Замисляте ли сте се какво е да си на дъното? Какво е да нямаш подслон и храна, да не знаеш какво те очаква утре или дори какво те очаква днес. Всеки ден виждаме хора останали на улицата и често ги подминаваме сякаш са загърнати с невидим воал. Какво събуждат тези хора във вътрешните ни светове? Един може да извърне очи, а друг да даде някакво подаяние набързо и между другото. Каквото и да направим, най-често подобна гледка буди голям дискомфорт в нас, който искаме да изчезне, защото ни е трудно да се срещнем лице в лице със страховете си от провал, нищета, отхвърляне, безлюбие или смърт.

Спомняте ли си кога последно осъдихте някой, че е нагъл, арогантен, държи се като простак или че е много груб, глупав или агресивен? Кои са поведенията и ролите, които отричате и никога не бихте си позволили? Именно този тип поведение често е бил силно осъждан и отричан в семейството ни или пък ние сме били директно наранени от него. По този начин, израствайки, сме си създали вътрешни забрани да влизаме в определен тип роли, за да принадлежим към семейството си или друга социална група и да не бъдем отхвърлени. Макар и тези ограничения да имат важна морална и социална функция, е важно да осъзнаваме, че всяка забрана изключва определена част от нас и може да ни отдалечава от нас самите.

По какъв начин това ни пречи? Страхът да не сме груби, агресивни или арогантни може да ни спира да бъдем асертивни, да заявяваме границите си, да поискаме повишението, което заслужаваме, да се намесим в ситуация, в която има несправедливост или просто да изразим нуждите си дори и пред най-близкия ни кръг. Отричането и осъждането на глупостта и на провала ни прави невротични перфекционисти, които на всяка цена се опитват да избегнат грешки в живота и живеят живота си спрямо очакванията на другите. Страхът от провал и нищета ни пречи да живеем смело, сърцато и да постигаме успехите, които можем да постигнем.

Страховете са присъщи за всеки човек и са една от основните теми на работа в естествената психотерапия. Понякога осъзнаваме част от тези страхове и познаваме влиянието им, но често умело сме ги скрили от себе си зад редица защитни механизми и не си даваме сметка по какъв начин влияят на живота ни. В общия случай, вместо да ги опознаваме, се опитваме да се дистанцираме от тях, за да избегнем дискомфорта, безсилието и болката, които събуждат в нас. Например, за да не бъдем отхвърлени, ни е страх да не би да ни видят като провалени, мизерни, никакви, смотани, глупави, нахални, егоисти и всички други роли, които ние самите виждаме като маргинални за обществото. Съответно автоматично потискаме автентичността си, емоциите си, съкровените си мисли, творчеството си и уязвимостта си само и само да се моделираме спрямо това, което не искаме да бъдем.

В процеса на лична терапия опознаваме тези страхове по много начини и един от най-мощните инструменти по този път са социално-поведенческите експерименти. През директно потапяне в ситуации, които събуждат страховете ни и ги вадят на повърхността можем преживелищно да изпитаме дълбоко потиснати и несъзнавани психични наличности в нас. Това пък ни позволява да започнем работа по реструктурирането и осветяването им още в самата среща с тях и в процеса на интеграция след това.

Тези фундаментални страхове, с които работим в психотерапията са преплетени с базисни убеждения – това са дълбоки и трайни разбирания формирани още в детството, които човек възприема като абсолютна истина. Може да звучат като „аз съм некомпетентен/дефектен/грешен“, „не заслужавам да бъда обичан“, „аз съм безпомощен и неспособен“ и др. Вътрешната промяна може да се случи по много начини – както в терапията, така и извън нея, но е възможно да е значително по-дълбока, ако базисните ни убеждения и страхове преминат поведенческа проверка относно тяхната валидност.

Как изглеждат социално-поведенческите експерименти?

Експериментите може да са най-различни и заедно с терапевта се планира конкретен дизайн, който да се отнася най-добре към процеса на всеки човек. Не се правят с цел подигравка или провокация, а целят дълбока работа по преобразуване на личността. Ще изброя някои примери подходящи за преработка на различни видове страхове.

