и свободата да си позволим да бъдем
За мен, себепредизвикването е най-прекият път, човек да излезе от черупката на всички онези „неоспорими истини“, вярвания и убеждения, които в един или друг момент, е допуснал да станат част от него и от живота му.
Една своевременна проверка на реалността.
Реалност, която често се оказва различна от „фаталните“ и ужасяващи сценарии „какво ще стане ако“ в главите ни, непрестанно вилнеещи в умовете и крадящи от енергията и силата ни.
Осъзнах и колко голяма промяна бе настъпила в самата мен за тази една година. От времето между поведенческите експерименти през първата ми година в школата и вторият път през юни 2024г.
Усетих колко много се е разширила зоната ми на комфорт за това време.
Неща, които само преди година, умът ми е слагал в графа „невъзможно“, сега предизвикват в мен любопитство и си казвам „защо пък не“.
Огромната разлика е и във вътрешния ресурс, който усещам в себе си за тази една година.
Спомням си ужасът, които се бе настанил в мен месец преди първите ни социални експерименти.
Будех се от сън, мислех го, представях си всякакви сценарии, как срещам мои познати, работодатели, колеги и не знам какво да им отговоря на въпроса, какво ми се е случило и защо изглеждам така.
Тогава, социалният експеримент, за мен лично, бе започнал поне месец преди реалното събитие и вилнееше в ума ми с пълна сила, въртейки ме на бавния огън на собствените ми ужасяващи сценарии.
Крадеше от съня ми, караше корема ми да се свива само при мисълта за това, което предстои.
Няколко дни преди модула ни, вече напълно сериозно, умът ми започна да премисля и как да избягам.
Обичайната ми защитна реакция, когато трябва челно да се сблъскам с емоции и чувства, за които не смятам, че имам ресурса да се справя в даден момент.
Въпреки всичко, появих се и за мен тогава, това си беше една малка победа.
Много е хубаво чувството да се изненадаш от себе си, когато си надскочиш заучените защитни реакции.
Да те е страх, всичко в теб да се е свило, умът ти трескаво да си намира хиляди оправдания и въпреки всичко, да се прокрадва едно тихо гласче, идващо от дълбините на онзи вътрешен център, на душата.
На онази изначална същност във всеки от нас, която е по-голяма от умът ни, от Егото и всичките ни страхове.
Когато през лятото на тази година повторихме поведенческите експерименти, усещането ми и цялостната настройка, с която тръгнах към тази опитност беше много различна.
Страхът ми беше изместен от вълнение, защото знаех, че въпреки че най-вероятно няма да ми бъде много по-лесно от миналата година, се чувствах по много по-различен начин. Усещах, че имам в себе си ресурс да посрещна всичко, което предстоеше, независимо какво и как щеше да се случи.
В първия ден от експериментите бяхме облечени като просяци и обикаляхме центъра на София.
Бях мръсна, с раздърпани и скъсани дрехи, мазна коса и мръсна платнена торба на рамо.
Исках да видя къде е собствената ми граница в този експеримент, сравнявайки с усещанията си от опита на миналгодишните експерименти.
Беше много важно и да не прекаля с мръсотията и грима по себе си. Лесно да се разпознава, че съм аз, защото в противен случай, отново щеше да е удобно бягство от страха.
Исках да има голямо доза предизвикателство и излизане от зоната ми на комфорт, но без да изпадам мазохистичното „мога да нося много“ и ригидното „ трябва“ на дисциплинирания войник, които добре знам, че съм овладяла до съвършенство и са едни от механизмите ми за справяне в трудни ситуации.
Този път, за разлика от миналата година, исках да съм в по-активна роля и сама да ходя при хората и да прося пари. Да ходя по заведенията и да питам за остатъци от вчерашна храна, да се опитвам да срещна погледите на минувачите, да се вгледам в себе си и какво предизвиква тяхното отношение вътре в мен
С моята колежка, с която по двойки избрахме да направим експеримента, тръгнахме да се разхождаме по центалната улица Витоша.
Опитвах се да срещам погледите на минаващите хора.
Голям процент от тях се стъписваха, изпитваха видимо неудобство да срещнат погледа ми. Някои извъртаха моментално глава и се отдалечаваха на „безопасно“ разстояние, така че по-бързо да ни заобиколят и подминат.
Наблюдавах какво се случваше с моите емоции в отговор на техните дейстсвия и реакции. Какво събуждаха в мен отказите им и нежеланието да срещнат погледа ми.
Само малките деца ни гледаха право в очите, усмихваха ни се и дори някои проявяваха искрено любопитство, за което родителите им видимо не бяха подготвени.
