гмуркане още по-дъбоко – откриване на дълбоките базисни вярвания, които стоят под тези мисли. Това се оказа по-трудна задача за мен, от колкото си мислех и продължи, както по време на експериментите, така и след това, може би и няколко дни по-късно. Някои от моите базисни вярвания бяха свързани с преувеличаването на външната валидация от познати и непознати на улицата и това как би повлияла тяхната реакция върху моята себеоценка. Оказа се, че докато просех като клошар, облечена в най-износените, скъсани и смръдливи дрехи, с които баба работи в градината, с мазна коса и напудрена с малко кал по лицето, почти никой не ме забелязваше. Всеки крачеше бързо и стремглаво напред по пътя си и броени хора изобщо отбелязваха присъствието ми около тях. Както много правилно отбеляза един колега, по време на обратната връзка, която давахме: “там долу те забелзязват само гълъбите, котките и децата.” Колко освобождаващо беше да го преживея, защото до сега “уж го знаех”.

Друго мое базисно вярване се оказа, че задължително трябва да съм дала частичка от себе си, да съм заслужила, да съм била полезна ПРЕДИ да получа каквото и да било в замяна. Аз дълбоко вярвах до този момент, че не заслужавам просто ей така, защото заслужавам и съм човек. Това ми вярване излезе много на повърхността при един от експериментите, в който седнахме в голяма книжарница с моя колега по средата и просто седяхме в нищото. Тогава в мен се надигна онова “ако не съм клиент, не съм оставила пари в тази книжарница, нямам право да съм тук, моето място не е заслужено”. Е, поседяхме така 15-20 минути и никой не ни обърна внимание, не ни изгони и не ни каза, че не сме клиенти и затова нямаме право да сме тук. И по това “уж бях работила до сега”, но уви явно не достатъчно!

В отделна категория бих сложила и базисното ми вярване, че светът на просяците и клошарите е самотен, сив, полужив и почти нищо там не се случва. Е, оказа се точно обратното! Животът там, на дъното, си има своята пъстрота, нюанси и преживявания. Само за 3 часа проведох разговори с толкова различни “колеги” по съдба, разбрах за живота им, за това къде ядат и нощуват. Един клошар дори ми даде 1,80лв, защото според него “заслужавам повече” и го “вижда в очите ми”. Смяхме се с друг колега по съдба, с трети полежахме заедно на пода, разделихме си по една ябълка и всеки продължи по пътя си. Определено и там има пристан, има душа, и най-вече има живот!

Третият етап от социално-поведенческите експерименти е реструктурирането. Тази стъпка е изключително важна, защото в противен случай си оставаме на ниво разасняване на страха, но без реално трансформиране на здрави когнитивни и поведенчески модели. Има няколко начина за случването на тази стъпка. Flooding (наводняване), медитация, молитва и смирение. Аз използвах всичките в различните експерименти. Например, когато влязох в голям магазин за козметика и попитах жена от персонала “дали има нещо за остра миризма, понеже много мириша”, тя ме насочи към нещо “по-като за мен”, сиреч от 2 лв и за 48 часа, че да ме държи. Тогава използвах наводняването, влязох директно в страха, той ме обзе цялата, треперх леко, усетих го буквално като вълна, която ме залива и точно след като излязох от магазина, вълната беше изчезнала, а треперенето спря. Когато срещнах погледа на познат на Витошка, също беше наводняване, но излязох от него с мисълта: “еми, не беше чак толкова страшно, видя ме и какво от това”. По време на просенето на земята, седейки на един кашон за около 40 минути, влязох в дълбока медитация, беше искрена среща с мен самата, а после се помолих за няколко минути и усетих истинско смирение.

Едно от нещата, които признавам си честно, успя да ме разтърси, беше проявата на агресия от страна на една жена, на възраст около 50 години, която изрита с невиждана от мен до този момент злоба купичката ни за стотинки, с която просехме. Истината е, че тук ми даде сила и упора фактът, че в този момент имах колегата до мен, с който успяхме да си разменим по две думи и да анализираме на бързо ситуацията. Хората “отгоре” предпочитат да НЕ виждат и да НЕ общуват с хората “отдолу”, защото ние събуждаме собствените им нежеланости. В случая някой апсект от живота на тази жена се е доближавал до клошарския, изпаднал, безцелен начин на живот, който ние с колегата олицетворявахме в онзи момент. Всъщност ние отразявахме като огледало някой от нейните най-големи страхове!

Както стана ясно подходът с ново име “който го е страх от мечки, да ходи в гората”, е най-бързият и ефективен метод за преработване и трансформиране на лимитиращи базисни вярвания във функциониращи модели на мислене и поведение. Но е от изключително значение да се следват етапите на този метод, да бъдем наясно с възможността за “играене на роли”, и най-вече да бъдем водени от опитен психотерапевт. Когато се преживееш като недостоен, отрепка, смръдливец, ровещ по кофите, пияница, измет, тогава и само тогава успяваш да се видиш истински…отвъд очакванията, проекциите, маските, защитите. Един от редките моменти, в който успяваш да видиш кой си ти наистина. Велико преживяване! Несравнимо преживяване! Безкрайно ценно преживяване!