Примерни експерименти при страх от излагане и отхвърляне:

• да се държите неадекватно, глупаво или просташко – например да прередите опашката в аптеката и на висок глас да поискате лекарство за венерическа болест или да вървите по улицата с бутилка алкохол или налудничава походка и поведение
• да купите нещо от магазина, но на касата да кажете, че нямате пари или пък да платите с монети по 1 стотинка, задържайки опашката и продавачката докато ги изброите
• да влезете в лъскав магазин и да поискате да пробвате най-скъпите рокли/костюми в продължение на поне половин час, да се държите снизходително и ангажирате хората със себе си и да излезете без да закупите нищо
• да пеете, да се смеете, да заговаряте хората по странен начин на оживени места
• в работа по двойки да вдигнете скандал с просташки обиди в препълнено кафене
• да се запишете на видео как говорите по някакви теми и да се покажете в социалните медии, удържайки цялата позитивна и негативна обратна връзка, която ще дойде в резултат на това

Страх от провал и нищета:

• да се облечете като бездомник, да обикаляте оживени улици просейки и ровейки по кофите
• в същото амплоа да влезете в заведения и да попитате дали могат да ви дадат останала храна
• да помолите случаен човек да ви купи нещо за ядене
• да пишете с грешки или неадекватно за ситуацията в социалните медии

Страх от загуба на контрола:

• имитиране на припадане, задъхване или получаване на паник атака на публично място
• на касата в магазина при закупуване на нещо да кажете, че не ви достигат 50 стотинки. Все пак  да помолите да ви дадат това, което сте искали да купите.
• заговаряне на непознати през комплимент, покана за излизане или под формата на лична анкета

Цели, планиране и провеждане на експериментите

Целите, които постигаме през социално-поведенческите експерименти са осветяване, разширяване и реструктуриране на нашите вярвания през реални преживявания в света, излизане отвъд нашите вътрешно приети норми на поведение и осъзнаване и удържане на съответните реакциите на хората отвън. Страхът е там, но не бягаме от него, а го изживяваме, опознаваме и се учим как да се прегръщаме в него. Колкото повече се приемаме в провала и слабостта си, толкова по-смело можем да изживяваме успехите и силата си.

Ще спомена някои важни аспекти при планирането и провеждането на експериментите:

Идентифициране на базисните убеждения и страхове – могат да се извлекат когнитивно през анализиране на автоматичните мисли с различни техники. Например на по-дълбоко ниво от мисълта „не искам да участвам в срещата на работа утре“ може да стои „страх ме е да не сбъркам“, под това ниво да бъде „страх ме е какво ще си помислят хората, ако направя грешка“, после да е  „страх ме е да не ме отхвърли колектива“ и най-отдолу да стои убеждението, че ако ме видят истински, хората няма да ме приемат и обичат. Експериментите се планират по начин, по който да предизвикат и да подложат на тест тези убеждения.

Дизайн на експеримента – избират се подходящи ситуации, спрямо темите, по които се работи. Избира се локация, време и среда, които максимално да подпомогнат успешното изпълнение на експеримента. Следва да се спазва плавна градация в степента на трудност на експериментите, която да позволи едно все по-дълбоко разгръщане и осветяване на страховете и последващо оцялостяване.

Съвместност и съгласие – планирането на експериментите е съвместен процес между терапевта и клиента. Като част от терапията, експериментите се провеждат заедно с терапевта, който следи и насочва работата да се случва през осъзнаване, качествено посрещане на страха и преработка.

Умереност – целта не е просто да си сложим маска и да влезем в експеримента като успешни актьори, защото това може да попречи да се докоснем до вътрешната си динамика. Отвън това може да изглежда като преиграване. За да има ефект трябва да се вживеем истински, оставяйки познатите ни маски и разбирания „кой съм аз“. Също така не бива да предизвикваме прекомерен смут, стига това да не е необходима част от дизайна на самия експеримент.

Доверие в процеса и в терапевта – впускайки се в подобен тип работа, целим да се оставим да изживеем това, което експеримента вади в нас и да останем в дискомфорта, доверявайки се на терапевтичния процес и на нивото на сигурност, което осигурява връзката ни с терапевта. Подобни експерименти се правят с насоките и под ръководството на опитен и вещ психотерапевт.

Интеграция и реструктуриране – за да бъде завършен процеса и за да даде своите плодове, след провеждането на експеримента се отделя време за анализ, осъзнаване на прозренията и изживяванията, както и за качествено интегриране на психично, емоционално, духовно и телесно ниво през медитация или хипнотерапия.

Личният ми опит

Като част от обучението по естествена психотерапия, специализантите преминаваме през всички процеси и методи, които учим, при това с много силен интензитет и дълбочина на работата. Образно казано – ние сме опитните зайчета в собствения ни обучителен път и това ни дава много важна основа и разбиране, които да прилагаме в практиката си. Затова и като група прекарахме 2 пълни дни в полето на социално-поведенческите експерименти. Ще започна разказа си как прекарах тези дни погледнато отвън, а след това ще насоча лупата към вътрешните изживявания.