В един момент спряхме на една пейка и аз извадих от торбата стар хляб, буркан с лютеница и стари вестници.
Опънах вестниците на пейката и започнах да ям лакомо големи залци хляб, натопени в лютеница.
Хвърлях трохи на гълъбите, които за минути се насъбраха около нас и им говорех на висок глас.
С изненада установих, че това не ме притесняваше особено.
Всъщност, истинският ми дискомфорт идваше само и единствено, когато трябваше да си взаимодействам с хора и да видя какво тяхното отхвърляне и неприемане събужда в мен.
След това, влизахме в скъпи магазини за дрехи, обувки и чанти. Пипахме дрехите и обувките, при което умът ми през цялото време крещеше, че ей сега ще ни изгонят от магазина.
Истината беше, че въпреки цялата мръсотия, която имахме по себе си, никой не ни изгони.
Отивах към продавача в магазина, носейки обувка за 600 лв. и я питах колко струва и дали имат нещо по 10 лв като за мен.
Бях си събрала жълти стотинки и ги изпуснах нарочно на пода в магазина и след това ги събирах от земята една по една.
Там вече ми се включи страхът да съм неадекватна, шумна, да смущавам другите с действията си.
За мен лично, това е най-ценното на повденческите експерименти.
Не само., че се изправяш челно срещу страха си, а и това служи, като една проверка на реалността.
Защото голяма част от вярванията и убежденията ни се формират на база минал опит, който може вече да не е релевантен по отношение на настоящия момент. Да е дошло времето да го пуснем и да усвоим ново вярване, което да ни служи по съзидателен и градивен начин.
Целта на социално-поведенческите експерименти не е да играем театър, да всяваме обществен смут и в никакъв случай не е да се подиграваме с някого, а да работим върху себе си, върху своите травматични опитности и да преразглеждаме заложени още в ранните ни години вярвания за света, както и мястото и ролята ни в него.
Убеждения и вярвания, които играят ролята на един метафоричен дънер, възпиращ потока на живота да тече през нас, в синхрон с любовта и съТворението.
Най-трудно от всичко през този ден ми беше един опит, който умишлено оставих за последно. Ако все пак реша, че ми стиска!
Да си пусна музика на преносимата колонката, която си носех и просто да пея и да танцувам.
Направих няколко пълни обиколки на Витошка, в търсне на „подходящо“ място и разбрах, че такова, така или иначе няма да намеря.
В умът ми препускаха мисли със стотици километри в час, как някой от персонала на околните заведения ще излезе и ще ми каже да се махна от там, защото притеснявам клиентите, как може да дойде полиция и все такива „хубави“ неща.
Усетих си страха от това да съм неадекватна, шумна, да смущавам обществения ред , да съм неудобна и да притеснявам другите.
Челен сблъсък с базовите вярвания.
В един момент просто спрях на едно място и си пуснах колонката и започнах да пея и да танцувам на „Боса по асфалта“ на Росица Кирилова.
В началото, гласът ми изобщо не успяваше да излезе и се чуваше едно тихо, несигурно припяване. Движенията на тялото ми също бяха доста вдървени и неуверени.
Както и във всичко друго, което е ново и човек е извън зоната си на комфорт, но си даде известно време, както си танцувах, в един момент изцяло усетих, че съм спряла да мисля за минувачите, за това дали някой ме гледа и как изглеждам отстрани.
И усетих в себе си, че искрено се забавлявах.
Ей така, по детски, да правиш нещо не заради крайния резултат, а просто защото ти носи радост и е забавно. Това да е напълно валидно и достатъчно в този момент!
Дори не знам колко време е минало, но напълно се бях отпуснала. Пеех и си танцувах. В един момент насочих вниманието си към минаващите хора, които също реагираха на моята радост със същото.
Една жена дойде при мен и ми каза, че много би искала да ми подари нещо за спомен и ми даде да си избера от две висулки за бижута. Много ме трогна жеста й и ще си пазя висулката като ценен спомен от този ден.
Има си един вселенски принцип, че каквото е вътре, това е и отвън.
С каквато енергия и настройка ние приемаме и си взаимодействаме със света, същото и получаваме обратно към нас.
Ако ние самите отхвърляме части от себе си и се страхуваме да ги проявяваме, то и навън от другите, ще получаваме повече от същото.
Вторият ден на експериментите бяхме в много по-различна енергия.
Бяхме в един голям столичен мол и вски от нас сам си избираше с какво ще се предизвиква. Имахме пълната свобода с какво от страховете и непроявените си аспекти ще изберем да работим.
Беше си работа по сенките на терен!