ДЕН 1

Изживях първия ден като просяк в района на Витошка и градинката на Кристал. Работих в екип с моя колежка от школата и макар повечето време да бяхме в близост, този ден преминавахме през експериментите самостоятелно, давайки си пространство да потънем в изолацията и отхвърлеността на този тип живот. Впуснах се в преживяването под много ъгли – просих седнала на няколко места, обикалях по пейките и заведенията и директно молех за пари, влизах в заведения и магазини да помоля за някаква храна, спирах хора на улицата с молба да ми купят или дадат нещо. Още в първите няколко минути бях проверена от полицай, който обясни на мен и колежката ми, че е получил сигнали за нас. Реакциите на хората варираха от тотално изолиране и заобикаляне със страх, съжаление или презрение, през даване на подаяние през смущение, неприязън и бързане да се отърват от мен, до искрено любопитство и чистосърдечна помощ. Бях попивателна за страховете на хората и все пак за мен най-открояваща се и докосваща беше добротата в хората.

Кои базови вярвания събуди в мен този експеримент? От една страна, имах много утвърдителен опит на вярването, че каквото и дъно да ударя, животът винаги ще се погрижи за мен и че в хората има много доброта. Дори в един момент се наслаждавах на това да си лежа по центъра и да съзерцавам хората в убежището на моята дегизировка на пропаднал и мръсен клошар. Усетих лекотата на безвремието и липсата на цели и ангажименти и успях да усетя защо немалко хора избират съзнателно този начин на живот (това е доста често срещано в САЩ). Многократно разчупих модела си, че нямам право да искам и че ще бъда осъдена и отхвърлена, ако го направя. Не че нямаше осъждане и то много, но заедно с него насреща имаше поне толкова много приемане и сърдечност.

Хората и реакциите, които срещнах бяха много, но една конкретна случка ме трогна и насълзи. Влязох в един магазин за бижута и помолих продавачката – младо момиче във видима възраст на студентка – за малко дребни, за да си купя нещо за ядене. Тя ме погледна в очите с отчетливо желание да ми помогне, но и с голямо колебание… След няколко дълги мига, бръкна в джоба си и ми подаде ръка с думите „добре… само че това означава, че аз няма да си взема нещо за ядене днес“. Беше готова да гладува тя, за да не остане гладен някой друг. Да – от терапевтична гл.т. тази жертвоготовност не е здравословна за самия човек и говори за самозачеркване и често за липса на себелюбов и самоуважение. Но тя извира от една дълбока доброта и при преработка може да се канализира в алтруистично даване, което идва през подхранване и грижа за себе си и тече към света навън.

Разбира се, вътрешно не се срещнах само с доверието си в живота и хората. Това е едната страна на медала и тя може да съществува в нас, само когато виждаме и признаваме и другата. Многократно изпитах дълбок срам, че съм в позицията на неспособна, искаща, гадна, мръсна, низвергната, нахална. Срам, под който стои дълбокият страх от негодност на истинското ми аз и от отхвърляне. Особено силно беше в първите ми няколко опита да поискам нещо от тази роля. Срамът сякаш като отрова тръгваше от червата ми и заливаше цялото ми тяло с желание да се смаля, да се свия и да си затворя очите, за да не преживявам срещата с отхвърлянето, което очаквам да получа от света отвън.

Беше ми лесно да получавам, когато хората не ме виждаха цялостно, а просто ме възприемаха като обект или съд, в който да излеят своите проекции, страхове, съжаление, смущение или жертвоготовност. Много по-трудно ми беше с хората, които се спираха при мен, виждайки ме в моята нищета и които искаха да ме „спасяват“ – да ми казват как не съм за тук, да ме разпитват за живота ми и да ми казват, че мога повече. Един мъж настоятелно искаше да ме издърпа от блатото на мизерията и провала ми, оставайки няколко минути при мен през ролята на надъхващ мотивационен гуру. Докато говореше няколко пъти ми каза да го погледна в очите, а аз искрено отговарях, че не мога и че ме е срам, преживявайки собственото си чувство за малоценност, неструване и нищожност.

ДЕН 2

Във втория ден се предизвикахме с преживяване на нашите сенки или тези проявления, които забраняваме, осъждаме и отхвърляме – както в нас, така и в другите хора. Денят беше дъждовен, затова направихме експериментите в един голям софийски мол. Сенките, в които влязох в този ден с цел да ги осветя и нормализирам бяха да бъда арогантна, нахална, простачка, безсрамница, съдник, възмущаваща се, вулгарна и най-вече несъобразяваща се по всякакъв начин с другите хора. Лично за мен този ден беше много по-труден и предизвикателен.

Ще изброя само част от нещата, които преживях в този ден. Влязох в ролята на претенциозен и снизходителен клиент в много луксозен магазин. Бях държанка на мъжа си, която му се цупи и сърди, за да ѝ купи дрешки. Заедно с колегите водихме скандални разговори на сексуални теми на висок глас в пълно кафене. Осмелих се да попитам за неща, които дори и сега ми е трудно да изрека.

Всичко това може да звучи много провокативно и внасящо излишен смут, но отново подчертавам, че ролята на тези експерименти е лична преработка. Поведенията, които показваме навън са в границите на това, което така или иначе присъства в обществото ни, но просто е неприсъщо за нас – това се потвърди от реакциите на хората, за които ще пиша в следващите редове. Мога да добавя, че в някои случаи това, което се предизвиква в другите хора може да е полезно преживяване за самите тях и за техния личен път.

Какво видях, осъзнах и научих от този опит?

• Видях колко е силен вътрешния ми цензор, който ми казва, че трябва на всяка цена да бъда мила, добра и харесана. Ценя и уважавам тези качества много и смятам, че стоят в основата на устойчивите отношения между хората, но не бива да бъдат от позицията на задължение да покрием изискванията на дадена роля, която сме възприели в живота. За да могат да извират истински и от сърце, трябва да можем да си позволим и да приемаме себе си и другите и в обратното проявление.
• Видях колко сила имам да прекрача границите на комфорта и познатото ми, макар и да ми беше много трудно. Темата с преживяването на вътрешната ми сила е много актуална за мен в последните години и това да се осмеля да направя неща, които смятах за немислими, беше много окриляващо. 
• Разбрах колко по-малко хората се впечатляват от моите сенчести проявления, отколкото очаквах. Разбира се, имаше всякакви реакции, изразени повече или по-малко, но хората далеч не бяха толкова скандализирани, колкото очаквах аз. Както каза една дама фармацевт със съвсем спокоен глас – „Всеки ден идват всякакви откачалки. Нищо ново.“ В моя случай видях, че вътрешният ми осъдителен глас е много по-силен от това, което ми показа проверката на реалността навън.
• Тренирах вътрешния си наблюдател и това да разграничавам моите от чуждите емоции, реакции и възприятия. Какво буди в мен моето поведение – срам, страх от отхвърляне, унижение или друго? Какво събужда у другия човек – дали е възмущение, смущение, срам, които идват от неговите собствени възприятия на света? Как реагирам аз на чуждото смущение – искам ли да го коригирам, да спася човека, буди ли в мен съжаление и вина? Защо се събужда тази реакция? Кои мои дълбоки страхове и травми са активни и какво мога да им кажа? Кои са моите ресурси, за да се изправям пред тези предизвикателства и страхове?

По-рано споменах, че много важна част от социално-поведенческите експерименти е

интеграцията. В този процес за мен излязоха на повърхността мои дълбоки психични наличности като например страх, че съм негодна и дефектна и страх от отхвърляне – че никой няма да ме харесва и да ме иска. Изплуваха вярвания, че съм отвратителна и отблъскваща, че ще се изложа, че провалът е отблъскващ, че съм неспособна.

Процесът не спира до тези осъзнавания, а продължава с реструктурирането им в по-здрави вярвания и убеждения. Ще споделя част от моите реструктурирани мисли, които си записах в края на интеграцията:

• като всеки човек имам своите силни и слаби страни
• избирам да бъда себе си пред това да бъда одобрена
• колкото повече позволявам и приемам неспособната и неуспешна част от мен, толкова повече мога да се разгърна в способностите и успехите си
• хората ще ме осъдят за неуспехите и провалите ми много по-малко, отколкото си мисля
• мога да удържам чуждото неодобрение, оставайки в собственото си чувство за приемане и себестойност
• мога да бъда приета и да принадлежа заедно с неуспехите и провалите си
• приемам се в несъвършенствата си
• виждам се и се обичам такава, каквато съм
• искам да бъда видяна и приета с цялата си същност
• приемам страха си от дефектност и отхвърляне и с давам любов в него
• аз съм достатъчна

Какво ми дадоха тези два дни? За мен преживяването беше в две екстремности. От една страна се докоснах до много дълбоки мои страхове и базисни вярвания и се оставих да ги изживея. От друга страна се свързах много дълбоко със силата и ресурса си, видях, че мога да действам заедно със страховете ми, да ги удържам и трансформирам. Цялата опитност ми даде нова перспектива, ново възприятие за мен самата и развитие, за които ми биха били нужни месеци терапия. Усещането в края на тези два дни беше на разширяване и дълбока благодарност.