Късата и изрязана червена рокля, токчетата и нахаканото поведение, само помагаха по-бързо да се потопя в енергията на това, с което бях избрала да работя.
Всичко онова, което ние потискаме в себе си, не си позволяваме и заключваме в някое тъмно ъгълче на подсъзнанието си, захвърляйки ключа.
Неизбежно се проявява в живота ни, но под формата на наша сянка. И вместо ние умело да можем да насочваме енергията му по походящ начин, то въздейства върху изборите и действията ни неосъзнато.
Затова е толкова полезно да съумеем да познаваме и тези наши сенчести аспекти. Да можем умело да навигираме и управляваме акомулираната в тях енергия.
Ние сме истинки цялостни, когато съумеем да интегрираме в себе си и тези сенчести аспекти.
Тогава и хората, които ги проявяват към нас, спират да ни „натискат бутоните“, да ни дразнят с всичко онова, което ние самите си забраняваме да дадем израз в живота си.
Това, с което аз избрах да работя в този ден беше конкретна енергия, в която усещах, че има блокаж, идващ от това, че не си я позволявам, въпреки, че много добре познавам силата, която носи със себе си.
Сянката на жената, която си прави каквото и както си иска и слабо се интересува от „какво ще кажат хората“.
Онази, за която много хора ще завъртят пренебрежително очи и ще й сложат етикета „лека“ жена.
Изключително дирекна, манипулираща и освободена от задръжки в изказа и поведението си.
Много доре осъзнаваща как изглежда и използваща чара си като инструмент за влияние.
Жената, която влиза в помещение и никога не остава незабелязана, просто защото цялото и присъствие говори, че е свикнала да получава това, за което е дошла и няма да си тръгне с нищо по-малко.
Взаимодейства със света, с една напълно естествена и лишена от съмнения увереност. Сякаш това, което иска вече е нейно, вече й принадлежи.
В началото, имаше момент, в който ми беше доста трудно с това да съм нахална, да флиртувам агресивно, да заговарям мъже.
Влизах в скъпи магазини за бельо и диаманти. Питах случайни мъже, според тях кое бельо би ми отивало повече. Някой доста се стъписваха на дирекния ми подход, защото не очакваха подобно нещо, други видимо се забавляваха на необичайната ситуация.
Влязох в един магазин за диаманти и от вратата ме посрещнаха мъж и жена продавачи и си видях нещо интересно относно собствените ми по-дълбоки вярвания.
За части от секундата трябваше да реша дали да се обърна към мъжа или жената, за да ми помогнат при избора на бижута. Умът ми недвусмислено избра продавача от мъжки пол, защото добре знаеше, че каквото и да направя или кажа, вероятността да бъда отхвърлена е минимална.
След това, дълго прмислях ситуацията. Това, най-вероятно е една от причините и в живота, комуникацията ми с мъже да е била толкова по-лесна.
Говорех си с продавача все едно ми е най-добрата приятелка. Обяснявах му как търся нещо, което да ми отива на черното бельо. Накарах го да ми извади един диамантен комплект бижута, да ми изчисли цената и да ми ги запази за по-късно, когато ще доведа „милото“ само да ги плати.
И там вече, ми настъпи най-силната съпротива. Много по-силна от неудобството 10 мин. да говоря на напълно непознат човек как искам да изненадам мъжа си и кое бижу най-добре би пасвало на бельото ми.
Аз да не мога да си платя сама нещо, което искам и да съм зависима от другиго и друг човек да стане свидетел на всичко това.
Там срещнах най-големите си съпротиви. Дори не съм сигурна какво точно казах, защото умът ми бързо след това искаше да забрави за това „падение“.
Усетих, колко силен страх и съпротиви имам от това да съм зависима от друг.
След това влизахме в магазини за парфюми, питах охраната как се казва, как обичат да му казват на галено, исках да ми препоръча парфюм, които би купил на жената до себе си.
В магазин за козметика пред цялата опашка, обяснявах на висок глас какъв лубрикант и с какво точно действие си търся.
Намигах и поздравявах минувачите в мола и фамилиарничех по всевъзможни непривични за мен начини.
В един момент усетих наистина тази енергия, колко много лекота и свобода носи.
Разбира се в рамките на експеримента беше доста изопачена и на моменти агресивно преовеличена.
Но много си взех от този ден и доста повече си я позволявам да присъства в един по-мек и балансиран вариант и в ежедневието ми.
За мен, цялата опитност и от двата дни ми даде много ресурс и храна за размисъл и осмисляне как да интегрирам тази лекота, която носи пускането на контрола и сериозността.
Да поканя повече спонтанност в живота си. Това и се опитвам да правя J.
специализант Валентина Костова
